Арлен вървеше развълнуван зад Коб, когато приближиха грамадната каменна сграда. Беше седмиден и в друг случай би се подразнил да пропусне тренировката си по бой с копие и уроците по езда, но днес го очакваше удоволствие, прекалено хубаво, за да бъде пропуснато: за пръв път щеше да посети Библиотеката на херцога.

Откакто той и Коб започнаха да търгуват със защити, бизнесът на майстора му бе навлязъл в огромен подем, тъй като запълни ниша, от която градът отдавна се нуждаеше. Тяхната лична библиотека от гримоари бързо беше станала най-голямата в Мливари, а може би и в света. В същото време мълвата за тяхната роля при запушването на пробива се беше разнесла и понеже кралските особи не пропускаха нищо покрай ушите си, веднага пожелаха услугите им.

Работата с кралските особи изискваше много нерви, защото им хрумваха абсурдни идеи и искаха да се слагат защити там, където не им е мястото. Коб удвои и утрои цените си, но без особен резултат. Обезопасяването на имението лично от майстор Коб, защитникът – това беше символ на престиж.

Но сега, когато ги викаха да поемат защитата на най-ценната сграда в града, Арлен разбра, че е имало смисъл от всичките му усилия. Не бяха много гражданите, виждали някога библиотеката отвътре. Юкор ревностно пазеше колекцията си и разрешаваше достъп само на видни просители и техните помощници.

Построена от пастирите на Създателя преди да бъде погълната от трона, библиотеката бе имала единствено и само пастири за управители, най-често свети мъже без енория, чието единствено паство бяха скъпоценните книги. И наистина, постът бе по-престижен от управлението на който и да е свещен дом, ако се изключат Великия свещен дом и личния параклис на херцога.

Посрещна ги млад послушник, който ги съпроводи до кабинета на главния библиотекар, пастир Ронел. Докато вървяха, Арлен въртеше очи във всички посоки и поглъщаше с поглед старите лавици и мълчаливите учени, които бродеха между тях. Без да се броят гримоарите, колекцията на Коб съдържаше над тридесет книги и момчето беше смятало това за истинско съкровище. Библиотеката на херцога съдържаше хиляди томове, много повече отколкото Арлен за цял живот би могъл да прочете. Беше потресен от факта, че херцогът пазеше всичкото това под ключ.

Пастир Ронел беше млад за така желаната позиция на главен библиотекар и косата му все още беше по-скоро кафява, отколкото бяла. Той ги посрещна топло и ги покани да седнат, а след това изпрати слуга да донесе напитки.

– Вашата репутация лети преди вас, майстор Коб – каза Ронел, свали очилата си с телени рамки и ги избърса в кафявата си роба. – Надявам се, че ще поемете тази поръчка.

– Всичките ви защити, които видях досега, са все още ясни – отбеляза Коб.

Ронел върна очилата на носа си и си прочисти гърлото с неудобство.

– След последния пробив херцогът се притесни за своята колекция – каза той. – Негово Височество ще желае... специални мерки.

– Какви специални мерки? – попита Коб с подозрение.

Ронел се сви и Арлен разбра, че на него му беше толкова неудобно да им отправи молбата си, колкото на тях щеше да им бъде да я изпълнят. Накрая Ронел въздъхна.

– Всички маси, скамейки и рафтове да бъдат защитени срещу огнена плюнка – каза той с равен тон.

Коб се ококори.

– Но това ще отнеме месеци! – изломоти той. – И за какво? Дори да успее да навлезе толкова навътре в града, един огнен демон никога няма да може да проникне през защитите на тази сграда, но ако все пак това да се случи, ще имате по-сериозни тревоги от съдбата на рафтовете.

При тези думи очите на Ронел добиха твърдост.

– Няма по-сериозни тревоги, майстор Коб – каза той. – По този въпрос аз и херцогът сме на едно мнение. Не можете да си представите какво загубихме, когато ядроните изгориха древните библиотеки. Тук пазим последните късчета знание, събирано в продължение на хилядолетия.

– Моля да ме извините – каза Коб. – Не исках да покажа неуважение.

Библиотекарят кимна.

