– Ще е добре да внимаваш как наричаш херцозите – предупреди Руско – дори и толкова отдалеч.

– Кой ще им каже? – попита Рейджън – Ти? Момчето? – той направи знак към Арлен. И двамата се разсмяха.

– И сега трябва да занеса новини на Юкор от Речен Мост, което само ще влоши нещата – каза Рейджън.

– Онзи град на границата на Мливари – каза Руско, – само на ден път от Анжие. Там имам познати.

– Не, вече нямаш – отвърна Рейджън многозначително и мъжете се умълчаха за момент.

– Стига толкова лоши новини – каза Рейджън и стовари чантата си на бара. Руско я погледна усъмнено.

– Това не ми прилича на сол – каза той – и хич не ми се вярва, да съм получил толкова писма.

– Имаш шест писма и дузина колети – каза Рейджън и подаде на Руско няколко сгънати листа. – Всичко е описано тук заедно с останалите писма в чантата и колетите в талигата, които трябва да бъдат раздадени. Дадох на Силия копие от списъка – предупреди той.

– За какво са ми тоя списък и тая пощенска чанта? – попита Руско.

– Говорителката е заета и не може нито да разнася пощата, нито да чете на неграмотните. И те писа доброволец.

– И как ще ме компенсират за това, че прекарвам работното си време в четене на местните неграмотни? – попита Руско.

– С удовлетворението, че си свършил едно добро дело за ближните си? – попита Рейджън.

Руско изсумтя.

– Не дойдох в Потока на Тибит, за да си търся приятели – отговори той. – Аз съм бизнесмен и правя много за този град.

– Така ли? – попита Рейджън.

– Много ясно – каза Руско. – Преди да дойда, единствената търговия, която познаваха в този град, беше размяната.

Той превърна думата в псувня и се изплю на пода.

– Хващаха си плодовете на труда и се събираха на площада всеки седмиден, за да се карат колко бобчета струва един кочан царевица или колко ориз трябва да дадеш на бъчваря, за да ти направи бъчва за ориза. И ако не намериш това, което ти е трябвало в седмиден, трябваше да чакаш до следващата седмица или да чукаш от врата на врата. Сега всички могат да дойдат тук, в кой да е ден от изгрев до залез и да си купуват и продават с кредити каквото им душа иска.

– Спасителят на града – каза Рейджън саркастично. – И не искаш нищо в замяна.

– Нищо освен една прилична печалба – каза Руско ухилен.

– И колко често селяните правят опити да те окачат на бесилото, защото си ги измамил? – попита Рейджън.

Очите на Руско се свиха.

– Прекалено често, имайки предвид, че половината не могат да броят отвъд пръстите на ръцете си, а другата половина най-много да добавят към аритметиката и пръстите на краката си – отговори той.

– Силия каза, че следващия път, когато се случи това, ще се оправяш сам – приветливият глас на Рейджън изведнъж бе станал суров – освен ако не изпълниш задачата си. На много хора от покрайнините са им се случили доста по-лоши неща от това, да прочетат на глас някое писмо.

Руско се намръщи, но взе списъка и пренесе тежката торба в склада си.

– Колко е зле положението, всъщност? – попита той, щом се върна.

– Много зле – отговори Рейджън. – Засега са двадесет и седем, и няколко в неизвестност.

– Съзадателю – изруга Руско и изписа защита във въздуха пред себе си. – Мислех си, че в най-лошия случай става дума за някое семейство.

– Де да беше – отвърна Рейджън.

Двамата замлъкнаха за миг, както беше редно, след това погледнаха един към друг едновременно.

– У теб ли е солта за годината? – попита Руско.

– У теб ли е ориза на херцога? – отговори Рейджън.

– Пазя го цяла зима, след като се забави толкова – каза Руско.

Рейджън присви очи.

– А, все още е добър! – каза Руско и ръцете му се вдигнаха, сякаш умолително. – Държах го запечатан и на сухо, а в мазето ми няма вредители!

– Ще трябва да се уверя, надявам се, че разбираш – каза Рейджън.

– Разбира се, разбира се – отвърна Руско. – Арлен, донеси ми онази лампа! – нареди той като посочи на момчето ъгъла на бара.

