Тя я закачи на протегнатата му ръка и тръгна към града, като го остави да зяпа след нея.

***

Пазарът на Смит вече гъмжеше, когато пристигнаха в центъра. Лийша предпочиташе да си избере по-отрано, докато още не се е изкупила качествената продукция, а и да си даде поръчката на Дъг месаря, преди да се отправи към пациентите си.

– Добрутро, Лийша – каза Йон Грей, най-възрастният човек в Хралупата на дърваря. Сивата му брада, истински повод за гордост, беше по-дълга от косите на повечето жени. Макар и доста снажен на младини, напоследък беше загубил по-голямата част от масата си и сега се подпираше тежко на бастуна си.

– Добрутро, Йон – отвърна тя. – Как са ставите?

– Още ме въртят – отговори той. – Най-мно’о ръцете. Понякога едвам си държа бастуна.

– И все пак винаги намираш сили да ме ощипеш, когато се обърна – отбеляза Лийша.

Йон се изкикоти.

– За един дъртофелник като мене, момиченце, т’ва си струва болката.

Лийша посегна в кошницата си и извади малък буркан.

– Значи добре, че съм ти направила още благ мехлем – рече тя. – Тъкмо няма нужда да идвам до вас да ти го нося.

Йон се ухили.

– Че ела пък да ме намажеш – рече той и ù намигна.

Лийша се опита да не се разсмее, но напразно. Макар Йон да беше развратник, той ù се нравеше. Животът ù с Бруна я бе научил, че ексцентризмът на стари години е много ниска цена, която заплащаш за богатия опит, който междувременно си натрупал.

– Боя се, че ще ти се наложи да се справиш сам – каза тя.

– Уф! – Йон размаха бастуна си с престорена ярост. – Е, ти пък си помисли, де. – Преди да си тръгне, той погледна Марик и му кимна почтително: – Всичко хубаво, вестоносецо.

Марик кимна в ответ и старецът излезе.

На пазара всички поздравяваха най-любезно Лийша, а тя спираше да се поинтересува за здравето им. Работата ù продължаваше дори на пазара.

Въпреки че с Бруна имаха много пари от продажбата на огнени клечки и други подобни, никой не искаше да вземе дори един клат за нещата, които тя избираше. Бруна ги лекуваше безплатно и никой не ù искаше пари за каквото и да било.

Марик стоеше до нея с недвусмислено закрилническо изражение, докато тя опипваше с опитна ръка плодовете и зеленчуците. Хората го заглеждаха мимоходом, но Лийша сметна, че това не е само защото го виждат за пръв път, но и поради обстоятелството, че тя е с него. Вестоносците бяха обичайна гледка в Хралупата на дърваря.

Тя улови погледа на Кийт, синът на Стефни, ако не на Смит. Момчето беше почти десетгодишно и с всеки изминал ден заприличваше все повече на пастир Майкъл. Стефни бе спазвала своята част от сделката през последните години и не се бе изказвала зле за Лийша, откакто стана чирак. Тайната ù нямаше да излезе от Бруна, но Лийша не можеше по никакъв начин да схване как Смит всяка вечер гледа сина си срещу себе си на масата и не успява да съзре истината.

Тя го повика с ръка и той притича.

– Занеси тази чанта на Бруна, като се поосвободиш от домашните задължения – каза тя и му подаде продуктите, което носеше от пазара. Усмихна му се и тайно пъхна един клат в ръката му.

Кийт се ухили широко на подаръка. Възрастните никога не взимаха пари от билкарките, но Лийша винаги даваше по нещичко на децата, заради някоя извънредна поръчка. Лакираната дървена монета от Анжие беше основната валута в Хралупата на дърваря. С нея Кийт щеше да купи райзънски бонбони за себе си и за братята и сестрите си при идването на следващия вестоносец.

Беше готова да си тръгне, но видя Мейри и отиде да я поздрави. Приятелката ù се бе претоварила със задължения през последните години. Три деца се държаха за полите ù. Един млад стъклодухач на име Бен беше напуснал Анжие, за да си търси късмета я в Лактън, я в крепостта Райзън. Беше спрял в Хралупата на дърваря да поспечели някой и друг клат със занаята си, преди да тръгне отново на път, но тогава срещна Мейри и старите му планове се разтопиха като захар в чай.

