Докато стигне Градски площад, съвсем се отчая. Шопара може вчера да бе изглеждал по-мил от обикновено, но Арлен го бе виждал какъв става, когато някой му коства печалбата. Нямаше начин да му позволи да види жонгльора само срещу два кредита. Щеше да извади късмет, ако магазинерът не го погне с пръчката.

Щом стигна площада обаче, там намери над триста човека, дошли от всички краища на Потока. Имаше рибарци и тресавци, богинци и бейлци. Да не говорим за местните Скуерсови, Тейлърови, Милърови, Бейкърови и останалите. От Южен пост, естествено, никой не беше дошъл. Хората там отричаха жонгльорите.

– Арлен, момчето ми! – провикна се Шопара, като го видя да приближава. – Запазил съм ти място отпред, а вкъщи ще се прибереш и с торбичка сол! Добра работа!

Арлен го погледна с недоумение, докато не видя Рейджън, застанал до Шопара. Вестоносецът му смигна.

– Благодаря ти – каза Арлен, когато Шопара си тръгна, за да отбележи друг новодошъл в счетоводната си книга. Дейзи и Катрин продаваха храна и пиво за представлението.

– Хората заслужават представление – каза Рейджън и сви рамене. – Но няма да мине без изясняване на отношенията с вашия пастир.

Той посочи към Кийрън, който водеше разгорещен спор с пастир Харал.

– Няма да пробутваш ония глупости за Напастта на моето паство! – каза Харал, докато бодеше с пръст Кийрън в гърдите. Той тежеше колкото два жонгльора и грам сланина не участваше в разликата.

– Глупости? – попита Кийрън и пребледня. – В Мливари пастирите ще те обесят, ако не им разкажеш за Напастта.

– Не ме интересува какво правят в Свободните градове – каза Харал. – Това тук са добри хора. Достатъчно тежко им е и без да им казваш, че страдат, защото не са достатъчно набожни!

– Какво... ? – започна Арлен, но Кийрън млъкна и се отправи към центъра на площада.

– Най-добре бързо да си намериш място – посъветва го Рейджън.

Както Шопара обеща, мястото на Арлен бе най-отпред, в частта, отредена обикновено за по-малките деца. Другите го гледаха завистливо и Арлен се почувства като важна клечка. Рядко му се случваше да му завиждат за нещо.

Жонгльорът беше висок като мливарииец и носеше облекло от ярки кръпки, което изглеждаше сякаш е било задигнато от боклука на бояджията. Имаше тънка брадичка-катинарче със същия морковен цвят като косата му, но мустакът така и не се бе съединил с брадата, та цялото нещо изглеждаше като че ли ще се измие с едно добро търкане. Всички, особено жените, говореха с изумление за неговата светла коса и зелени очи.

Докато хората продължаваха да прииждат, Кийрън крачеше напред-назад, жонглираше с цветните си дървени топки и разказваше вицове, за да разгрее тълпата. При знак от Шопара той взе лютнята си, засвири и запя със силен, висок глас. Хората пляскаха в такт с песните, които не знаеха, но всеки път когато жонгльорът подхванеше нещо, което се пее и в Потока, публиката се включваше в хор и го заглушаваше, без много да се притеснява от това. Арлен нямаше нищо против. Той пееше точно толкова силно, колкото и останалите.

След музиката дойде ред на акробатичните изпълнения и фокусите. Междувременно Кийрън разказа и няколко вица за съпрузи, които накараха жените да пищят от смях, докато мъжете се мръщеха, и няколко други, за съпруги, които накараха мъжете да се плескат по бедрата, докато жените хвърляха кръвнишки погледи.

Накрая жонгльорът спря и вдигна ръце, за да призове към тишина. Из тълпата се разнесе шепот, а родителите сръчкваха най-малките да слушат. Малката Джеси Богин, която бе едва на пет, се покатери в скута на Арлен за да вижда по-добре. Преди седмица-две Арлен даде на семейството ù няколко кутрета от едно от кучетата на Джеф и сега тя се лепваше за него винаги, когато беше наоколо. И докато той я държеше, Кийрън заразказва Историята за Завръщането. Високият му глас падна до дълбок, ехтящ зов, който се разнесе надалеч из тълпата.

