Но Марик не трепна и не се помести от удара. Стоеше твърдо на мястото си, а вълчите му очи останаха вперени в очите на Гаред. Лийша си пожела мълком разумът му да надделее.

– Но тя е на друго мнение – отвърна Марик и надеждите на Лийша потънаха. Тръгна към тях, но растящата тълпа наоколо ù препречи пътя. Дощя ù се отнякъде да ù падне Брунината тояга, че да успее да се провре напред.

– Даде ли ти тя обещание, вестоносецо? – каза Гаред настойчиво. – Щот’ на мен ми даде.

– Чух това – отговори Марик. – Чух също, че си най-големият глупак в Хралупата, щом си мислиш, че след като си я предал, тия думи струват повече от ядронска пикня.

Гаред изрева и замахна към вестоносеца, но онзи бе по-бърз, отскочи пъргаво настрани, вдигна копието си и удари Гаред с тъпото на дръжката му точно между очите. После завъртя в кръг оръжието си и шибна Гаред в свивките на коленете отзад, при което гигантът политна и се тръшна по гръб.

Марик изправи копието и го прибра до себе си, а вълчите му очи се втренчиха с хладна увереност в поваления Гаред.

– Ами ако те бях нападнал с острото? – рече той. – По-добре запомни, че Лийша отговаря сама за себе си.

Тълпата ги зяпаше без да шава, но Лийша все така отчаяно се провираше напред. Познаваше Гаред и ù бе ясно, че нещата не са приключили.

– Спрете с това безумие! – извика тя.

Марик я погледна и Гаред се възползва от момента, за да грабне края на копието му. Вестоносецът веднага върна вниманието си към Гаред и хвана дръжката с двете си ръце, за да издърпа копието.

Това беше последното нещо, което трябваше да направи. Гаред имаше силата на дървесен демон и дори да бе проснат по очи, никой не можеше да му излезе наглава. Мускулестите му ръце се стегнаха и Марик излетя във въздуха.

Гаред се изправи и прекърши като вейка двуметровото копие.

– Дай да видим са к’во шe напра’иш кат’ не се криеш зад копието – изломоти той и хвърли парчетата на земята.

– Гаред, недей! – извика Лийша, провря се през първата редица на зяпачите и сграбчи ръката му.

Той я блъсна настрана, без да сваля очи от Марик. Това просто движение я метна обратно в тълпата, където тя се стовари върху Дъг и Никлас и тримата заедно се сгромолясаха на земята в плетеница от тела.

– Спрете! – извика тя безпомощно, опитвайки се да се измъкне.

– Никой друг няма да те има – провикна се Гаред. – Или ме взимаш мен, или свършваш сбръчкана и самотна като Бруна!

И той закрачи към Марик, който тъкмо се изправяше на крака.

Гаред замахна с месестата си лапа към вестоносеца, но отново Марик се оказа по-бърз. Сниши се да избегне удара, вкара два светкавични юмрука в торса на Гаред и успя да се отдръпне доста преди да го достигне яростният им отговор.

Но Гаред с нищо не показа, че е усетил ударите. Двамата повториха още веднъж серията, само че този път Марик го нацели право в носа. Рукна кръв, но дърварят я изплю през смях.

– Т’ва ли ти е най-силното? – попита той.

Марик изрева, втурна се напред и засипа съперника си с порой от юмруци. Гаред не можеше да поддържа темпото, а и почти не се опитваше. Стискаше зъби и стоеше в глуха отбрана с почервеняло от гняв лице.

След няколко секунди Марик се отдръпна и зае котешка бойна стойка с вдигнати юмруци, готови за бой. Кокалчетата му бяха ожулени, дишаше тежко. На Гаред нищо му нямаше. За пръв път във вълчите очи на Марик се появи страх.

– Толко ли можеш? – попита Гаред и пак тръгна напред.

Вестоносецът отново го нападна, но този път не бе така бърз. Удари го веднъж-дваж и точно тогава дебелите пръсти на Гаред го сграбчиха здраво за рамото и го стиснаха. Вестоносецът се опита да се измъкне, но дърварят го държеше яко.

Гаред заби юмрук в корема на вестоносеца и му изкара въздуха. Пак го удари, този път в главата, и Марик се просна на земята като чувал с картофи.

– Са не си така наперен, а? – изрева Гаред. Марик се изправи на ръце и крака, понечи да се вдигне от земята, но Гаред го ритна силно в стомаха и го просна по гръб.

