– Колко души живеят в Мливари? – попита Арлен. – Тук, в Потока, имаме девет стотици, Слънчево пасище нагоре по пътя трябва да е също толкова голямо.

– Имаме над тридесет хиляди в Мливари – каза Рейджън с гордост.

Арлен го погледна объркано.

– Хиляда са десет стотици – поясни вестоносецът.

Арлен помисли за момент и поклати глава.

– Няма толкоз хора в света – каза той.

– Има, че и повече – отвърна Рейджън. – Широк е светът за този, който не се страхува от мрака.

Арлен не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание.

За около час и половина талигата се дотътри до Градски площад. Центърът на Потока, Градски площад, съдържаше няколко дузини защитени дървени къщи за тези, чиито професии не изискваха от тях да работят на полето или в оризището, да ловят риба или да секат дърва. Човек идваше тук, за да намери шивача, пекаря, подковача, бъчваря и други такива.

В центъра беше площадът, където хората се събираха, както и най-голямата сграда в Потока, смесеният магазин. В предната му част имаше голямо заведение с масички и бар, отзад беше още по-големият склад, а отдолу – мазето, пълно с почти всичко, което притежаваше някаква стойност в Потока.

Дъщерите на Шопара – Дейзи и Катрин – въртяха кухнята. За два кредита човек можеше да се натъпче до горе с тукашните порции, но Силви наричаше стария Шопар мошеник, тъй като два кредита струваше и житото за цяла седмица. Все пак много самотни мъже плащаха цената и то не само заради храната. Дейзи беше грозновата, а Катрин дебела, но според Чичо Чоли този, дето успееше да се ожени за някоя от тях, щеше да си уреди живота.

Всички от Потока носеха собственото си производство на Шопара, независимо дали беше царевица или месо, кожа или грънци, плат, мебели или инструменти. Шопара вземаше нещата, пресмяташе стойността им и връщаше кредити на клиентите си, с които да си купят други стоки от магазина.

Нещата обаче неизменно изглеждаха някак си по-скъпи от това, което Шопара плащаше за тях. Арлен разбираше математиката дотолкова, че да види това. Понякога се получаваха ужасни спорове, когато хората идваха да продават, но Шопара определяше цените и най-често ставаше неговото. Почти всички го мразеха, но се нуждаеха от него и бяха по-склонни да му изчеткат палтото и да му отворят вратата, отколкото да го заплюят при разминаване.

Жителите на Потока работеха от тъмно до тъмно и едва-едва се сдобиваха с нужното им, докато Шопара и дъщерите му винаги имаха пълни бузи, закръглени тумбаци и чисти, нови дрехи. Арлен трябваше да се увива в черга всеки път, когато майка му му вземаше дрехите за пране.

Рейджън и Арлен спряха мулетата пред магазина и влязоха вътре. Барът беше празен. Обикновено въздухът в салона тежеше от миризмата на свинска мас, но днес от кухнята не се разнасяше никакъв аромат на готвено.

Арлен изтича пред вестоносеца към бара. Там Руско държеше малък бронзов звънец, който си беше донесъл от Свободните градове. Арлен обожаваше този звънец. Плесна го с ръка и се ухили на ясния звук.

Отзад се чу изтрополяване и Руско излезе през завесите зад бара. Той беше едър мъж, все още здрав и изправен за своите шейсет години, но около кръста му висеше отпуснат корем, а металносивата му коса пълзеше назад от набръчканото му чело. Носеше леки панталони, кожени обувки и чиста бяла памучна риза, чиито ръкави бяха навити до лактите на яките му ръце. Бялата му престилка беше безупречна, както винаги.

– Арлен Бейлс – каза той с търпелива усмивка, щом видя момчето. – Само за да си играеш със звънеца ли си дошъл или имаш и друга работа?

– Работата е моя – каза Рейджън и пристъпи напред. – Ти ли си Руско Шопара?

– Просто Руско – каза мъжът. – Моите съграждани ми плеснаха това Шопара, но не ми го казват в лицето. Не издържат да виждат чуждия успех.

– За втори път – каза Рейджън замислено.

– К’во викаш? – попита Руско.

– За втори път записките от пътуванията на Грег ме подвеждат – отговори Рейджън. – Тази сутрин нарекох Силия „Безплодна” в лицето ù.

– Ха! – засмя се Руско. – Вярно ли, бе? Ей, това заслужава едно питие за моя сметка, ако не друго. Как каза, че ти е името?

