Маря най-накрая отпусна устица, оригна се доволно и заспа. Елиса я целуна, върна я в легълцето ù и отиде до вратата. Маргрит чакаше там, както винаги.

– Добрутро, Майко Елиса – каза жената.

Титлата и искрената обич, с която беше изречена, все още изпълваше Елиса с радост. Въпреки че Маргрит беше нейна слугиня, те за пръв път бяха равни по начина, който се смяташе за най-важен в Мливари.

– Чух миличката да плаче – каза Маргрит. – Силно момиче ще стане.

– Трябва да изляза – каза Елиса. – Моля те, приготви ми вана и ми извади синята рокля заедно с наметалото от хермелин.

Жената кимна и Елиса се върна при детето си. Когато се изкъпа и облече, предаде неохотно бебето си на Маргрит и излезе из града преди мъжът ù да се събуди. Рейджън щеше да я укори, че се меси, но Елиса знаеше, че Арлен се намираше на ръба на колебанията си и нямаше да го остави да падне оттам, само защото не е действала.

Огледа се наоколо, срахувайки се, че Арлен може да я види да влиза в библиотеката. Не откри Мери в нито една от стаичките, нито около лавиците с книги, но това не я изненада. Арлен, който по начало рядко споделяше, не говореше често за Мери, но Елиса слушаше внимателно, когато все пак казваше по нещо. Знаеше, че той си имаше любимо място, и знаеше, че момичето ще бъде притеглено към това място.

Елиса откри Мери на покрива на библиотеката. Плачеше.

– Майко Елиса! – каза Мери без дъх и забързано се впусна да бърше сълзите си. – Изплашихте ме!

– Извинявай, миличка – каза Елиса и отиде при нея. – Ако искаш да си отида, ще го направя, но си помислих, че може би имаш нужда да си поговориш с някого.

– Арлен ли ви изпрати? – попита Мери.

– Не – отвърна Елиса. – Но видях колко разстроен беше и си помислих, че сигурно и на теб ти е толкова тежко.

– Бил е разстроен? – подсмръкна Мери.

– Часове наред се е скитал из улиците – каза Елиса. – Поболях се от притеснение.

Мери поклати глава.

– Наумил си е да умре и толкоз – промърмори тя.

– Мисля, че е точно обратното – каза Елиса. – Мисля, че отчаяно се опитва да се почувства жив.

Мери я погледна учудено, и тя седна до момичето.

– Години наред – каза Елиса, – не можех да разбера нуждата на мъжа ми да скита далеч от дома, да се взира в ядрони и да рискува живота си за някакви си колети и хартии. Вече беше спечелил достатъчно, за да живее още два живота в лукс. Защо въобще продължаваше?

– Хората описват вестоносците с думи като дълг, чест и саможертва. Самоубеждават се, че именно те са причината вестоносците да правят това, което правят.

– А не са ли? – попита Мери.

– Дълго време и аз си мислех, че е така – каза Елиса, – но сега виждам нещата по-ясно. В живота ни има моменти, когато се чувстваме толкова живи, че когато преминат, се чувстваме... нищожни. Когато това се случи, ние сме склонни да направим всичко, само и само да се почувстваме живи отново.

– Никога не съм се чувствала нищожна – каза Мери.

– И аз така – отвърна Елиса. – Докато не забременях. Изведнъж се оказах отговорна за друг живот вътре в мен. Всичко, което ядях, всичко, което правех, му влияеше. Чаках толкова дълго и затова ме тресеше ужас да не изгубя детето, както става с много жени на моята възраст.

– Ти не си стара – възрази Мери.

Елиса само се усмихна.

– Усещах как животът на Маря пулсира вътре в мен – продължи Елиса, – и как моят пулсираше в хармония с нейния. Досега не бях изпитвала подобно нещо. Сега, след като тя се роди, мисълта, че може да съм го изпитала за последно, ме изпълва с отчаяние. Не съм се вкопчила безнадеждно за нея, и все пак връзката ни никога няма да бъде същата.

– Какво общо има това с Арлен? – попита Мери.

– Просто ти казвам какво предполагам, че чувстват вестоносците, когато пътуват – отвърна Елиса. – Мисля, че рискът караше Рейджън да осъзнае колко ценен е животът му всъщност, и палеше у него инстинкт, който нямаше да му позволи да умре.

