Но фалшивата светлина не можеше да рани ядроните. Едноръкия не се отдръпна, когато група стражи, одързостени от светлината, метнаха по него копията си. Върховете на повечето се счупиха в бронята на каменния демон или се плъзнаха по нея, а той замахваше към бойците, сграбчваше ги и ги измъкваше от защитите им с лекотата на дете, което размахва кукла.

Арлен гледаше касапницата с ужас. Демонът отхапа главата на един мъж и хвърли тялото му обратно при другите, с което събори няколко от тях. Друг размаза с крак, а трети запрати във въздуха с един размах на въоръжената си с шипове опашка. Човекът се приземи тежко и не се изправи.

Защитите, които задържаха демона, бяха потънали под телата и кръвта, и Едноръкия си проправяше път напред като убиваше на воля. Стражите заотстъпваха назад, някои направо побягваха, но махнеха ли се от пътя му, биваха забравени, тъй като грамадният ядрон се хвърли срещу преносимия кръг на Арлен.

– Арлен! – извика Рейджън, докато се въртеше наоколо с коня си.

Паникьосан при вида на нападащия демон, вестоносецът явно беше забравил за преносимия кръг, в който се намираше момчето. Той насочи копието си, пришпори коня и се впусна в галоп, взел на прицел гърба на Едноръкия.

Каменният демон го чу да се приближава, обърна се в последния момент, застана стабилно и пое копието с гърдите си. Оръжието се строши, а гигантският демон замахна презрително с нокти и разби черепа на коня.

Главата му се изви настрани и тялото му се люшна в кръга на Коб, като блъсна майстора в защитния му стълб. Стълбът се изкриви. Рейджън нямаше време да се измъкне и животното го повлече със себе си на земята, затисна крака му и го прикова на място. Едноръкия тръгна към него, за да го довърши.

Арлен изкрещя и се огледа за помощ, но нямаше откъде да намери такава. Коб, сграбчил защитния стълб, се опитваше да се изправи. Всички останали защитници около пробива подаваха сигнала. Бяха сменили горящия стълб и сега само този на Коб не беше намясто, но нямаше кой да му помогне. Стражата на града беше значително оредяла при последното нападение на Едноръкия. Дори Коб да успееше бързо да поправи стълба, Арлен знаеше, че Рейджън е обречен. Едноръкия беше от нежеланата страна на мрежата.

– Ей! – извика той и престъпи кръга, размахал ръце. – Ей, грознико!

– Арлен, връщай се обратно в проклетия си кръг! – изкрещя Коб, но вече беше късно. Главата на каменния демон се врътна назад, щом чу гласа на Арлен.

– Страхотно, чу ме – промърмори Арлен, лицето му пламна и веднага след това изстина. Хвърли поглед отвъд защитните стълбове. С оредяването на магнезиевите експлозии ядроните ставаха все по-самоуверени. Всеки опит да се стигне дотам би бил равен на самоубийство.

Арлен обаче си спомни за предишните си срещи с каменния демон и как той ревниво го беше пазил за себе си. С тази мисъл той се обърна, хукна покрай защитните стълбове и с това привлече вниманието на съскащ огнен демон. Ядронът се метна към него с лумнали очи, но същото стори и Едноръкия, който скочи, за да размаже по-малкия демон.

Докато звярът се извръщаше към него, Арлен вече тичаше между защитните стълбове. Едноръкия замахна силно към него, но лумна светлина и намеренията му бяха осуетени. Коб вече беше оправил своя стълб и затворил мрежата. Едноръкия изпищя от ярост, заблъска по защитата, но тя беше непробиваема.

Арлен дотича до Рейджън. Коб го прегърна с всичка сила, а после го перна по ухото.

– Ако още веднъж ми се направиш на герой – предупреди го майстора, – ще ти счупя мършавия врат.

– А аз бях дошъл, теб да пазя... – съгласи се Рейджън слабосилно, а устата му трепна в усмивка.

***

В града все още скитаха ядрони, когато Винсън и Джоун разпуснаха защитниците. Оцелелите стражи помогнаха на билкарките да пренесат ранените до градските болници.

