– Не и от теб – каза той и хвана ръцете ù. – Никога от теб.

Устните им отново се срещнаха и през това време мислите му не се докоснаха до нищо друго.

***

– Имам поръчка за Дъбравата на Хардън – каза Рейджън. Имаше предвид малко земеделско селце на ден път от крепостта Мливари. – Искаш ли да дойдеш, Арлен?

– Рейджън, не! – извика Елиса.

Арлен погледна гневно, но Рейджън хвана ръката му, преди да успее да каже нещо.

– Арлен, ще ни извиниш ли за малко, да си поговорим с жена ми насаме? – попита той внимателно.

Арлен избърса устата си и стана от масата.

Рейджън затвори вратата след него, но Арлен отказа да остави съдбата си в чужди ръце, затова заобиколи през кухнята и отиде да слуша до входа на прислугата. Готвачът го изгледа, но Арлен посрещна погледа му и човекът се върна към работата си.

– Твърде малък е още! – каза Елиса.

– Лиса, за теб винаги ще бъде твърде малък – отвърна Рейджън. – Арлен е на шестнайсет и е достатъчно голям за да направи едно просто еднодневно пътешествие.

– Ти го поощряваш!

– Знаеш много добре, че Арлен не се нуждае от моите поощрения – каза Рейджън.

– Тогава значи му даваш възможност – сопна се Елиса. – Тук е в безопасност!

– С мен ще бъде в достатъчно голяма безопасност – каза Рейджън. – Няма ли да е по-добре ако направи първите си пътувания с някой, който да го наглежда?

– Бих предпочела въобще да не прави първите си пътувания – каза язвително Елиса. – Ако те беше грижа за него, и ти щеше да изпитваш същите чувства.

– Нощите да ме вземат, Елиса, та ние дори няма да видим демон. Ще стигнем Дъбравата преди залез и ще тръгнем по изгрев. Обикновените хора постоянно минават този маршрут.

– Не ме интересува – каза Елиса. – Не искам да ходи.

– Изборът не е твой – припомни и Рейджън.

– Забранявам го! – извика Елиса.

– Не можеш! – извика в отговор Рейджън. Арлен за пръв път го чуваше да ù повиши тон.

– Само гледай – озъби се Елиса. – Ще упоя конете ви! Ще срежа всяко копие на две! Ще хвърля броните ви в кладенеца да ръждясват!

– Унищожи каквото си искаш – изсъска през зъби Рейджън, – но Арлен и аз все пак ще потеглим утре за Дъбравата на Хардън, пък ако ще и пеша.

– Ще те напусна – промълви Елиса.

– Какво?

– Чу ме – каза тя. – Отведи Арлен оттук и ще се махна още преди да сте се върнали.

– Сигурно се шегуваш – каза Рейджън.

– Никога не съм била по-сериозна в живота си – каза Елиса. – Вземи го и аз си отивам.

Рейджън замълча за дълго.

– Виж, Лиса – каза той накрая. – Знам, че напоследък ти е много тежко, понеже не си забременяла...

– Не смей да намесваш това! – изръмжа Елиса.

– Арлен не ти е син! – изкрещя Рейджън. – Колкото и да го задушаваш, той няма да стане такъв! Той е наш гост, не наше дете!

– Разбира се, че не е наше дете! – извика Елиса. – Как би могъл да бъде, след като ти разнасяш проклетите си писма, всеки път когато съм в овулация?

– Знаеше какъв съм, когато се омъжи за мен – припомни ù Рейджън.

– Знам – отвърна Елиса, – и сега осъзнавам, че е трябвало да послушам майка си.

– Това пък какво трябва да значи? – запита Рейджън.

– Означава, че не мога да продължавам повече така – каза Елиса и започна да плаче. – Постоянното да чакам, да те мисля дали въобще някога ще се прибереш у дома. И белезите, за които твърдиш, че не са нищо особено. Да се моля, че ще зачена при някой от редките случаи, в които правим любов, преди да стана прекалено стара. А сега и това!

– Знаех какъв си, когато се оженихме – изхлипа тя, – и смятах, че съм се научила да се справям. Но това... Рейджън, просто не мога да понеса мисълта да загубя и двама ви. Не мога!

Една ръка легна на рамото на Арлен и той се стресна. Зад него стоеше Маргрит със строго изражение на лицето.

– Не би трябвало да слушаш това – каза тя и Арлен се засрами от шпионирането си. Точно си тръгваше, когато улови думите на вестоносеца.

