– Нощите да ме вземат! – изруга Арлен. Толкова надалече от Мливари металът беше рядкост и лукс. Реши, че нищо няма да осуети плановете му, извади чук и длето от чантата си и започна да троши самата стена. Пясъчникът лесно се дълбаеше и скоро разполагаше с достатъчно широка дупка, за да провре дръжката на копието си в затворената стая. Копието беше дебело и здраво, и този път, когато Арлен се хвърли с цялата си тежест върху лоста, усети как грамадната плоча се помръдна. И все пак дървото щеше да се счупи, преди да я премести.

С помощта на длето Арлен изкърти камъните от пода в основата на вратата и изрови дълбок прорез, където камъкът да може да се прекатури. Ако успееше да го бутне до там, инерцията му сама щеше да свърши останалото.

Върна се за копието си и отново натисна върху плочата. Камъкът не поддаде, но и Арлен не се отказа, скърцайки със зъби в усилието си. Накрая с оглушителен трясък плочата се преобърна на земята и остави тънък процеп в стената, задушен от прахта.

Арлен влезе в нещо, което изглеждаше като погребална зала. Въздухът смърдеше на старо, но от коридора вече навлизаше по-чиста струя. С факла в ръка той видя, че стените са ярко изрисувани с миниатюрни стилизирани фигури, които илюстрират безброй битки между хора и демони.

Битки, в които хората изглежда побеждаваха.

В средата на стаята имаше обсидианов ковчег, грубо издялан във формата на човек, който държи копие. Арлен се доближи до ковчега и забеляза защитите по дължината му. Пресегна се, за да ги докосне и осъзна, че ръцете му треперят.

Знаеше, че до залеза не му остава много време, но не можеше да се върне точно сега, дори ако всички демони от Ядрото се надигнеха срещу него. Дишайки дълбоко, той отиде до главата на саркофага и забута силно, но така премерено, че капакът да се хлъзне на пода без да се счупи. Арлен знаеше, че щеше да е по-добре ако първо бе прерисувал защитите, преди да се захваща с това, но прекопирането им би отнело толкова време, че трябваше отново да се връща тук на сутринта, а той просто не можеше да чака.

Тежкият камък се отместваше бавно и лицето на Арлен се зачерви от усилието, с което буташе, а мускулите му се стегнаха и издуха. Стената беше наблизо и той опря крак на нея за опора. С вик, който отекна по коридора, той тласна с всичката си мощ, капакът се отмести и се стовари на земята.

Арлен не му обърна никакво внимание и се вторачи в съдържанието на гигантския ковчег. Увитото тяло вътре изглеждаше изумително запазено, но то не успя да задържи погледа му. Единственото, което Арлен виждаше, беше предметът, стиснат от бинтованите му ръце. Метално копие.

Той издърпа благоговейно оръжието от упоритата хватка на трупа и се възхити на лекотата му. Дължината му от единия край до другия беше два метра, а основата – около три сантиметра в диаметър. Върхът му все още беше достатъчно остър, за да пролее кръв, дори след толкова много години. На Арлен този метал не му беше известен, но мислите му се стрелнаха в съвършено нова посока в мига, в който видя нещо друго.

Копието беше защитено. Вдълбаните символи се простираха по цялото протежение на сребристата му повърхност и направата им изискваше майсторство, каквото модерният свят не владееше. Защитите не приличаха на нищо, от това, което бе виждал досега.

Арлен осъзна мащабите на откритието си и успоредно с това си даде сметка, че се намира в огромна опасност. Слънцето залязваше над него. Нищо от това, което бе намерил тук, нямаше да има значение, ако не успееше да го върне обратно на цивилизацията.

Грабна факлата си, втурна се вън от погребалната зала и се затича по стъпалата, като прескачаше по три наведнъж. Мина на бегом по лабиринта от коридори, воден единствено от интуицията си, като през това време се молеше завоите му да са правилни.

Най-накрая видя изхода към прашните, полузаровени улици, но през отвора не проникваше и лъч светлина. Когато стигна до изхода, забеляза, че небето все още имаше цветен нюанс. Слънцето бе току-що залязло. Арлен виждаше лагера си, но ядроните вече започваха да се надигат.