– Разбирам. И сте напълно прав, рискът е минимален. Въпреки това обаче, Негово Височество си иска своето. Ще ви платя хиляда слънца.

Арлен започна да пресмята наум. Хиляда слънца бяха много пари, повече отколкото някога бяха получавали за една поръчка, но ако се вземеха предвид месеците работа, които изпълнението щеше да отнеме, и пропуснатите ползи от редовната търговия...

– Боя се, че няма да мога да ви помогна – каза накрая Коб. – Прекалено много време далеч от клиентелата ми.

– Това би спечелило благоразположението на херцога – допълни Ронел.

Коб сви рамене.

– Бях вестоносец на баща му. Това ми донесе достатъчно благоразположение. Нямам нужда от повече. Пробвайте при някой по-млад защитник – предложи той. – Някой, който още има да се доказва.

– Негово Височество изрично посочи вашето име – настоя Ронел.

Коб разпери безпомощно ръце.

– Аз ще го направя – изстреля Арлен.

Двамата мъже се обърнаха към него, изненадани, че се е осмелил да го каже.

– Не мисля, че херцогът ще приеме услугите на чирак – каза Ронел.

Арлен сви рамене.

– Няма нужда да му казвате – отвърна той. – Моят майстор може да скицира защитите на рафтовете и масите и да ме остави аз да ги изпиша. – Той погледна към Коб, докато говореше. – Дори ти да беше приел задачата, пак аз щях да направя половината защити, ако не и повече.

– Интересен компромис – каза замислено Ронел. – Какво ще кажете Вие, майстор Коб?

Коб погледна подозрително Арлен.

– Ще кажа, че това е досадна работа, от онзи вид, който мразиш – отвърна той. – Какво ще спечелиш ти, момко?

Арлен се усмихна.

– Херцогът може да каже на всички, че майстор Коб е защитил библиотеката – започна той. – Ти получаваш хиляда слънца, а аз – и той се обърна към Ронел – ще мога да ползвам библиотеката, когато си искам.

Ронел се засмя.

– Момче точно по-мой вкус! – каза той. – Имаме ли сделка? – попита той Коб.

Коб се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръцете.

Пастир Ронел поведе Коб и Арлен за оглед на библиотеката. Докато вървяха, Арлен започна да осъзнава с каква гигантска задача се беше нагърбил току-що. Дори да прескачаше изчисленията и да нагласяваше защитите на око, работата щеше да му отнеме близо година.

И все пак, докато се въртеше на място и оглеждаше книгите, той знаеше, че си струва. Ронел му обеща пълен достъп, независимо дали е ден или нощ, до края на живота му.

Като забеляза ентусиазма по лицето на момчето, Ронел се усмихна. Изведнъж му хрумна нещо и отведе Коб настрана, без Арлен дори да забележи това, тъй като бе прекалено зает с мислите си.

– Момчето чирак ли е или прислужник? – попита той защитника.

– Той е търговец, ако за това питаш – каза Коб.

Ронел кимна.

– Кои са родителите му?

Коб поклати глава.

– Няма такива. Поне не в Мливари.

– Значи ти отговаряш за него, така ли? – попита Ронел.

– Бих казал, че момчето само отговаря за себе си – отвърна Коб.

– Обещан ли е? – попита пастира.

Това беше въпросът.

– Не си първият, който ме пита за това, откакто бизнесът ми се разрасна – каза Коб. – Даже някои от кралските особи ми пращаха хубавите си дъщери да душат около него. Но според мен Създателят още не е направил момичето, което ще задържи носа му толкова дълго вън от книгата, че той да я забележи.

– Познавам това чувство – каза Ронел и посочи към младо момиче, което седеше на една от многото маси с половин дузина отворени книги, разпръснати пред нея.

– Мери, ела тук! – извика я той.

Момичето погледна нагоре, сръчно отбеляза страниците си и подреди книгите в купчина, преди да дойде. Изглеждаше близо до възрастта на Арлен, с големи кафяви очи и дълга, пищна кафява коса. Имаше овално лице с меки черти и лъчиста усмивка. Носеше удобна, кафява рокля, напрашена от библиотеката, чиито поли събра, за да направи бърз реверанс.

– Майстор Коб, това е дъщеря ми, Мери – каза Ронел.