– Не трябва ли някой да убие тези, които се измъкнаха? – попита Арлен, докато внимателно полагаха Рейджън в задния край на каручката. Кракът му беше натрошен, а билкарките му бяха дали чай за успокояване на болката, който го правеше сънен и незаинтересован.

– За какво им е? – попита Коб. – Това само ще погуби ловците, а на сутринта няма да има значение. По-добре да влизаме. Слънцето ще се справи с всеки ядрон, останал в Мливари.

– Остават часове до изгрева – възропта Арлен и се качи в каручката.

– Ти какво предлагаш? – попита Коб с изтощен поглед, докато се возеха. – Тази нощ видя пълната мощ на охраната на херцога в действие, стотици мъже с копия и щитове. Обучени защитници също. Видя ли поне един убит демон? Разбира се, че не. Те са безсмъртни.

Арлен поклати глава.

– Те се убиват един друг. Виждал съм го.

– Те са магически, Арлен. Могат да си причинят един на друг това, което никое оръжие на смъртен не може.

– Слънцето ги убива – каза Арлен.

– Слънцето е сила, отвъд теб и мен – отвърна Коб. – Ние сме просто защитници.

Те завиха по улицата и зяпнаха. Пред тях на улицата беше проснат изкормен труп, а кръвта му боядисваше камъните в червено. Части от него все още димяха. Острата смрад на изгоряла кожа изпълваше въздуха.

– Просяк – каза Арлен, като забеляза дрипите му. – Какво ли е правил навън посред нощ?

– Двама просяци – поправи го Коб, покрил с кърпа носа и устата си, и посочи друг, разкъсан наблизо. – Сигурно са ги отпратили от приюта.

– Нима могат да правят това? – попита Арлен. – Мислех си, че обществените приюти са длъжни да прибират всички.

– Само докато не се напълнят – каза Коб. – Тези места и без това не са голямо убежище. Хората там се сбиват за храна и дрехи, когато пазачите ги заключат за през нощта, а на жените причиняват и по-лоши неща. Много от тях предпочитат риска да останат на улицата.

– Защо някой не направи нещо по въпроса? – попита Арлен.

– Всички са съгласни, че има проблем – каза Коб. – Но гражданите казват, че това е проблем на херцога, а херцога не вижда смисъл да защитава онези, които не допринасят за града.

– Значи, по-добре да дадеш на стражите да се приберат по домовете си за през нощта и да оставиш на ядроните да разрешат проблема – изръмжа Арлен.

Коб нямаше какво да отговори, освен да тръсне юздите, неърпелив да се махне от улиците.

***

Два дни по-късно целият град беше събран на главния площад. Беше издигнато бесило и под него стоеше защитникът Макс, който бе на смяна в нощта на пробива.

Самият Юкор не присъстваше, но Джоун прочете указа:

– В името на херцог Юкор, Светлина на Планините и Владетел на Мливари, ти си признат за виновен в неизпълнение на дълга си, допускайки пробив в защитената стена. Осем защитници, двама вестоносци, три билкарки, тридесет и седем стражи и осемнадесет граждани платиха цената на твоята некомпетентност.

– Все едно, ако защитниците станат девет, нещата ще се оправят – промърмори Коб.

Освирквания и съскане се надигнаха от тълпата, и към защитника, който стоеше с наведена глава, полетяха боклуци.

– Присъдата е смърт – обяви Джоун, няколко мъже с качулки хванаха ръцете на Макс и го отведоха до въжето. Сложиха примката на врата му.

Висок, широкоплещест пастир с буйна черна брада и тежка роба отиде при него и нарисува защита на челото му.

– Нека Създателят да прости грешката ти – каза напевно светият мъж – и дари всички ни с чистота на сърцата и делата, за да спрем Нашествието и да бъдем Избавени.

Той се отдръпна настрана и капакът падна. Тълпата заликува, когато въжето се опъна.

– Глупаци – изплю се Коб. – Един човек по-малко, който да се бори със следващия пробив.

– Какво имаше предвид? – попита Арлен. – За Нашествието и Избавлението?

– Просто глупости за да вкарват в ред тълпата – каза Коб. – Най-добре ще е да не си пълниш главата с тези неща.

321 СЗ