Без да спира, за да обмисли действията си, Арлен хвърли факлата на земята и се втурна навън. Край него хвърчеше пясък, докато тичаше на зиг-заг между надигащите се пясъчни демони.

Пясъчните демони бяха братовчеди на каменните; бяха по-малки и по-пъргави от тях, но въпреки това се нареждаха сред най-силните и здраво бронирани ядрони. Имаха дребни, остри люспи в мръсно жълто, което почти не се различаваше от пясъка, вместо големите въгленовосиви плочки на техните каменни братовчеди, и тичаха на четири крака, докато каменните демони стояха прегърбени на два.

Но лицата им бяха същите. Редове от зъби стърчаха от зурлестите им челюсти, а отворите на ноздрите им бяха разположени толкова назад, че се падаха под големите им, лишени от клепачи очи. От веждите им тръгваха дебели кости, които се извиваха нагоре и назад, и избиваха над люспите като остри рога. Веждите им непрестанно потреперваха, докато телата им се просмукваха надолу, размествайки постоянно подмятания от ветровете пясък.

Но пясъчните демони надминаваха по страховитост по-едрите си братовчеди в едно отношение – те ловуваха на глутници. Бяха готови да си съдействат, за да докопат Арлен.

С бясно разтуптяно сърце Арлен, вече забравил за откритието си, се втурна през руините с невероятна скорост и пъргавина, като прескачаше паднали колони и рухнали камъняци, и криволичеше на зиг-заг, за да избегне материализиращите се ядрони.

Демоните се нуждаеха от миг-два, за да се ориентират в пространството и Арлен се възползва изцяло от това, докато спринтираше към кръга си. Ритна един демон в свивките на коленете и го събори, с което спечели точно толкова време, колкото му беше необходимо, за да премине нататък. Към друг се засили право напред, но в последния момент се дръпна от пътя му и чу как ноктите на ядрона разсякоха въздуха.

С приближаването си към кръга Арлен тичаше все по-бързо, но един демон застана на пътя му и нямаше как да бъде заобиколен. Съществото беше почти метър и половина високо и първоначалният му смут беше отминал. Сви се в готовност точно на пътя му и засъска злостно.

Арлен беше толкова близо – безценният му кръг бе само на няколко метра от него. Единствената му надежда беше да мине на бегом през по-малкото същество и да се претърколи в кръга си, преди то да успее да го убие.

Втурна се право напред, по рефлекс претърколи ядрона и го намушка с новото си копие. При удара блесна ярка светлина и Арлен падна тежко на земята, но се изправи сред фонтан от пясък и продължи нататък, без да смее да погледне назад. Хвърли се в кръга си и се озова в безопасност.

Задъхан от усилието, Арлен погледна към пясъчните демони, които го наобикаляха, очертани на фона на пустинния здрач. Съскаха и дращеха по защитите му, а ноктите им предизвикваха ярки магически искри.

На мъжделивата светлина Арлен съзря демонът, с който се беше сблъскал. Той се мъчеше да изпълзи надалеч от Арлен и своите събратя, а след него оставаше мастилено-черна диря в пясъка.

Арлен ококори очи. Бавно той погледна към копието, което все още стискаше в ръцете.

Върхът беше покрит с демонска сукървица.

Потисна импулса да се разсмее на глас и погледна назад към ранения ядрон. Един по един, ядроните прекъснаха атаката си по защитите на Арлен и задушиха из въздуха. Обърнаха се, погледнаха надолу към кървавата следа, а после и към ранения демон.

С писък, глутницата нападна съществото и го разкъса на парчета.

***

Студът на пустинната нощ накрая надделя и Арлен беше принуден да снеме очи от металното копие. Беше си стъкнал огън от по-рано, още когато устрои лагера, така че само му удари една искра и върна към живот пламъците. Стопли себе си и скромната си вечеря. Утринен бегач стоеше спънат с букаи и наметнат с одеяло в собствения си кръг. Арлен го бе вчесал и нахранил, преди да тръгне да разучава останките този следобед.

Както правеше всяка нощ през последните три години, Едноръкия се показа скоро след като луната изгря, прекоси на едри скокове дюните и разпръсна по-малките ядрони, за да се изправи пред кръга на Арлен. Арлен го посрещна, както винаги, с пляскане на ръце. Едноръкия изрева всичката си омраза в отговор.