– Момчетата са си момчета – каза тя. – Дори когато станат мъже. Струва ми се, че си се справила достатъчно добре със ситуацията.

– Бруна, те можеха да се избият! – каза Лийша.

– О, я стига! – каза Бруна. – Не си първата хубавица, заради която са се сбили мъже. Може сега да не ти се вярва, но когато бях на твоята възраст, и заради мен се строшиха един-два кокала.

– Никога не си била на моята възраст – подразни я Лийша. – Йон Грей казва, че са те наричали „старуха” още когато са е учел да ходи.

Бруна се изкикоти.

– Така си е, така си е – отвърна тя. – Но преди това имаше момент, когато ненките ми бяха пълни и гладки като твоите и мъжете се биеха като ядрони за да ги смучат.

Лийша се вгледа внимателно в Бруна – опита се да обели от нея отминалите години и да види жената, която някога е била, но задачата ù се оказа безнадеждна. Дори да се вземеха предвид всичките преувеличения и истории за тъпчиплевели, Бруна беше поне на век. Никога не казваше точно годините си, а притиснеха ли я, отговаряше: „След стотната престанах да ги броя”.

– Във всеки случай – каза Лийша, – лицето на Марик може малко да се подуе, но няма причина утре той да не продължи по пътя си.

– Това е хубаво – каза Бруна.

– Измисли ли лек за младия пациент на госпожа Джизел? – попита Лийша.

– Ти какво би ù казала да направи с момчето? – отвърна Бруна.

– Сигурна съм, че не знам – каза Лийша.

– Така ли? – попита Бруна. – Аз пък не съм. Хайде сега, какво би казала на Джизел, ако беше на мое място? Не се прави, че не си мислела за това.

Лийша пое дълбоко въздух.

– Вероятно злокоренчето е влязло в лоша реакция със системата на момчето – каза тя. – Трябва да му спрат дозите, а циреите да се пробият с ланцет и източат. Разбира се, това не оправя първоначалната болест. Треската и гаденето може да са просто от настинка, но разширените зеници и повръщането сочат към нещо по-сериозно. Бих пробвала с настойка от монашеско листо, дамска брошка и земна усойна кора, внимателно титрувана поне седмица.

Бруна я гледаше дълго, а после кимна.

– Стягай си багажа и си вземи довиждане с хората – каза тя. – Лично ще занесеш отговора си на Джизел.

326 СЗ

Всеки следобед Ърни неизменно се задаваше по пътеката към колибата на Бруна. Хралупата разполагаше с шестима защитници, всеки със свой чирак, но Ърни не можеше да повери безопасността на дъщеря си на никого другиго. Дребничкият производител на хартия беше най-добрият защитник в Хралупата на дърваря и всички бяха наясно с това.

Често носеше подаръци, с които вестоносците се бяха снабдили от далечни места: книги, билки, плетена на ръка дантела. Но не заради подаръците Лийша очакваше посещенията му с нетърпение. Спеше по-спокойно зад непоклатимите защити на баща си, а да го вижда щастлив през последните седем години за нея бе по-ценно от всеки подарък. Илона продължаваше да му трови живота, но не в степента, в която си позволяваше някога.

Но днес, докато гледаше как слънцето преминава по небето, Лийша осъзна, че се страхува от посещението на баща си. Това щеше наистина да го нарани.

И нея също. Ърни беше извор на подкрепа и обич, от който тя черпеше винаги, когато животът ù ставаше прекалено труден. Какво щеше да прави в Анжие без него? Без Бруна? Някой щеше ли да види отвъд престилката ù с джобове?

Но колкото и да се страхуваше от самотата в Анжие, тези ù притеснения бледнееха пред най-големия ù страх: получеше ли веднъж достъп до широкия свят, никога нямаше да поиска да се върне обратно в Хралупата на дърваря.

Чак когато видя баща си да се задава по пътеката, осъзна, че плаче. Подсуши очите си и си сложи най-широката усмивка за него, докато приглаждаше нервно полите си.

– Лийша! – извика баща ù и разтвори ръце. Тя се отпусна в тях с благодарност, защото знаеше, че може би за последен път разиграват този малък ритуал.

– Всичко наред ли е? – попита Ърни. – Чух, че е имало някакви неразбории на пазара.

Не бяха много тайните в местенце, малко колкото Хралупата на дърваря.

