Това се беше оказало съвсем вярно. От този момент нататък Бруна я водеше навсякъде със себе си и пренебрегваше всички молби за дискретност. Тъй като се грижеше за неродените деца на повечето жени в града, а на половината от останалите вареше чай от пом, тя скоро ги принуди да се държат любезно с Лийша, а на нея ù разкриваше всички недъзи на телата им, без да ù мигне окото.

Но въпреки усилията, Лийша си оставаше външен човек. Жените си говореха все едно нея я нямаше и обменяха клюка след клюка, сякаш тя не беше човек, а възглавка за през нощта.

– Ами такава си, външна – рече Бруна, когато Лийша се осмели да се оплаче. – Не ти е работа да се занимаваш с живота им, а само със здравето им. Сложиш ли си престилката с джобовете, все едно се заклеваш да мълчиш, независимо какво чуваш. Билкарката се нуждае от доверие, за да си свърши работата, а доверието трябва да се заслужи. Нито една тайна не бива да напуска устата ти, освен ако запазването ù няма да ти попречи да излекуваш някой друг.

И така Лийша си държеше езика зад зъбите и жените бяха започнали да ù вярват. Щом спечели жените, мъжете скоро ги последваха, често пъти след сръчкване в гърба от страна на съпругата. Но въпреки всичко, престилката ги държеше на разстояние. Лийша бе виждала почти всеки мъж от селото разсъблечен, но досега не бе влизала с никого в интимна връзка. И макар жените да ù пееха възхвали и да ù пращаха подаръци, нямаше ни една, с която да сподели своите тайни.

И все пак Лийша беше далеч по-щастлива през последните седем години, отколкото през предишните тринадесет. Светът на Бруна бе много по-широк от този, за който майка ù я беше подготвяла. Имаше тъжни моменти, когато ù се налагаше да затваря нечии очи, но имаше и радостни, когато изваждаше поредното дете от майка му и предизвикваше с едно здраво шляпване първия му плач.

Скоро обучението ù щеше да завърши и Бруна щеше да се оттегли завинаги. Чуеше ли я сама да го казва, означаваше, че няма да живее дълго след това. Тази мисъл по всевъзможни начини караше Лийша да изпитва истински ужас.

Бруна беше за нея щит и копие, непробиваема защита срещу цялото село. Какво ще прави без тази защита? Лийша не можеше да се налага както Бруна, която крещеше заповеди и удряше глупаците. Но ако Бруна я няма, кой друг ще ù говори като на човек, а не като на билкарка? Кой ще издържа на сълзите ù и ще става свидетел на колебанията ù? Защото колебанието също означаваше нарушаване на доверието. Хората разчитаха, че билкарката им ще е уверена в себе си.

В най-съкровените ù мисли имаше даже нещо повече. Хралупата на дърваря вече ù изглеждаше малка. Вратите, които уроците на Бруна ù отвориха, не можеха да бъдат затворени лесно – постоянно ù напомняха не за това, което вече знаеше, а за това, колко много още не е научила. Без Бруна това пътешествие би приключило.

Тя влезе в къщата и видя Бруна седнала на масата.

– Добро утро – каза тя. – Не очаквах, че ще станеш толкова рано. Щях да направя чая преди да отида в градината.

Остави кошницата на пода и погледна огъня, където котелът вече димеше и бе готов да кипне.

– Стара съм, да – промърмори Бруна, – но не съм чак толкова сляпа и немощна, че да не мога да си направя един чай.

– В никакъв случай – отвърна Лийша и целуна старата жена по бузата. – Имаш сила да замахваш с брадвата наравно с дървосекачите.

Тя се разсмя, като видя ядната физиономия на Бруна, и взе царевичното брашно за кашата.

Годините, прекарани заедно, не бяха омекотили тона на Бруна, но Лийша вече почти бе претръпнала. Тя долавяше само любовта, стаена в мърморенето на старицата, и ù отвръщаше по същия начин.

– Днес си тръгнала рано да събираш билки – отбеляза Бруна по време на закуска. – Още се усеща демонската воня във въздуха.

– Само ти можеш да стоиш заобиколена от свежи цветя и да се оплакваш от вонята – отвърна Лийша. И наистина тя държеше цветя из колибата, които изпълваха въздуха със сладък аромат.

– Не сменяй темата – продума Бруна.

– Снощи дойде вестоносец – рече Лийша. – Чух рога му.

