Арлен не искаше да повярва. Би трябвало да има и безопасни места по света. Но през ума му отново прелетя представата как го хвърлят в мазето, и той осъзна, че никъде не беше напълно безопасно нощем.

Вестоносецът пристигна след час. Беше висок мъж, току-що прехвърлил трийсетте, с ниско подстригана кестенява коса и къса гъста брада. Върху широките си рамене носеше ризница от метални халки, имаше дълга, черна мантия, дебели кожени панталони и ботуши. Яздеше лъскава кафява бързонога кобила. Няколко различни по вид копия бяха прикрепени с каиши към седлото. Вестоносецът приближаваше с мрачно изражение, но раменете му бяха изправени и горди. Той огледа тълпата и лесно забеляза говорителката, която стърчеше между останалите и им даваше нареждания. Той обърна коня си към нея.

На няколко крачки зад гърба му върху тежко натоварена талига, теглена от чифт тъмно-кафяви кобилки, идваше жонгльорът. Дрехите му бяха изработени от кръпки в ярки цветове, а на пейката до него лежеше спокойно лютнята му. Косата му беше с цвят, какъвто Арлен виждаше за пръв път, нещо като блед морков, а кожата му беше толкова светла, сякаш че слънцето не я беше докосвало. Седеше прегърбен и изглеждаше напълно изтощен.

С ежегодния вестоносец винаги идваше жонгльор. За децата и някои от възрастните, той беше по-важният от двамата. Откакто се помнеше, Арлен бе виждал все един и същи човек, прошарен, но чевръст и изпълнен с настроение.

Този, новият, беше по-млад и изглеждаше навъсен. Децата веднага се втурнаха към него и младият жонгльор се оживи, а безсилието, изписано по лицето му, се стопи така бързо, че Арлен започна да се съмнява, дали въобще някога го е имало. Жонгльорът скочи в миг от талигата и завъртя цветните си топки във въздуха сред радостните възклицания на децата.

Мнозина, сред които и Арлен, забравиха за работата си и се завтекоха към новодошлите. Силия се врътна към тях, решена да не търпи никакви такива.

– Денят няма да стане по-дълъг, само защото вестоносецът е дошъл! – скастри ги тя. – Обратно на работа!

Чу се мърморене, но всички се върнаха по местата си.

– Ти не, Арлен – каза Силия. – Ела тук.

Арлен откъсна поглед от жонгльора и отиде при нея, точно когато пристигна и вестоносецът.

– Силия Безплодната? – попита вестоносецът.

– Просто Силия е напълно достатъчно – каза тя педантично. Очите на вестоносеца се ококориха и той се изчерви, като горните части на бледите му бузи станаха тъмночервени над брадата му. Скочи от коня си и направи дълбок поклон.

– Моите извинения – каза вестоносецът. – Не помислих. Грег, вашият редовен вестоносец, ми каза, че така се наричате.

– Радвам се, че разбрах, какво мисли Грег за мен след всичките тези години – каза Силия без нотка радост в гласа си.

– Мислеше – поправи я вестоносецът. – Той е мъртъв.

– Мъртъв? – попита Силия, изведнъж с тъжно изражение. – Бяха ли... ?

Вестоносецът поклати глава. – Настинката го покоси, не ядроните. Аз съм Рейджън, вашият вестоносец за тази година. Правя услуга на вдовицата му. Гилдията ще избере нов вестоносец за вас от следващата есен.

– Отново година и половина до следващия вестоносец? – попита Силия с тон, който звучеше сякаш чете конско. – Едва изкарахме миналата зима без есенната сол – каза тя. – Знам, че в Мливари я приемате за даденост, но половината ни месо и риба се развалиха поради липсата на добра обработка. А писмата ни?

– Съжалявам – каза Рейджън. – Градовете ви са доста далече от обичайните пътища, а надницата за един вестоносец, който всяка година да прекарва повече от месец по пътя, е висока. Гилдията на вестоносците не разполага с работна ръка, пък сега съвсем, покрай тази настинка на Грег.

Той се изхихика и поклати глава, но забеляза причернялата физиономия на Силия в отговор.

– Не се сърдете, госпожо – каза Рейджън. – Той беше и мой приятел. Просто... сред нас, вестоносците, не са много хората, които могат да се похвалят, че са си отишли с покрив над главите, върху легло и с млада съпруга до тях. Нощта обикновено ни застига преди това, нали разбирате?