– Добре съм – каза тя. – Погрижих се за това.

– Ти се грижиш за всички в Хралупата на дърваря, Лийша – каза Ърни и я стисна силно. – Не знам какво бихме правили без теб.

Лийша започна да плаче.

– Стига, стига, да няма такива работи – каза Ърни, улови сълза от бузата на Лийша с показалеца си и я отмахна настрани. – Избърши си очите и влез вътре. Аз ще проверя защитите, а после можем да поговорим за това, което те притеснява, на по паница от твоето прекрасно задушено.

Лийша се усмихна.

– Мама още ли прегаря храната? – попита тя.

– Ако случайно не мърда в чинията – съгласи се Ърни. Лийша се засмя и остави баща си да провери защитите, докато тя сложи масата.

***

– Заминавам за Анжие – каза Лийша, когато паниците вече бяха ометени, – за да се уча при една от старите последователки на Бруна.

Ърни замълча за дълго.

– Разбирам – каза той накрая. – Кога?

– Веднага щом Марик тръгне – отвърна Лийша. – Утре.

Ърни поклати глава.

– Никога няма да позволя моя дъщеря да прекара седмица на открито сама с вестоносец – каза той. – Ще наема талига. По-безопасно е.

– Ще внимавам с демоните, тате – каза Лийша.

– Не ме притесняват само ядроните – каза Ърни многозначително.

– Мога да се справя с вестоносец Марик – увери го Лийша.

– Да държиш мъж на разстояние от себе си през нощта не е същото като да спреш някаква кавга на пазара – отвърна Ърни. – Не можеш да ослепиш вестоносеца, ако се надяваш някога да стигнеш жива. Само няколко седмици, моля те.

Лийша поклати глава.

– Там има дете, чието лечение се налага да започна веднага.

– Тогава и аз ще дойда с теб – каза Ърни.

– Дума да не става, Ърнал – намеси се Бруна. – Лийша трябва да го направи сама.

Ърни погледна старата жена и това се превърна в състезание по твърдост на погледа и волята. Но нямаше воля в Хралупата на дърваря, по-силна от тази на Бруна и Ърни скоро отмести поглед.

Малко по-късно Лийша изпрати баща си. Той не искаше да си тръгва, а и тя не искаше да я оставя, но небето беше изпълнено с цвят и вече щеше да му се наложи да подтичва, за да стигне безопасно до вкъщи.

– Колко време няма да те има? – попита Ърни, хванал здраво перилото на верандата с поглед по посока на Анжие.

Лийша сви рамене.

– Зависи на колко има да ме научи госпожа Джизел и колко има да учи Вика, чирачката, която тя изпраща тук. Поне две години.

– Предполагам, че щом Бруна може да се справи толкова дълго без теб, аз също ще мога – каза Ърни.

– Обещай ми, че ще ù проверяваш защитите, докато ме няма – каза Лийша и докосна ръката му.

– Разбира се – отвърна Ърни и се обърна за да я прегърне.

– Обичам те, татко – каза тя.

– И аз теб, кукличке – каза Ърни и я смачка в прегръдките си. – Утре сутрин ще се видим – обеща той, преди да се отправи надолу по замръкващата пътека.

– Баща ти имаше право – каза Бруна, когато Лийша влезе обратно.

– Така ли? – попита Лийша.

– Вестоносците са мъже като всички останали – предупреди я Бруна.

– В това въобще не се съмнявам – отвърна Лийша и си спомни за боя насред пазара.

– Младият господин Марик може и да е самата радост и очарование в момента – каза Бруна – но озовете ли се на пътя, той ще си получи своето, независимо дали искаш или не, а когато стигнете горската крепост, билкарка-небилкарка, няма да са много тези, които ще повярват на думите на едно младо момиче пред тези на вестоносец.

Лийша поклати глава.

– Ще получи това, което му дам – каза тя – и нищо повече.

Очите на Бруна се свиха, но изсумтя, доволна, че Лийша разпознава опасността.

Чу се ясно почукване на вратата точно след първи лъчи. Лийша отвори, а на прага стоеше майка ù, въпреки че Илона не беше посещавала колибата, откакто бе изпъдена с метлата на Бруна. Лицето ù беше буреносен облак и тя избута Лийша от пътя си, за да влезе.