– Не оставаше и секунда до залез – измърмори Бруна. – Много безразсъдно.

Тя се изплю на пода.

– Бруна! – сгълча я Лийша. – Какво съм ти казвала за плюенето в къщи?

Старицата я погледна, влажните ù очи се присвиха.

– Казвала си ми, че това е проклетият ми дом и че мога да плюя, където си искам – отвърна ù тя.

Лийша се намръщи.

– Бях сигурна, че съм казала нещо друго – изрече тя като на себе си.

– Не ù ако си по-умна, отколкото смятат хората, когато ти оглеждат пазвата – отвърна Бруна и сръбна от чая си.

Лийша зяпна уж в потрес от казаното, но всъщност бе свикнала и на по-дебелашки изказвания от страна на старицата. Бруна говореше и вършеше каквото ù скимне, и никой нищо не можеше да ù каже.

– Значи, заради вестоносеца си скокнала навън толкова рано – каза Бруна. – Надяваш се, че е онзи красавец, а? Как му беше името? Дето ти прави мили очички.

Лийша се изсмя вгорчено.

– Вълчи очички, по-скоро – отвърна тя.

– И това може да е на добро! – изкиска се старицата и плясна Лийша по коляното.

Лийша поклати глава и стана да разтреби масата.

– Как му е името? – настоя Бруна.

– Не е каквото си мислиш – отвърна Лийша.

– Прекалено стара съм за тези игрички, момиче – каза Бруна. – Името.

– Марик – отвърна Лийша и подбели поглед.

– Да сваря ли едно котле помски чай за “добре дошъл” на младия Марик? – попита Бруна.

– За това ли си мислят всички? – заинтересува се Лийша на свой ред. – Обичам да си приказвам с него. Това е всичко.

– Не съм толкова сляпа, че да не забележа какво се върти в ума на това момче, освен приказките – рече Бруна.

– Нима? – запита Лийша и скръсти ръце. – Колко пръста съм вдигнала?

Бруна изсумтя.

– Нито един – рече тя, без дори да се обръща към Лийша. – Не съм вчерашна, тоя номер го знам. Точно както знам, че Мушморок вестоносецът не те е погледнал нито веднъж в очите по време на всичките ви разговори.

– Името му е Марик – настоя Лийша. – Напротив, гледа ме.

– Само ако не му е пред очите деколтето ти – гракна старицата.

– Невъзможна си – засегна се Лийша.

– Няма причина да се срамуваш – продължи Бруна. – Ако имах ненки като твоите и аз щях да се пъча.

– Аз не се пъча! – извика Лийша, но Бруна само повтори кикота си.

Чу се рог недалеч от тях.

– Това трябва да е младият господин Марик – уведоми я Бруна. – Най-добре да побързаш с контенето.

– Не е каквото си мислиш! – повтори Лийша, но Бруна махна категорично с ръка в знак, че отхвърля думите ù.

– Ще сложа чая да се вари, за всеки случай – рече тя. Лийша метна един парцал по старицата, изплези ù се и се отправи към вратата.

Навън на верандата тя се усмихна напук на себе си и зачака вестоносеца. Бруна я ръчкаше да си намери мъж почти колкото и майка ù на времето, но дъртата го правеше от обич. За Лийша тя искаше само да бъде щастлива и Лийша я обичаше силно поради тази причина. Но въпреки задевките на старицата, Лийша се вълнуваше повече от писмата, които Марик носеше, отколкото от вълчите му очи.

Още от малка обичаше дните на вестоносеца. Хралупата на дърваря беше нищожно селце, но то се намираше на пътя между три големи града и десетина села, и с местната дървесина, както и с хартията на Ърни, съставляваше важна част от икономиката на областта.

Вестоносци посещаваха Хралупата поне два пъти месечно и макар да оставяха повечето писма при Смит, на Ърни и Бруна им ги връчваха лично и често изчакваха отговор. Бруна си кореспондираше с билкарки от крепостите Райзън и Анжие, от Лактън и от няколко села. Зрението на Бруна обаче отслабваше и четенето на писмата и записването на отговорите постепенно стана задължение на Лийша.

Дори от разстояние Бруна вдъхваше респект. Действително, повечето билкарки в района дължаха на нея лечителските си способности. Често търсеха съветите ù за разни заболявания, които не им бяха в компетентността, а с всеки вестоносец прииждаха нови и нови молби да обучи една или друга начинаеща в занаята. Никой не искаше тя да напусне света заедно със знанията си.