Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

– Няма да казвам на родителите ти – каза Шопара, – но ако ги похарчиш за пиво и вашите те хванат, ще си отработваш ядовете, дето майка ти ще ми създаде.

Арлен закима с готовност. Никога не бе имал собствени кредити, които да харчи в магазина.

След обяд Руско и Рейджън отидоха до бара и отвориха останалите вързопи, които Вестосецът бе донесъл. Очите на Арлен блесваха при показването на всяко съкровище. Имаше топове плат, по-изящни от всичко, което бе виждал досега, метални инструменти и карфици, керамични изделия и екзотични подправки. Имаше дори няколко чаши, направени от ярко, искрящо стъкло.

Шопара не изглеждаше толкова впечатлен.

– Доставката на Грег от миналата година беше по-добра – каза той. – Ще ти дам... сто кредита за всичко.

Арлен зяпна. Сто кредита! Рейджън би могъл да купи целия Поток за половината от тази сума.

На Рейджън обаче офертата не му хареса. Очите му отново станаха сурови и той удари с ръка по масата. От трясъка Дейзи и Катрин зарязаха чистенето и надигнаха глави.

– Да се продъниш в Ядрото с тия кредити! – изрева той. – Не се дръж с мен все едно съм някой от твоите селски глупаци, освен ако не искаш гилдията да разбере какъв си мошеник!

– Нищо лично – изсмя се Руско, потупвайки успокоително въздуха, както му беше навик. – Трябваше да се пробвам... нали разбираш. Още ли си падат по златото горе в Мливари? – попита той с лукава усмивка.

– Както навсякъде другаде – отвърна Рейджън. Продължаваше да се мръщи, но гневът се бе оттекъл от гласа му.

– Не и тук – каза Руско и се мушна пак зад завесата. Чуваше се как тършува наоколо, докато продължава да им говори, но с повишен глас, за да достигат думите му до тях. – В този край, ако едно нещо не става за ядене, за обличане, за изписване на защити или за обработване на нивата, нищо не струва.

Върна се миг по-късно с голяма платнена торба, която остави на тезгяха със звън.

– Хората тук са забравили, че златото движи света – продължи той, бръкна в торбата и извади две тежки жълти монети, които размаха пред лицето на Рейджън. – Децата на Мелничаря ги ползваха за пионки! Пионки! Казах им, че срещу златото мога да им дам дялан дървен комплект за игра, който държах отзад. Помислиха си, че им правя услуга! Фърд дори дойде на следващия ден да ми благодари!

Той се изсмя с дълбок гърлен смях. Арлен се почувства сякаш би трябвало да се обиди от този смях, но не беше съвсем сигурен защо. Много пъти беше играл мелничарската игра и тя му се струваше далеч по-ценна от двата метални диска, колкото и да лъщяха.

– Донесъл съм много повече от стойността на две слънца – каза Рейджън, като кимна към монетите и после погледна към торбата.

Руско се усмихна. – Няма страшно – каза той и развърза изцяло торбата. Когато плата ù легна на тезгяха, още лъчисти монети се разсипаха, заедно с верижки, пръстени и нанизи от блещукащи камъни. Всичко изглеждаше много хубаво, помисли си Арлен, но се изненада как очите на Рейджън изпъкнаха и добиха хищен плам.

Те отново започнаха да се пазарят, Рейджън вдигаше камъните към светлината и хапеше монетите, докато Руско опипваше топовете плат и опитваше подправките. На Арлен, чиято глава се въртеше от бирата, всичко това му беше пълна мъгла. Катрин зад бара подаваше халба след халба на мъжете, но те не показаха признаци да им е повлияло като на Арлен.

– Двеста и двадесет златни слънца, две сребърни луни, верижка и трите сребърни пръстена – каза Руско най-накрая. – И нито медниче повече.

– Нищо чудно, че работиш в тоя пущинак – каза Рейджън. – Сигурно са те изгонили от града за мошеничество.

– Обидите няма да те направят по-богат – отвърна Шопара, уверен, че този път му е стъпил на врата.

– Този път ще мина без печалба – каза Рейджън. – Като си приспадна разходите по пътуването, всяко медниче, от първото до последното, ще отиде за вдовицата на Грег.

– Да бе, Дженя – изрече Руско замислено. – Преди пишеше писмата на неграмотните в Мливари, сред които и моят племенник-идиот. Какво ли ще стане с нея?

Рейджън поклати глава.

– Гилдията не ù даде никакво обезщетение за смъртта, защото Грег си умря вкъщи – каза той. – И тъй като не е Майка, ще ù откажат много длъжности.