– Добре – каза Рейджън. – Ще кажа на Арлен, че не може да дойде и ще престана да го окуражавам.

– Наистина ли? – заподсмърча Елиса.

– Обещавам – каза Рейджън. – А когато се върна от Дъбравата на Хардън – каза той, – ще си взема няколко месеца почивка и ще те поддържам така оплодена, че няма да има начин нещо да не порастне.

– О, Рейджън! – засмя се Елиса и Арлен чу как се хвърли в прегръдките му.

– Ти си права – каза Арлен на Маргрит. – Нямах никакво право да слушам това. – Той преглътна яростната бучка в гърлото си: – Но те въобще нямаха правото да го обсъждат.

Той се качи в стаята си и започна да си събира нещата. По-добре да спи на твърд сламеник в работилницата на Коб, отколкото в мекото легло, което му костваше правото сам да избира живота си.

***

Месеци наред Арлен отбягваше Рейджън и Елиса. Те се отбиваха често до работилницата на Коб за да го видят, но той не можеше да бъде открит. Изпращаха слуги, които да правят опити за помирение, но резултатът бе същият.

След като вече не ползваше конюшнята на Рейджън, Арлен си купи собствен кон и ходеше да се упражнява на полето извън града. Мери и Джейк често го придружаваха и тримата ставаха все по-близки. Мери се мръщеше заради тренировките, но те все още бяха млади и простата радост да препускаш на кон из полетата прогонваше всякакви други чувства.

Арлен ставаше все по-самостоятелен в работата си при Коб, отговаряше на повиквания и приемаше нови клиенти без надзор. Името му се разчу из защитническите кръгове, а приходите на Коб нарастваха. Нае слуги и взе още чираци, като остави по-голямата част от обучението им в ръцете на Арлен.

Повечето вечери Арлен и Мери се разхождаха заедно и съзерцаваха багрите в небето. Целувките им ставаха все по-жадни, и двамата искаха повече, но Мери винаги се отдръпваше преди да преминат границата.

– Остава ти още година като чирак – казваше тя. – Можем да се оженим на следващия ден, ако поискаш, и от там нататък ще можеш да ме обладаваш всяка нощ.

***

Една сутрин, когато Коб го нямаше в работилницата, Елиса се появи. Арлен беше зает да говори с клиент и забеляза присъствието ù едва, когато вече бе станало твърде късно.

– Здравей, Арлен – каза тя, когато клиентът си тръгна.

– Здравейте, лейди Елиса – отвърна Арлен.

– Не е нужно да бъдеш толкова формален – каза Елиса.

– Мисля, че неформалността обърка естеството на нашите взаимоотношения – отвърна Арлен. – Не искам да повтарям същата грешка.

– Извинявах ти се отново и отново, Арлен – каза Елиса. – Какво трябва да направя, за да ми простиш?

– Да стоите зад думите си – отговори Арлен.

Двамата чираци на тезгяха се спогледаха, после станаха едновременно и напуснаха стаята. Елиса не ги забеляза.

– Но аз стоя зад думите си – каза тя.

– Не е така – отвърна Арлен, събра няколко книги от тезгяха и тръгна да ги подрежда. – Съжалявате, че ви чух и се обидих. Съжалявате, че си тръгнах. Единственото нещо, за което не съжалявате, е, че накарахте Рейджън да не ме вземе.

– Пътуването беше опасно – каза Елиса внимателно.

Арлен тресна книгите на пода и срещна погледа на Елиса за пръв път.

– Изминах същия маршрут дузина пъти през последните шест месеца – каза той.

– Арлен! – каза Елиса без дъх.

– Ходих и до Мините на херцога – продължи момчето. – И до Южните каменоломни. До всяко място на ден път от града. Направих си собствени защитни кръгове и откакто подадох молба за прием, Гилдията на вестоносците се мъчи да ме спечели и ми дава какъвто маршрут си поискам. Нищо не успя да постигнеш. Няма да позволя да бъда затворен в клетка. Нито от теб, нито от който и да било другиго.

– Не съм искала да те затварям в клетка, Арлен, само да те предпазя – нежно каза Елиса.

– Никога не си била в позиция да решаваш вместо мен – каза Арлен, обърна се и отново се върна към работата си.

– Може би не съм била – въздъхна Елиса, – но го направих само защото се тревожа за теб. Защото те обичам.