– Прекалено съм стара, за да обуча още някоя! – оплакваше се Бруна, махваше отрицателно на предложенията, а Лийша пишеше учтиви откази – с което отдавна беше свикнала.

Всичко това даде на Лийша много възможности да си говори с вестоносци. Вярно, обаче, повечето я гледаха похотливо или се опитваха да я впечатлят с истории за Свободните градове. Марик беше един от тях.

Но историите на вестоносците докосваха струните на душата ù. Дори целта им да беше само да я омаят с приказки и след това да се намъкнат между бедрата ù, картините, които те рисуваха с думи, оставаха в бляновете ù. Тя копнееше да се разхожда по доковете на Лактън, да зърне безкрайните защитени полета на крепостта Райзън или да види Анжие – горската крепост. Копнееше да прочете техните книги и да се срещне с техните билкарки. По света имаше и други пазители на древните знания, само трябваше да се осмели да ги потърси.

Усмихна се, когато видя Марик. Дори отдалече тя го познаваше по походката, краката му бяха леко криви, тъй като беше прекарал живота си на кон. Вестоносецът беше анжиерец горе-долу на ръста на Лийша със своите метър и седемдесет, но в него се усещаше своеобразна кокалеста жилавина, а и Лийша не бе преувеличила за вълчия му поглед. Очите му проучваха околността с хищническо спокойствие, търсейки да открият някоя опасност... или пък плячка.

– Привет, Лийша! – извика той и вдигна копие към нея.

Лийша вдигна ръка за поздрав.

– Нужно ли е наистина да носиш това посред бял ден? – провикна се и тя и посочи копието.

– Ами ако срещнем вълк? – ухили се Марик. – Как да те защитя тогава?

– Наоколо няма много вълци – рече Лийша, докато той се приближаваше.

Имаше въздълга коса и очи с цвета на дървесна кора. Тя не можеше да отрече, че е красив.

– Ами мечка тогава – продължи Марик, достигайки в този момент колибата. – Или лъв. – И додаде с очи, вперени в деколтето ù: – Има много видове хищници по света.

– С това съм напълно наясно – отвърна Лийша и си понамести шала, за да покрие оголената си шия.

Марик се разсмя и отпусна вестоносническата си чанта на пода на верандата.

– Шаловете вече не са модерни – уведоми я той. – Няма жена в Анжие или Райзън, която още да носи подобно нещо.

– Тогава се хващам на бас, че или роклите им са с по-високи яки, или мъжете им са по-възпитани – отвърна Лийша.

– Яките им са високи – съгласи се Марик и се засмя, а после се поклони дълбоко. – Бих могъл да ти донеса анжиерска рокля с висока яка – прошепна той и се приближи.

– Кога ли пък ще имам повод да я сложа? – запита Лийша и се извъртя в последния момент, преди мъжът да успее да я притисне до стената.

– Ела в Анжие – предложи ù вестоносецът. – Там ще я носиш.

Лийша въздъхна.

– Бих искала – пророни тя тъжно.

– Може би ще ти се открие възможност – рече вестоносецът хитровато, поклони се и покани с жест Лийша да влезе в колибата преди него. Лийша се усмихна и влезе, но тутакси усети как очите му я оглеждат отзад.

Бруна все така седеше на стола си, когато влязоха. Марик отиде при нея и ù се поклони дълбоко.

– Млади господин Марик! – възкликна радостно Бруна. – Каква приятна изненада!

– Нося ви поздрави от господарката Джизел от Анжие – рече Марик. – Тя е затруднена от един случай и ви моли да ù помогнете.

Той бръкна в чантата си и извади хартия, навита на руло и завързана със здрава връв.

Бруна направи знак на Лийша да вземе писмото, облегна се назад и когато ученичката ù зачете, притвори очи.

– Многоуважавана Бруна, поздрави от Крепостта Анжие в година 326 СЗ – започна Лийша.

– Джизел дрънкаше като невидяла, когато я обучавах, а сега пише по същия начин – прекъсна я Бруна. – Няма да живея вечно. Прескочи на случая.

Лийша в миг обходи страницата с очи, обърна я и погледна от другата страна. Намери това, което търсеше, едва на втория лист.