Лийша вече тичаше към тях, когато Гаред заби колене в Марик и го заудря с юмруци.

– Лийша е моя! – извика той. – И всеки, който твърди обратното, ще...!

Думите му обаче секнаха в мига, когато Лийша хвърли пълна шепа от ослепяващия прах на Бруна в лицето му. Устата му бе отворена и той вдиша инстинктивно. Разкрещя се, когато очите и гърлото му запариха, синусите му се свиха, а кожата му гореше, попарена сякаш от кипяща вода. Свлече се от Марик, претърколи се на земята и започна да се дави и да дере лицето си.

Лийша знаеше, че е използвала прекалено много от праха. Една щипка би спряла повечето мъже на място, но пълна шепа можеше да убие, тъй като караше хората да се давят със собствената си слюнка.

Тя се намръщи, проправи си път през зяпачите и взе кофата с вода, която Стефни бе използвала, за да мие картофи. Плисна я върху Гаред и гърчовете му се успокоиха. Щеше да бъде сляп още няколко часа, но тя не искаше смъртта му да лежи на съвестта ù.

– Край на обета ни – каза му тя, – сега и завинаги. Никога няма да бъда твоя съпруга, дори това да означава да умра сбръчкана и в самота! По-скоро бих се оженила за ядрон!

Гаред изръмжа, без да дава признаци, че я е чул.

Тя отиде при Марик, коленичи и му помогна да седне. Взе чиста кърпа и попи кръвта по лицето му. То вече започваше да се подува и натъртванията посиняваха.

– Май му разказахме играта, а? – попита вестоносецът, изкикоти се немощно и потрепна при болката, която смехът причини на лицето му.

Лийша сипа малко от грубия алкохол, който Смит вареше в мазето си, върху кърпата.

– Оооох! – изтена Марик при допира ù с лицето му.

– Така ти се пада – каза Лийша. – Можеше да се оттеглиш от боя, а и трябваше да го направиш, независимо дали си можел да спечелиш или не. Нямах нужда от твоята защита и въобще не съм по-склонна да обикна мъж, който смята, че ако се сбие, ще спечели благоразположението на една билкарка. Защо направо да не обикна местния побойник?

– Той пръв започна! – възропта Марик.

– Разочарована съм от Вас, господин Марик – каза Лийша. – Мислех, че вестоносците имат повече акъл в главата.

Марик сведе поглед.

– Заведете го в стаята му при Смит – каза тя на няколко мъже наблизо и те побързаха да изпълнят заръката. Както и повечето хора в Хралупата на дърваря правеха напоследък.

– Ако до утре сутринта станеш от леглото – каза Лийша на вестоносеца, – ще разбера за това и ще ти се ядосам още повече.

Марик се усмихна слабовато, докато мъжете му помагаха да върви.

– Това беше невероятно! – ахна Мейри, когато Лийша се върна за кошницата си с билки.

– Не беше нищо друго, освен едно безумие, което трябваше да се прекрати – сопна се Лийша.

– Нищо ли? – попита Мейри. – Двама мъже, приклещени като бикове, а ти само им хвърли шепа билки и хайде!

– Да нараниш с билки е лесно – каза Лийша, изненадана, че чува думите на Бруна да излизат от нейната уста, – лекуването с тях е трудната част.

***

Доста след пладне Лийша приключи обиколката си и се завърна в колибата на Бруна.

– Как са децата? – попита Бруна, когато Лийша остави кошницата си. Лийша се усмихна. Всеки в Хралупата на дърваря беше дете в очите на Бруна.

– Доста добре – отвърна тя и седна на ниския стол до този на Бруна, за да може старата билкарка да я вижда по-ясно. – Ставите на Йон Грей все така да го болят, но на акъл е като младо момче. Дадох му пресен благ мехлем. Смит още е на легло, но кашлицата му утихва. Мисля, че най-лошото му се размина.

И тя продължи да описва посещенията си, докато старицата кимаше безмълвно. Бруна щеше да я прекъсне, ако имаше забележка, но напоследък това рядко се случваше.

– Това ли е всичко? – попита Бруна. – А какво ще кажеш за сутрешната суматоха на пазара, за която ми съобщи младият Кийт?

– По-скоро беше идиотия – каза Лийша.

Бруна ù даде да остави темата с едно махване.