Момичето вдигна поглед с внезапен интерес.

– Самият майстор Коб? – попита тя.

– О, ти познаваш моята работа – попита Коб.

– Не – Мери поклати глава – но съм чувала, че вашата колекция гримоари няма равна на себе си.

Коб се разсмя.

– Тук може да се получи нещо, пастире – каза той.

Пастир Ронел се наведе към дъщеря си и ù посочи Арлен.

– Младият Арлен там е чирак на майстор Коб. Той ще ни защити библиотеката. Защо не го разведеш наоколо?

Мери погледна към Арлен, който разглеждаше с интерес наоколо, без да усеща, че тя го наблюдава. Мръсната му руса коса беше неподстригана и израстнала някак дълга, а скъпите му дрехи бяха измачкани и лекьосани, но в очите му личеше интелигентност. Чертите му бяха елегантни и симетрични, и съвсем не отблъскващи. Коб чу Ронел да измърмори една молитва, когато тя си приглади полите и се понесе към него.

Арлен очевидно не забеляза приближаването на Мери.

– Здравей – каза тя.

– Здрасти – отвърна той, присвил очи, за да прочете дребния шрифт на гърба на книга от по-високите рафтове.

Мери се намръщи.

– Казвам се Мери – каза тя. – Пастир Ронел е баща ми.

– Арлен – каза Арлен, издърпа книга от рафта и бавно я заразлиства.

– Баща ми ме помоли да те разведа из библиотеката – каза Мери.

– Благодаря – отвърна Арлен, върна книгата, тръгна по една пътека между лавиците и стигна до отделение на библиотеката, което беше преградено с въже.

Мери беше принудена да го последва с пламнало от раздразнение лице.

– Свикнала е да пренебрегва другите, но не и да бъде пренебрегвана – отбеляза Ронел развеселен.

– ПЗ – прочете Арлен на арката над преграденото отделение. – Какво е ПЗ? – промърмори той.

– Преди Завръщането – каза Мери. – Това са оригинални преписи на книги от стария свят.

Арлен се обърна към нея сякаш току-що бе забелязал, че съществува.

– Честна дума? – попита той.

– Забранено е да се ходи там без разрешението на херцога – каза Мери и видя как лицето на Арлен помръкна. – Разбира се – усмихна се тя – на мен ми е позволено заради баща ми.

– Баща ти? – попита Арлен.

– Аз съм дъщерята на пастир Ронел – свъсено му припомни тя.

Очите на Арлен се ококориха и той се поклони непохватно.

– Арлен от Потока на Тибит – каза той.

От другата страна на стаята се чу кикота на Коб.

– Момчето няма никакъв шанс – каза той.

***

За Арлен месеците се сляха в един, откакто попадна в унеса на познатата рутина. Имението на Рейджън беше по-близо до библиотеката и той спеше там през повечето вечери. Кракът на вестоносеца бързо се беше възстановил и скоро той отново потегли на път. Елиса насърчаваше Арлен да възприема стаята си като негова собствена и изглежда изпитваше особено удоволствие да я вижда в безпорядък от инструментите и книгите му. Прислугата също се радваше искрено на присъствието му, тъй като според тях лейди Елиса създаваше много по-малко трудности, когато той бе наоколо.

Арлен ставаше час преди изгрев слънце и упражняваше умението си да борави с копие на светлината на фенерите във фоайето с висок таван на имението. Щом слънцето се вдигнеше над хоризонта, той се измъкваше на двора за час тренировка по целене на мишена и езда. Следваше бърза закуска с Елиса – и Рейджън, когато беше наоколо – преди да потегли към библиотеката.

Когато пристигаше, все още беше рано, библиотеката беше празна, ако се изключат няколкото послушници на Ронел, които спяха в килии под грамадното здание. Те се държаха на разстояние, смутени от Арлен, който без да се церемони ходеше и направо говореше с господаря им, и ни чакаше да го повикат, ни да му дадат разрешение.

Арлен разполагаше с малка, отдалечена от другите стая, в която бе устроил работилницата си. Беше точно толкова голяма, колкото да побере две етажерки, тезгяха му и онази мебел, върху която работеше. Едната етажерка беше препълнена с бои, четки и инструменти за дълбаене. Другата – с взети за четене книги. Подът беше покрит с масури от дървени стружки, опръскани с боя и лак.