– Да – каза Силия. – А ти имаш ли съпруга, Рейджън? – попита тя.

– Аха – отговори той. – Макар че за нейно удоволствие и мое нещастие, виждам кобилката си по-често, отколкото булката.

Той се изсмя и с това обърка Арлен, който не мислеше, че е смешно да имаш съпруга, на която не липсваш.

Силия изглежда не обърна внимание. – Ами ако въобще не можеше да я виждаш? – попита тя. – Ами ако всичко, което ви свързваше, бяха писмата веднъж годишно? Как щеше да се чувстваш, ако знаеше, че писмата ви ще се забавят с половин година? Някои хора тук имат роднини в Свободните градове. Чакат ту този, ту онзи вестоносец, пък от две поколения не са се виждали. Тези хора няма да се приберат, Рейджън. Писмата са всичко, което имаме от тях, и те от нас.

– Напълно съм съгласен с вас, госпожо – каза Рейджън, – но аз не ги решавам нещата. Херцогът...

– Но ти ще говориш с Херцога, когато се прибереш, нали? – попита Силия.

– Непременно – отвърна той.

– Да напиша ли съобщението вместо теб?

Рейджън се усмихна. – Мисля, че ще мога да го запомня.

– Погрижи се да го направиш.

Рейджън се поклони отново, още по-ниско. – Моите извинения, че идвам на посещение в такъв тежък ден – каза той, докато очите му прескачаха към погребалната клада.

– Не заповядваме на дъжда кога да идва, нито на вятъра, нито на студа – каза Силия. – Нито пък на ядроните. Така че животът трябва да продължи, въпреки всички тези неща.

– Животът продължава – съгласи се Рейджън, – но ако аз и жонгльорът ми можем с нещо да ви помогнем, само кажете. Имам здрав гръб и много пъти съм лекувал рани от ядрони.

– Жонгльорът ти вече помага – каза Силия и кимна към младия мъж, който пееше и играеше номерата си. – Отвлича вниманието на малките, докато роднините им вършат работа. Колкото до теб, аз лично ще имам много за вършене през следващите дни, докато се възстановяваме от загубата. Няма да ми остане време да раздам пощата и да чета на тези, които не са си научили азбуката.

– Мога да чета на тези, които не могат, госпожо – каза Рейджън, – но не познавам достатъчно добре града ви, за да разнеса писмата.

– Няма нужда – отвърна Силия и бутна Арлен напред. – Нашият Арлен ще ви заведе до бакалията на Градски площад. Предайте писмата и колетите на Руско Шопара, когато занесете и солта. Всички ще се втурнат натам, щом тя пристигне, а Руско е един от малкото в този град, които могат да четат и смятат. Старият мошеник ще се оплаква и ще иска да му платиш, но ти му кажи, че в подобни смутни времена всеки трябва да даде нещо от себе си. Ти му кажи да раздаде писмата и да чете на тези, които не могат, иначе аз няма пръста си да помръдна следващия път, когато градът го подгони с бесилото.

Рейджън се вгледа внимателно в Силия, може би в опит да разбере дали се шегува, но каменното ù изражение нищо не му подсказа. Той отново се поклони.

-Хайде, тръгвайте вече – каза Силия. – Не се повъртайте и ще се върнете точно когато всички почнат да се прибират за през нощта. Ако с жонгльора ти не искате да плащате на Руско за стая, всеки тук с радост ще ви приюти в дома си.

Тя напъди двамата и се обърна, за да нахока онези, които бяха прекъснали работа за да зяпат новодошлите.

– Тя винаги ли е така... твърда? – Рейджън попита Арлен, докато вървяха към жонгльора, който забавляваше най-малките деца. Останалите бяха привикани отново на работа.

Арлен изсумтя. – Трябва да я чуеш как говори със старците. Имаш късмет, че отърва кожата, след като я нарече „Безплодната”.

– Грег каза, че всички така я наричат – каза Рейджън.

– Така е – съгласи се Арлен, – само че не в лицето ù, освен ако не държат да хванат ядрона за рогата. Всички подскачат, когато Силия проговори.

Рейджън се изхихика.

– При това, тя е само една стара Дъщеря – замисли се той. – Там, откъдето идвам, само Майките могат да очакват всички така да им търчат по командите.