– Рейджън – каза вестоносецът, пусна на земята тежката си чанта и се разположи на бара. Руско потупа с пръсти една бъчвичка и откачи една дървена халба от куката ù.

Бирата беше гъста и с меден цвят, а бялата ù пяна се вдигна над отвора на халбата. Руско напълни една за Рейджън и още една за себе си. После погледна към Арлен и му напълни по-малка чашка.

– Занеси това на някоя маса и остави възрастните да си поговорят на бара – каза той. – И ако си знаеш интереса, не казвай на майка си, че съм ти дал това.

Арлен засия и изтича с наградата си, преди Руско да успее да премисли. Той си беше отмъквал по глътчица от пивото на баща си по празници, но никога не бе разполагал със собствена чаша.

– Взех да се притеснявам, че вече никой няма да дойде – чу той Руско да казва на Рейджън.

– Грег настина точно преди да тръгне за насам миналата есен – отвърна Рейджън и отпи няколко големи глътки. – Неговата билкарка му каза да отмени пътуването, докато не се пооправи, но зимата си дойде, а здравето му се влошаваше. Накрая той ме помоли да му поема обиколката по вашия край, докато гилдията не му намери заместник. И без това трябваше да занеса фургон сол до Анжие, така че взех още една талига и се отбих насам, преди да продължа на север.

Руско взе халбата му и я напълни отново.

– За Грег – каза той – добър вестоносец и звяр в пазарлъка.

Рейджън кимна, двамата мъже чукнаха чаши и пиха.

– Още една? – попита Руско, щом Рейджън удари с халбата по бара.

– Грег е написал в дневника си, че ти си звяр в пазарлъка – каза Рейджън – и че първо ще се опиташ да ме напиеш.

Руско се разхили и отново напълни халбата.

– Значи след пазарлъка, вече няма нужда да те поя за сметка на заведението – каза той и я подаде на Рейджън със свежа глава.

– Но ще ти се наложи, ако искаш пощата ти да стигне до Мливари – каза Рейджън, ухилен, и прие халбата.

– Ти май ще излезеш по-голям инат и от Грег – измърмори Руско и напълни собствената си чаша. – Ето – продължи той, след като пяната мина ръба, – сега и двамата ще можем да се пазарим пияни. Двамата се разсмяха и отново удариха чаши.

– Какви са новините от Свободните градове? – попита Руско. – Красианците още ли настояват да се самоунищожат?

Рейджън вдигна рамене. – По всичко личи, че да. Спрях да ходя до Красия преди няколко години, след като се ожених. Прекалено далече и прекалено опасно.

– Значи фактът, че покриват жените си с одеяла, няма нищо общо с това? – попита Руско.

Рейджън се разсмя. – Не помага – отговори той, – но това не им пречи да ни мислят нас, Северняците, та дори и вестоносците, за страхливци, само защото не се навираме нощем между шамарите на ядроните.

– Може би нямаше така да налитат на бой, ако поглеждаха по-често жените си – замисли се Руско. – Ами Анжие и Мливари? Херцозите все още ли са на нож?

– Както винаги – отговори Рейджън. – Юкор се нуждае от дървесината на Анжие, за да движи рафинериите си, и от зърното им, за да изхрани народа си. Райнбек се нуждае от метала и солта на Мливари. Трябва да търгуват, за да оцелеят, но вместо да си улеснят живота, прекарват цялото си време в кроежи как да се измамят един друг, особено когато някоя пратка се изгуби по пътя заради ядроните. Миналото лято демони нападнаха каруца със стомана и сол. Избиха водачите, но оставиха почти целия товар непокътнат. Райнбек си го прибра, но отказа да плати, защото той го бил спасил.

– Херцог Юкор трябва да е побеснял – каза Руско.

– Извън кожата си – съгласи се Рейджън. – Аз му съобщих новината. Лицето му почервеня и се закле, че Анжие няма да види и прашинка сол, докато Райнбек не плати.

– Райнбек плати ли? – попита Руско и се наведе напред в очакване.

Рейджън поклати глава.

– Направиха всичко възможно, за да се уморят един друг от глад за няколко месеца и накрая Гилдията на Търговците плати, само и само за да разпратят стоките си преди да дойде зимата и да им изгният в склада. Сега Райнбек им е ядосан, понеже са клекнали пред Юкор, но те му спасиха реномето и пратките отново потеглиха, което беше най-важното за всички освен за онези две псета.