Всяка сутрин Арлен отделяше по един час за четене, после с нежелание оставяше книгата и се захващаше за работа. Седмици наред поставяше защити само и единствено на столове. После се продължи със скамейките. Работата му отнемаше дори повече от очакваното, но Арлен нямаше нищо против.

Посещенията на Мери се превърнаха желано събитие през тези месеци. Тя често надникваше в работилницата му, за да му се усмихне или да сподели някоя клюка, след това бързаше обратно към задълженията си. Отначало Арлен си мислеше, че тези прекъсвания на работата и ученето му ще му досадят, но стана точно обратното. Той чакаше с нетърпение да я види и дори откри, че вниманието му блуждае в дните, когато тя не идваше с обичайната си честота. Двамата обядваха заедно на просторния покрив на библиотеката, който разкриваше гледка към града и планините отвъд него.

Мери беше различна от всички момичето, които Арлен някога бе познавал. Дъщерята на дворцовия библиотекар и главен историк беше може би най-образованото момиче в града и Арлен разбра, че от разговорите си с нея научава толкова, колкото и от страниците на която и да е книга. Но положението ù сред хората беше самотно. Помощниците се плашеха от нея дори повече, отколкото от Арлен, а друг в библиотеката на нейната възраст нямаше. Мери изобщо не се притесняваше да спори с белобради учени, но около Арлен изглеждаше притеснителна и несигурна.

До голяма степен той се чувстваше по същия начин.

***

– Създателю, Джейк, все едно въобще не си се упражнявал – каза Арлен, запушил уши с дланите си.

– Не бъди груб, Арлен – сопна му се Мери. – Песента ти беше прекрасна, Джейк – каза тя.

Джейк се намуси.

– Тогава защо си запуши и ти ушите? – попита той.

– Ами – започна тя като свали ръцете си с широка усмивка – баща ми казва, че музиката и танците водят до грях, така че нямаше как да слушам, но съм сигурна, че е била великолепна.

Арлен се разсмя, а Джейк се намръщи и остави лютнята си настрана.

– Дай малко жонглиране – предложи Мери.

– Сигурна ли си, че не е грях да го гледаш? – попита Джейк.

– Само ако е добро – промърмори Мери и Арлен отново се разсмя.

Лютнята на Джейк беше стара и захабена, и сякаш никога нямаше необходимия брой струни. Той я остави на земята и от малка торба, в която си държеше жонгльорските пособия, извади цветни дървени топчета. Боята беше олющена, а дървото се беше пропукало на места. Хвърли една топка във въздуха, после втора, и трета. За няколко секунди задържа този брой и Мери запляска с ръце.

– Много по-добре! – каза тя.

Джейк се усмихна.

– А я гледай това! – каза той и добави четвърта.

И Арлен, и Мери трепнаха, когато топките се строполиха по каменните плочи.

Лицето на Джейк почервеня.

– Може би ще е добре да се поупражнявам повече с три – каза той.

– Трябва да се упражняваш повече – съгласи се Арлен.

– На баща ми не му харесва – каза Джейк. – Казва ми: „момче, ако нямаш к’во друго да пра’иш освен да ми жонглираш, ще ти намеря работа из къщата!”

– Баща ми реагира по същия начин, когато ме хване да танцувам – каза Мери.

Двамата погледнаха към Арлен с очакване.

– И баща ми правеше така – каза той.

– А майстор Коб не? – попита Джейк.

Арлен поклати глава.

– Защо ще го прави? Аз си изпълнявам всички задачи.

– Тогава кога намираш време да се упражняваш за вестоносец? – попита Джейк.

– Заделям време – отвърна Арлен.

– Как?

Арлен сви рамене.

– Ставам по-рано. Оставам до по-късно. Измъквам се след ядене. Каквото там трябва да се прави. Или би предпочел цял живот да бъдеш мелничар?

– Няма нищо лошо в това да бъдеш мелничар, Арлен – каза Мери.

Джейк поклати глава.

– Не, прав е – каза той. – Ако наистина искам това, значи ще трябва да поработя по-яко – и той погледна Арлен. – Ще се упражнявам повече.