– Какво значение има това? – попита Арлен.

Рейджън сви рамене.

– Не знам, да ти кажа – призна той. – Просто така стоят нещата в Мливари. Хората правят нещата в света, а Майките – хората, така че те командват парада.

– Тук не е така – каза Арлен.

– Сигурно не е, в малко градче като това – отвърна Рейджън. – Няма достатъчно излишни хора. Но в Свободните градове е различно. Освен в Мливари, никъде другаде жените нямат право на глас.

– Това звучи също толкова глупаво – измърмори Арлен.

– Такова си е – съгласи се Рейджън.

Вестоносецът спря и подаде на Арлен юздите на коня си.

– Изчакай тук за секунда – каза той и се отправи към жонгльора. Двамата мъже се отдръпнаха настрани, за да поговорят и Арлен видя как физиономията на жонгльора се промени от ядосана към кисела до примирена, докато той се опитваше да спори с Рейджън, чието каменно изражение пък не помръдна през цялото време.

Без да снема гневния си поглед от жонгльора, вестоносецът махна с ръка на Арлен, който му доведе коня.

– ... не ме интересува колко си изморен – говореше Рейджън със суров шепот, – тези хора имат купища гадна работа и ако трябва да танцуваш и да жонглираш цял следобед, за да занимаваш децата им, докато те се блъскат, най-добре ще е да го направиш! Сега махни тази физиономия и се захващай.

Той взе юздата от Арлен и я тикна в ръцете на човека.

Арлен успя да огледа по-обстойно лицето на младия жонгльор, изпълнено с възмущение и страх, преди онзи да го забележи. Веднага щом усети, че го наблюдават, жонгльорът надипли физиономията си и само след секунда се превърна отново в жизнерадостния веселяк, който танцува за децата.

Рейджън отведе Арлен до талигата и двамата се качиха. Рейджън тръсна юздите и те потеглиха обратно по калния път, който водеше към главния.

– За какво се карахте? – попита Арлен, докато талигата подскачаше по пътя.

Вестоносецът го погледна за момент и сви рамене.

– На Кийрън това му е първото излизане от града – каза той. – Много беше смел, докато пътувахме с цяла група и той разполагаше с покрита талига, в която да спи, но щом се разделихме с кервана в Анжие, куражът му се изпари. Има дневни пристъпи на паника от ядроните и това не го прави добра компания.

– Не си личи – каза Арлен и погледна назад към човека, който правеше цигански колела.

– Жонгльорите си имат своите артистични хватки – каза Рейджън. – Могат толкова силно да се правят на нещо, което не са, че накрая сами почват да си вярват. Кийрън се направи на смелчага. Гилдията го изпробва дали ще издържи на пътуване и той премина изпита, но никога не знаеш какво ще стане с някого след две седмици на пътя, докато не му се случи наистина.

– Но как стоите на открито през нощта? – попита Арлен. – Татко казва, че рисуването на защити в калта си е чисто дирене на белята.

– Баща ти е прав – отвърна Рейджън. – Виж в онова отделение до краката ти.

Арлен така и направи, и извади от там голяма торба от мека кожа. В нея имаше въже с възли, между които бяха нанизани лакирани дървени плочки, по-големи от ръката му. Ококори очи, щом видя защитите, издълбани и оцветени в плочките.

Арлен веднага разбра какво е това: преносим защитен кръг, достатъчно голям за да обиколи талигата, че и други освен нея.

– Никога не съм виждал подобно нещо – каза Арлен.

– Не е лесно да се направи такъв – каза вестоносецът. – Повечето вестоносци прекарват цялото си чиракуване в усвояване на това изкуство. Ни вятър, ни дъжд не може да размаже знаците на тези защити. Но дори и с тях, не е като да имаш защитени стени и врата.

– Някога да си се срещал лице в лице с ядрон, момче? – попита той, обърна се към Арлен и го изгледа сурово. – Да си виждал как замахва към теб, без да имаш къде да избягаш и без никаква надежда за спасение, освен магията, която не виждаш? – Той поклати глава – Може би съм прекалено суров с Кийрън. Той си се справи добре с изпита. Попищя малко, но то се очакваше. Нощ след нощ обаче е съвсем друго нещо. Отразява им се на някои хора като се затревожат, че заблудено листо ще попадне върху някоя защита и тогава... – Той изведнъж изсъска, замахна с нокти към Арлен и щом момчето подскочи, той се разсмя.