– Лоша работа – каза Руско.

– Грег ù остави някакви пари – продължи Рейджън, – макар че никога не е имал много, пък и гилдията пак ще ù дава поръчки за писане. С парите от това пътуване ще може да изкара известно време. Е, тя е млада сега, но парите все някога ще свършат, освен ако не се омъжи повторно или не си намери по-добра работа.

– И тогава? – попита Руско.

Рейджън сви рамене. – Трудно ще си намери нов съпруг, след като вече се е омъжвала и не е могла да роди деца. Няма да стане просякиня, обаче. Моите братя по гилдия и аз сме се заклели да не я оставяме. Някой от нас ще я вземе за слугиня, преди това да се случи.

Руско поклати глава.

– И все пак, да паднеш от търговската класа до слугинската... – той посегна в доста поолекналата торба и извади пръстен с ясен, блещукащ камък. – Погрижи се тя да получи това – каза той, като му подаде пръстена.

Рейджън посегна, за да го вземе, но Руско бързо го дръпна обратно.

– Ще искам съобщение от нея, нали разбираш – каза той. – Знам как си оформя писмата.

Рейджън го погледна за момент и Руско добави:

– Без да се обиждаш.

Рейджън се усмихна.

– Твоята щедрост има повече тежест от обидата – каза той и взе пръстена. – Това ще я държи сита месеци наред.

– Е, да – отвърна Руско грубо, докато събираше останалото в торбата, – но не казвай на никого от местните, че ще си загубя репутацията на мошеник.

– Гроб съм – отговори Рейджън през смях.

– Би могъл да припечелиш още нещо за нея, може би – каза Руско.

– Тъй ли?

– Писмата, дето сме ги приготвили за Мливари, трябваше да заминат още преди шест месеца. Остани ден-два, докато напишем и посъберем още, можеш даже да дадеш да ти продиктуват някое и друго писмо, а аз ще ти платя за това. Със златото беше дотук – изясни той, – но на Дженя все ще ù свърши работа някоя бъчва ориз, консервирана риба или брашно.

– Така си е – отвърна Рейджън.

– Мога да намеря работа и за жонгльора – допълни Руско. – Тук на Площада ще намери повече клиентела, отколкото ако прескача от ферма на ферма.

– Дадено – каза Рейджън. – Ама Кийрън ще иска злато.

Руско му хвърли кисел поглед и Рейджън се изсмя.

– Трябваше да пробвам... нали разбираш! – каза той. – Сребро тогава.

Руско кимна. – Ще взимам по луна на представление и от всяка луна ще задържам по една звезда, а останалите три ще бъдат за него.

– Брей, уж ми каза, че местните нямат пари – отбеляза Рейджън.

– Повечето нямат – отвърна Руско. – Ще им продам луните... да кажем, на цената на пет кредита.

– Значи Руско Шопара обира каймака и от двете страни на сделката? – попита Рейджън.

Шопара се усмихна.

Арлен беше въодушевен по пътя на връщане. Старият Шопар му беше обещал да го пусне да гледа жонгльора безплатно, ако разнесе новината, че утре по пладне на Площада Кийрън ще изнася представление срещу такса от пет кредита или една мливарийска луна. Не разполагаше с много време, с Рейджън сигурно щяха да заварят родителите му готови за път, но беше сигурен, че ще успее да разнесе новината, преди да го дръпнат в каручката.

– Разкажи ми за Свободните градове – помоли Арлен, докато пътуваха. – Колко от тях си виждал?

– Пет – каза Рейджън. – Мливари, Анжие, Лактън, Райзън и Красия. Може да има и други отвъд планините или пустинята, но не познавам някой, който да ги е виждал.

– Как изглеждат? – попита Арлен.

– Крепостта Анжие, горската крепост, лежи на юг от Мливари, отвъд Разделящата река – отвърна Рейджън. – Анжие снабдява останалите градове с дърва. По на юг е голямото езеро, а на повърхността му е Лактън.

– Езерото нещо като блато ли е? – попита Арлен.

– Езерото спрямо блатото е като планината спрямо хълма – каза Рейджън и остави Арлен за момент, за да смели мисълта. – Във водата лактънците са в безопасност от огнени, каменни и дървесни демони. Защитната им мрежа ги предпазва от въздушни демони, а никой друг народ не е по-вещ в защитата срещу водни демони. Те са рибари и прехраната на хиляди из южните градове зависи от улова им.

7
{"b":"279103","o":1}