– Момче – рече Лийша, – десетгодишно. В лечебницата го довела майка му, гадело му се и се чувствало отмаляло. Никакви други симптоми или история на заболяването. Предписали му злокоренче, вода и сън. Симптомите се усилили през следващите три дни и се появил обрив по ръцете, краката и гърдите. Дозата злокоренче била увеличена на осемдесет грама. Симптомите се влошили, към тях се добавила и треска, а от обрива излезли твърди, бели циреи. Мехлемите не повлияли. Започнало да повръща. Дали му сърцелист и опиум за болката, а за стомаха – сметана. Никакъв апетит. Изглежда не е заразно.

Бруна замълча задълго, за да помисли над думите. После погледна към Марик.

– Виждал ли си момчето? – попита тя.

Вестоносецът кимна.

– Потеше ли се? – попита Бруна.

– Да – потвърди Марик. – Но и трепереше, сякаш му беше хем горещо, хем студено.

Бруна изсумтя.

– Какъв цвят му бяха ноктите? – попита тя.

– Ами на нокти – отвърна той ухилен.

– Ако ми се правиш на много умен, ще съжаляваш – предупреди го Бруна.

Марик пребледня и кимна. Старицата продължи да го разпитва още няколко минути, като понякога изсумтяваше след отговорите му. Вестоносците бяха известни със своята точна памет и остра наблюдателност и Бруна изглежда не се съмняваше в думите му. Най-накрая тя му даде знак да млъкне.

– Нещо друго в писмото да заслужава внимание? – попита тя.

– Иска да ти изпрати нова ученичка – каза Лийша.

Бруна се намръщи.

– Имам една ученичка, Вика, която почти е завършила обучението си – прочете Лийша. – Ако не си съгласна да приемеш дебютантка, моля те, помисли дали да не обменим някои по-опитни.

Лийша ахна слисана, а Марик се ухили многозначително.

– Не съм ти казвала да спираш да четеш – рече рязко Бруна.

Лийша се прокашля.

– Вика дава много надежди – прочете тя. – Готова е да посрещне нуждите на Хралупата на дърваря, да се грижи за мъдрата Бруна и да се учи от нея. Със сигурност и Лийша би научила много как да се грижи за болните в моята лечебница. Умолявам те, нека поне още една новачка извлече полза от мъдрата Бруна, преди тя да си отиде от този свят.

Бруна замълча задълго.

– Трябва да си помисля малко над това, преди да отговоря – продума тя накрая. – Иди да си видиш пациентите в селото, момиче. Ще поговорим за това, като се върнеш. – А на Марик рече: – Ще си получиш отговора утре. Лийша ще се погрижи да ти се заплати.

Вестоносецът се поклони и излезе заднишком, а Бруна се отпусна и затвори очи. Сърцето на Лийша препускаше лудо, но ù беше ясно, че не трябва да прекъсва старицата, докато тя претърсва десетилетията от паметта си за начин как да излекува момчето. Лийша си взе кошницата и тръгна да наобиколи пациентите си.

Марик я чакаше отвън.

– През цялото време си знаел какво пише в писмото – обвини го Лийша.

– Разбира се – съгласи се Марик. – Бях там, докато тя го пишеше.

– Но не каза нищо – каза Лийша.

Марик се ухили.

– Аз ти предложих рокля с висока яка – отвърна той – и тази оферта все още важи.

– Ще видим – усмихна се Лийша и му подаде кесия с монети. – Парите ти.

– Бих предпочел да ми платиш с целувка – каза той.

– Ласкаеш ме, като казваш, че целувките ми струват повече от златото – отвърна Лийша. – Страхувам се, че ще те разочаровам.

Марик се изсмя.

– Мила моя, ако се бях сражавал с нощните демони по целия път от Анжие дотук и бях получил за награда само една целувка от теб, би ми завидял всеки вестоносец, който някога е минавал през Хралупата на дърваря.

– Е, в такъв случай – засмя се Лийша, – мисля да си запазя целувките още малко с надеждата за по-добра цена.

– Нанесе ми смъртна рана – рече Марик и се хвана за сърцето. Лийша му подхвърли кесията и той сръчно я улови.

– Ще ми бъде ли позволена поне честта да придружа билкарката до града? – попита той с усмивка. Поклони се и ù подаде ръка. Лийша напук на себе си се усмихна.

– Ние не действаме така бързо в Хралупата на дърваря – хвърли тя поглед към ръката му. – Но можеш да ми носиш кошницата.