– Но при Арлен нещата стоят по-различно. Ядроните са му взели много, Мери, и той обвинява себе си. Мисля, че дълбоко в себе си, дори се мрази. Вини ядроните, че са го накарали да се чувства така, и ще намери покой само ако им се опълчи.

– О, Арлен – прошепна Мери и очите ù отново се наляха със сълзи.

Елиса се пресегна и докосна бузата ù.

– Но той те обича – каза тя. – Чувам го, когато говори за теб. Мисля, че понякога е толкова зает да те обича, че забравя да мрази себе си.

– Как сте се справила, Майко? – попита Мери. – Как сте успяла да издържите през всичките тези години, омъжена за вестоносец?

Елиса въздъхна.

– Успях, защото Рейджън беше едновременно добросърдечен и силен, а аз знам колко рядко се срещат такива мъже. Защото никога не съм се съмнявала, че ме обича и че ще се върне. Но най-вече защото си струваше да издържа миговете, в които бяхме разделени, заради тези, които прекарвахме заедно.

Тя прегърна Мери и я притисна силно до себе си.

– Дай му дома, към който да иска да се връща, Мери, и мисля, че Арлен ще научи, че животът му все пак струва нещо.

– Но аз въобще не искам да тръгва – тихо каза Мери.

– Знам – съгласи се Елиса. – И аз не искам. Но не мисля, че ще го обичам по-малко, ако го направи.

Мери въздъхна.

– Нито пък аз – каза тя.

***

Рано сутринта Джейк излезе, за да върви на мелницата и видя, че Арлен го чака отвън. Беше с коня си, един дорест жребец с черна грива на име Утринен бегач, и вече пристегнат в броня.

– Къде така? – попита Джейк. – До Дъбравата на Хардън ли?

– Че и отвъд – каза Арлен. – Имам поръчка от гилдията за Лактън.

– Лактън?! – зяпна Джейк. – Това е на седмици път бе, човек!

– Ако искаш, ела – предложи Арлен.

– Какво? – попита Джейк.

– Като мой жонгльор – отвърна Арлен.

– Арлен, аз не съм готов да... – започна Джейк.

– Според Коб нещата се учат най-добре в движение – прекъсна го Арлен. – Ела с мен и ще се научим заедно! Цял живот в мелницата ли искаш да работиш?

Джейк заби поглед в калдъръма.

– Мелничарството не е чак толкова лошо – каза той и запристъпва ту на единия крак, ту на другия.

Арлен го погледна за момент и кимна.

– Всичко хубаво, Джейк – каза той и яхна Утринен бегач.

– Кога ще се върнеш? – попита Джейк.

Арлен сви рамене.

– Не знам – каза той и погледна към портите на града. – Може би никога.

***

По-късно сутринта Елиса и Мери тръгнаха към имението, за да изчакат Арлен.

– Не отстъпвай прекалено бързо – посъветва я Елиса, докато вървяха. – Едва ли искаш да се отказваш от цялата си власт. Накарай го да се бори за теб, иначе никога няма да разбере какво има.

– А дали някога въобще ще разбере? – попита Мери.

– О – усмихна се Елиса, – ще разбере и още как.

– Да си виждала Арлен тази сутрин? – Елиса попита Маргрит, когато пристигнаха.

– Да, Майко – отвърна жената. – Преди няколко часа. Позанимава се малко с Маря и излезе с чанта.

– Чанта ли? – попита Елиса.

Маргрит сви рамене.

– Сигур’ е тръгнал за Дъбравата на Хардън или друго някое село.

Елиса кимна. Не беше изненадана, че Арлен е предпочел да напусне града за ден-два.

– Няма да се върне до утре – каза тя на Мери. – Ела да видиш бебето, преди да тръгнеш.

Отправиха се нагоре по стълбите. Елиса, нетърпелива да подържи дъщеря си, започна да гука още докато наближаваше легълцето ù, но спря на място, като видя, че изпод бебето се подава сгъната бележка.

С треперещи ръце тя взе късчето пергамент и зачете на глас:

Скъпи Елиса и Рейджън,

Приех задача за Лактън от Гилдията на вестоносците. Когато прочетете това, аз вече ще съм на път. Простете ми, че не успях да бъда това, което всички очакваха.

Благодаря ви за всичко. Никога няма да ви забравя.

Арлен

– Не! – проплака Мери.

Обърна се, избяга от стаята и тичешком напусна къщата.

– Рейджън! – извика Елиса. – Рейджън!