Арлен изприпка до фенера и хвана огнивото. Запали фитила и смъкна стъклото със благоговение. Никога досега не бяха му поверявали да държи стъкло. Беше по-студено отколкото очакваше, но се стопли бързо, когато езикът на пламъка го облиза.

– Занеси ни го в мазето – заръча Руско. Арлен се опита да сдържи въодушевлението си. Винаги бе искал да види какво е зад бара. Хората казваха, че дори всички в Потока да съберат вещите си на една голяма купчина, тя не би могла да се мери с чудесата в мазето на Шопара.

Пред очите му Руско дръпна халка на пода и отвори голям капак. Арлен избърза напред, обезпокоен, че старият Шопар би могъл да промени решението си. Слезе надолу по скърцащите стъпала, хванал лампата пред себе си, за да осветява пътя. Светлината докосваше натрупаните една върху друга щайги и бъчви, които стигаха до тавана, а правите им редици продължаваха нататък, извън границите на видимото. Подът беше дървен, за да предотврати атаки от Ядрото направо през мазето, но имаше и защити, издълбани в лавиците по стените. Старият Шопар внимаваше за съкровищата си.

Магазинерът поведе колоната между редиците, за да стигне до запечатаните бъчви в дъното.

– Изглеждат в добро състояние – каза Рейджън, докато проверяваше дървото. Замисли се за момент и после избра наслуки.

– Тази – каза той и посочи една от бъчвите.

Руско изсумтя и изтегли въпросната бъчва. Някои хора наричаха работата му лека, но ръцете му бяха едри и яки като на някой, който върти брадва или коса. Счупи уплътнението, махна капака, след това загреба ориз с плитка тавичка и го даде на Рейджън за проверка.

– Качествен ориз от Тресавищата – каза той на вестоносеца. – Няма да намериш ни гъгрица, ни следа от гниене. Ще хване добра цена в Мливари, особено след толкова време.

Рейджън изпуфтя, кимна в знак да запечата отново бурето и двамата се качиха обратно горе.

Известно време поспориха колко бъчви ориз струват тежките чували сол в талигата. Накрая никой от тях не изглеждаше доволен, но си стиснаха ръцете за сделката.

Руско извика дъщерите си и всички отидоха до талигата, за да разтоварят солта. Арлен се опита да вдигне един от чувалите, но той се оказа твърде тежък. Момчето залитна, падна и го изпусна.

– Внимавай! – нахока го Дейзи и го плесна по тила.

– Ако не можеш да носиш, отивай да държиш вратата! – заповяда Катрин. Тя самата беше преметнала един чувал на рамо, а в месестата си ръка мъкнеше друг. Арлен скочи на крака и се завтече да държи вратата пред нея.

– Извикай Фърд Мелничаря и му кажи, че ще му дадем пет... нека са четири кредита за всеки чувал, който смели – заръча Руско на Арлен. Почти всеки в Потока работеше за Шопара, по един или друг начин, но тези от площада най-много от всички. – Пет, ако я опакова в бъчви с ориз, та да се запази суха.

– Фърд е при Селището – каза Арлен. – Почти всички са там.

Руско изсумтя, но не отговори. Скоро талигата бе изпразнена, без да се броят няколкото кутии и чували, които не съдържаха сол. Дъщерите на Руско ги огледаха жадно, но нищо не казаха.

– Тази вечер ще качим ориза от мазето и ще го оставим в задната стая, докато си готов да тръгнеш обратно за Мливари – каза Руско, след като пренесоха и последния чувал вътре.

– Благодаря ти – отвърна Рейджън.

– Да разбирам, значи, че работата на херцога е свършена? – попита Руско ухилен, а очите му прехвърчаха целенасочено към нещата, останали в талигата.

– Работата на херцога, да – каза Рейджън и му се ухили в отговор. Арлен се надяваше, че ще му дадат още една бира, докато се пазарят. Тя го накара да се почувства замаян, сякаш е хванал настинка, но без кихането, кашлянето и болките. Чувството му хареса и му се щеше да го изпита отново.

Помогна да пренесат останалите неща в салона, а Катрин донесе поднос сандвичи с дебели парчета месо. На Арлен му дадоха втора бира да прокара залъка, а Шопара каза, че ще му впише два кредита за труда в тефтера си.