– Светът не винаги е бил такъв, какъвто го виждате – каза жонгльорът на децата. – О, не. Имало е време, когато човечеството е живяло в хармония с демоните. Тези ранни години се наричат Епохата на невежеството. Някой знае ли защо? – той огледа децата от предните редове и няколко от тях вдигнаха ръце.

– Защото не е имало никакви защити? – попита едно момиче, след като Кийрън го посочи.

– Точно така! – каза жонгльорът и се преметна през глава, с което предизвика радостни писъци сред децата.

– Епохата на невежеството е било страховито време за нас, но тогава не е имало толкова много демони и те не са можели да убиват всички. Точно както и днес, хората са строели каквото могат през деня, а демоните го срутвали през нощта.

– В битката си за оцеляване – продължи Кийрън – ние се адаптирахме, научихме как да крием храна и животни от демоните, и как да се пазим от тях.

Той погледна наоколо сякаш бе ужасен, а след това избяга зад едно дете и се сви.

– Живеели сме в дупки в земята, за да не ни намерят.

– Като зайчета? – попита Джеси през смях.

– Точно като тях! – извика Кийрън, сложи по един трепкащ пръст зад всяко ухо и заподскача наоколо, мърдайки нос.

– Живеели сме както сме можели – продължи той – докато не сме открили писмото. От този момент не минало много, преди да научим, че някои писания могат да спират ядроните. Кои са тези писания? – попита той и направи фуния с ръка на ухото си.

– Защитите! – извикаха всички в един глас.

– Правилно! – поздрави ги той с превъртане. – С помощта на защитите сме успели да се предпазим от ядроните и от ден на ден сме ставали все по-добри. Откривали сме още и още защити, докато най-сетне някой не научил една-единствена, която можела не просто да държи демоните настрана. Можела да ги наранява.

Децата ахнаха от изумление и Арлен, макар да бе гледал това представление всяка година откак се помни, осъзна, че е затаил дъх. Какво ли не би дал, за да научи подобна защита!

– Този напредък не се понравил на демоните – каза Кийрън ухилен. – Те били свикнали да бягаме и да се крием, и когато се обръщаме, за да се бием, те отвръщат на удара ни. Яростно. Така започнала Първата демонска война, а заедно с нея и втората епоха – Епохата на Избавителя.

– Избавителят бил човек, призован от Създателя да поведе войските ни и заедно с него да поведе нас! Печелели сме! – той прониза въздуха с юмрук и децата заликуваха. Беше заразно и Арлен радостно погъделичка Джеси.

– След като магиите и тактиките ни се подобрили – каза Кийрън, – хората започнали да живеят по-дълго и броят ни се разраснал. Войските ни нараствали по численост, дори когато демоните започнали да намаляват. Появила се надежда, че ядроните ще бъдат унищожени веднъж завинаги.

Жонгльорът замълча и лицето му доби сериозно изражение. – Тогава – каза той, – без предупреждение, демоните престанали да идват. Никога досега в историята на света не е имало нощ без ядрони. А сега, нощ след нощ, ни следа от тях и ние започваме да се чудим. – Той почеса глава, престорено объркан. – Мнозина помислили, че загубите на демоните от войната били толкова тежки, че те се отказали от битката и се скрили в Ядрото от страх.

Той се отдалечи от децата, сви се и засъска като котка с треперещо от страх тяло. Някои от децата се вживяха в представлението и заръмжаха заплашително срещу него.

– Избавителят – каза Кийрън, – който бе виждал демоните да се бият безстрашно всяка нощ, се усъмнил в това, но месеците отминавали без следа от изчадията и войските му започнали да се разпадат.

– Човечеството се радвало на своята победа над ядроните в продължение на години – продължи Кийрън. Хвана лютнята си, засвири весела мелодия и затанцува напред-назад. – Но докато се нижели годините без всеобщия враг, братството на хората натежало от спорове и завехнало. Дошъл ден, в който сме тръгнали на бой помежду си.

Гласът на жонгльора стана злокобен.

– Разпалила се войната и всички завикали Избавителя да ги поведе, но той им креснал: „Няма да се бия срещу хора, докато не изчезне и последния демон в Ядрото!” Обърнал им гръб, напуснал земите, където вече марширували армии, и навсякъде се възцарил хаос.