Арлен прокара палец по всяка една гладка, лакирана защита, за да усети силата ù. На всеки тридесет сантиметра от въжето имаше по една малка плочица – точно колкото бяха необходими за добрата защита. Преброи повече от четиридесет.

– Въздушните демони не могат ли да влетят в такъв голям кръг? – попита той. – Татко поставя колове, за да не кацат по нивите.

Мъжът го погледна малко изненадан.

– Баща ти най-вероятно си губи времето – каза той. – Въздушните демони са изкусни летци, но се нуждаят от широко място, където да се засилят или от височина, от която да скочат, за да излетят. В царевичната нива няма ни едното, ни другото, така че едва ли биха кацнали там, освен ако не зърнат нещо твърде изкусително, като например някое малко момче, заспало в полето от желание да докаже смелостта си. – Той погледна Арлен по същия начин, по който го гледаше и Джеф, докато го предупреждаваше, че с ядроните шега не бива. Като че ли не знаеше.

– Освен това, въздушните демони като завиват, изписват широки дъги – продължи Рейджън – и повечето от тях имат размах на крилете, по-голям от този кръг. Възможно е някой да влети, но досега не съм виждал това да се слуи. Ако стане обаче... – той посочи към дългото, дебело копие, което държеше до себе си.

– Можеш да убиеш ядрон с копие? – попита Арлен.

– Вероятно не – отговори Рейджън, – но съм чувал, че можеш да ги зашеметиш, ако ги приковеш към защитите си. – Той се изхили. – Дано не ми се налага да проверявам това.

Арлен го погледна с широко отворени очи.

Рейджън отвърна на погледа му, този път със сериозно лице.

– Работата на вестоносеца е опасна, момче – каза той.

Арлен задълго не откъсна очи от него.

– Ама си струва, щом виждаш Свободните градове – каза той накрая. – Кажи ми честно, какво е във Форт Мливари?

– Това е най-богатият и най-красив град в целия свят – отвърна Рейджън и повдигна ръкава на ризницата си, за да разкрие върху предмишницата си татуировка, на която се виждаше град, сгушен между две планини. – Мините на Херцога са богати на сол, метал и въглища. Стените и таваните там са така добре защитени, че рядко се налага да се подлагат на проверка. Когато слънцето озари крепостта на града, дори планините умират от завист.

– Никога не съм виждал планина – каза Арлен, докато възхитено проследяваше с пръст очертанията на татуировката. – Баща ми казва, че те са просто големи хълмове.

– Виждаш ли онзи хълм? – попита Рейджън и посочи на север от пътя.

Арлен кимна.

– Хълмът на Богин. От него можеш да видиш целия Поток.

Рейджън кимна.

– Знаеш ли какво означава „стотица”, Арлен? – попита той.

Арлен отново кимна.

– Десет чифта ръце.

– Е, дори една малка планина е по-голяма от сто ваши Богинови хълмове, натрупани един върху друг, а планините на Мливари не са малки.

Арлен се ококори, опитвайки се да си представи подобна височина.

– Сигурно стигат до небето – каза той.

– Някои са даже над него – изфука се Рейджън. – Когато ги изкачиш, гледаш надолу и виждаш облаците.

– Искам някой ден да видя това – каза Арлен.

– Можеш да дойдеш в Гилдията на вестоносците, когато пораснеш достатъчно – отвърна Рейджън.

Арлен поклати глава.

– Татко казва, че хората, които напускат, са дезертьори – каза той. – И щом го каже, плюе.

– Баща ти не знае за какво говори – каза Рейджън. – Плюенето не прави думите верни. Без вестоносци дори Свободните градове биха се сринали.

– Че Свободните градове не са ли в безопасност? – попита Арлен.

– Нищо не е в безопасност, Арлен. Не и напълно. Мливари разполага с повече хора и може да се справи с жертвите по-лесно, отколкото Потока на Тибит, да речем, но ядроните всяка година си взимат своето.