Сега Бен упражняваше занаята си в обора на бащата на Мейри и бизнесът му се радваше на голям успех. Купуваше чували пясък от вестоносците от крепостта Красия и ги превръщаше във вещи, едновременно практични и красиви. Досега в Хралупата не беше живял стъклодухач и всеки искаше да си има разни стъклени неща.

Лийша също беше доволна от нововъведението и скоро поръча на Бен да изработи по-фините части от дестилаторите в книгите на Бруна. С тях тя можеше да извлича силата на билките и да вари лекове, по-могъщи от всякога досега.

Скоро след това Бен и Мейри се ожениха и не след дълго Лийша изтегли първото им дете измежду краката на Мейри. Други две го последваха едно след друго и Лийша обичаше всяко от тях, сякаш беше нейно. Разплака се, когато я удостоиха с честта да нарекат най-малкото на нейно име.

– Добро утро, калпазани – извика Лийша, клекна и остави децата да се гмурнат в прегръдките ù. Притисна ги силно до себе си, разцелува ги и на ставане им подаде по едно бонбонче, увито в хартийка. Бонбонките тя сама си ги правеше, което също бе научила от Бруна.

– Добро утро, Лийша – каза Мейри и направи лек реверанс.

Лийша понечи да се намръщи, но овладя лицето си. Тя и Мейри бяха останали близки през годините, но сега, откакто носеше престилката с джобовете, Мейри я гледаше по друг начин и изглежда нищо не можеше да промени това. Реверансът сякаш ù беше вроден.

Въпреки това, Лийша ценеше приятелството им. Сайра идваше тайно до колибката на Бруна да моли за помски чай, но отношенията им бяха дотам. Вероятно половината мъже в селото бяха чукали на вратата ù в един или друг момент, пък и тя винаги имаше повече пари, отколкото двете с майка ù можеха да припечелят с шиенето си.

Бриана беше дори по-зле в някои отношения. Не беше говорила с Лийша от седем години насам, но намираше за какво да я клевети пред всички останали. Беше решила да ходи при Дарси за лекове, а закачките ù с Евин бързо ù бяха закръглили корема. Когато пастир Майкъл я обвини публично, тя посочи Евин като бащата, вместо сама да се изправи пред общественото мнение.

Евин се ожени за Бриана с вилата на баща ù, опряна в гърба му, и братята ù от двете му страни, и оттогава се бе заел да я прави нещастна, а с нея и сина им Калън.

Бриана се бе показала добра майка и съпруга, но така и не свали килограмите, натрупани по време на бременността, а Лийша знаеше от опит как шарят очите, а и ръцете на Евин. Носеха се слухове, че често потропвал на вратата на Сайра.

– Добро утро, Мейри – каза тя. – Познаваш ли вестоносеца Марик?

Лийша се обърна да го представи, но не го откри зад себе си.

– О, не – възкликна тя, като видя, че се е счепкал с Гаред в далечния край на пазара.

На петнадесет години Гаред беше по-едър от всеки мъж в селото, освен от баща си. Сега, на двадесет и две, той беше станал двуметрова грамада от мускули, заякнали от целодневно размахване на брадвата. Говореше се, че в него вероятно тече милнийска кръв, защото сред анжиерците нямало такива мъжаги. Мълвата за лъжата му се беше разнесла из селото и оттогава момичетата се държаха на разстояние от него от страх да не останат заедно насаме.

Може би тъкмо заради това той все още желаеше Лийша. А може би щеше да я желае и без тази причина. Но Гаред не си беше научил житейския урок. Егото му бе наедряло едновременно с мускулите и го бе превърнало в точно такъв грубиян, какъвто всички отдавна подозираха, че ще стане. Момчетата, които преди се подбиваха с него, сега подскачаха на всяка негова дума, заради грубостта му. Но той беше истинско страшилище само за този, който си позволеше неблагоразумието да спре по-задълго погледа си на Лийша.

Гаред все още я чакаше. Държеше се сякаш един ден Лийша ще се осъзнае и ще разбере, че му принадлежи. Всички опити да го убедят в обратното бяха посрещнати с твърдоглаво упорство.

– Ти не си от нашия край – рече Гаред и сръга Марик в рамото. – И май не си чул, че Лийша вече е сгодена.

Извисяваше се над вестоносеца като голям мъж над малко момченце.