Арлен разпозна сигналите. Когато баща му не го поглеждаше, това значеше, че му е неудобно да каже каквото си е наумил.

– Това, дето си го видял на пътя с вестоносеца... – започна Джеф.

– Рейджън ми обясни – каза Арлен. – Чичо Чоли вече е бил мъртъв, просто не го е разбрал веднага. Понякога хората оцеляват след атака, но и все пак умират.

Джеф се навъси.

– Не бих се изразил точно така – каза той. – Но е достатъчно вярно, предполагам. Чоли...

– Беше страхливец – довърши Арлен.

Джеф го погледна с изумление.

– Какво те накара да кажеш това? – попита той.

– Скрил се е в мазето, защото го е било страх да умре, а после се е самоубил, защото го е било страх да живее – отвърна Арлен. – По-добре щеше да е, ако бе хванал брадвата и бе умрял в бой.

– Да не съм те чул да говориш такива неща – каза Джеф. – Не можеш да се бориш с демони, Арлен. Никой не може. Нищо няма да спечелиш, ако умреш.

Арлен поклати глава.

– Те са като побойниците – каза той. – Нападат ни, защото сме прекалено изплашени, за да отвърнем на удара. Когато погнах Коуби и приятелите му с тоягата, те престанаха да ме закачат.

– Коуби не е каменен демон – каза Джеф. – Никаква тояга няма да ги изплаши тези.

– Трябва да има начин – отвърна Арлен. – Хората са го правели преди. Така казват във всички стари сказания.

– В сказанията се говори за магически, бойни защити – каза Джеф. – Бойните защити са изгубени.

– Рейджън каза, че на някои места хората и досега се борят с демони. Каза, че е възможно.

– Ще трябва да си поговоря с този вестоносец – промърмори Джеф. – Не бива да ти пълни главата с подобни мисли.

– Защо не? – попита Арлен. – Може би повече хора щяха да оцелеят миналата нощ, ако всички мъже имаха брадви и копия...

– И те щяха да са също толкова мъртви – довърши Джеф. – Има други начини да предпазиш себе си и семейството си, Арлен. Мъдрост. Благоразумие. Смиреност. Не е смело да водиш битка, която не можеш да спечелиш.

– Кой ще се грижи за жените и децата, ако всички мъже бъдат унищожени от ядроните, докато се опитват да убият това, което не може да бъде убито – продължи той. – Кой ще сече дърва и ще строи домове? Кой ще ловува, пасе животните, сади и коли? Кой ще запложда жените да раждат деца? Ако всички мъже умрат, ядроните печелят.

– Ядроните вече печелят – промълви Арлен. – Ти все казваш, че от година на година градът оредява. Побойниците идват отново и отново, когато не им отвръщаш.

Той вдигна очи към баща си.

– Не го ли усещаш? Понякога не ти ли се иска да се бориш?

– Разбира се, че ми се иска, Арлен – отвърна Джеф. – Но не и без причина. Когато има смисъл, когато наистина има смисъл, всички мъже искат да се бият. Животните бягат, когато могат, и се бият, когато трябва. Хората не са по-различни. Но този дух трябва да излиза наяве само когато е наложително.

– Но ако навън с ядроните беше ти – каза той, – или майка ти, заклевам се, щях да се бия като луд, преди да им дам да те доближат. Разбираш ли разликата?

Арлен кимна.

– Мисля, че да.

– Браво – каза Джеф и го стисна за рамото.

Тази нощ сънищата на Арлен бяха изпълнени с картини на хълмове, които докосваха небесата, и езера, достатъчно големи, за да сложиш цял град на повърхността им. Видя жълти пясъци, които се простираха докъдето му стигаше погледа, и оградена със стена крепост, скрита сред дърветата.

Но видя всичко това през пролуката между два крака, които се люлееха лениво пред очите му. Погледна нагоре и видя как собственото му лице става лилаво в примката.

Сепна се от съня си, а сламеникът му беше влажен от пот. Все още беше тъмно, но хоризонтът бе бледо озарен и там небето с индигов цвят червенееше. Запали недогорелия остатък от свещ, навлече си гащеризона и с препъване се отправи към общата стая. Намери си една коричка да сдъвче, докато вадеше кошницата за яйца и каните за мляко, за да ги подреди до вратата.

– Станал си рано – каза глас зад него. Той се обърна стреснато и видя втренчената в него Норийн. Мария още спеше на сламеника си, но се мяташе в съня си.

– Дните не стават по-дълги, докато спиш – каза Арлен. Норийн кимна.

– Така казваше и мъжът ми – съгласи се тя. – Бейлсови и Кътърови не могат да работят на свещ, както Скуерсови, викаше той.

– Имам много за вършене – каза Арлен, докато надничаше зад капака на прозореца за да види, колко време му остава преди да може да прекоси защитите. – Жонгльорът ще изнася представление по пладне.

– Разбира се – съгласи се Норийн. – Когато бях на твоята възраст, жонгльорът бе най-важното нещо на света и за мен. Ще ти помогна с домашните задължения.

– Не е нужно да правиш това – каза Арлен. – Татко казва, че трябва да си почиваш.

Норийн поклати глава.

– Почивката само ме кара да мисля за неща, за които е най-добре да не мислиш – каза тя. – Ако ще стоя при вас, трябва да си изкарвам прехраната. След като съм секла дърва в Селището, колко трудно мислиш, че ще ми бъде, да дам помия на прасетата или да садя царевица?

Арлен сви рамене и ù подаде кошницата за яйца.

С помощта на Норийн, домашните задължения свършиха без време. Тя се учеше бързо, а черната работа и пренасянето на тежки неща не ù бяха за пръв път. Още преди миризмата на яйца с бекон да се разнесе из къщата, всички животни бяха нахранени, яйцата събрани, а кравите издоени.

– Спри да се въртиш на пейката – каза Силви на Арлен, докато ядяха.

– Младият Арлен няма търпение да види жонгльора – уведоми ги Норийн.

– Може би утре – каза Джеф и лицето на Арлен помръкна.

– Какво! – извика той. – Но...

– Никакво “но” – каза Джеф. – Много работа остана от вчера, пък аз обещах на Силия да се отбия следобед до Селището за да помогна.

Арлен си избута чинията и с тежки стъпки се прибра в стаята си.

– Пусни момчето да иде – каза Норийн, след като той си отиде. – Мария и аз ще ви помогнем.

Мария само погледна нагоре при звука на името ù, но веднага след това се върна към ровичкането в храната си.

– Вчера беше тежък ден за Арлен – каза Силви и прехапа устна. – За всички ни бе така. Остави на жонгльора да го разсмее. Нямаме бърза работа.

Джеф кимна след момент.

– Арлен! – извика той. Когато момчето показа мрачното си лице, той попита:

– Колко взима старият Шопар за жонгльора?

– Николко – отвърна Арлен бързо, да не би баща му да си намери повод да откаже. – Понеже помогнах вчера да пренесат неща от каручката на вестоносеца.

Това не беше съвсем вярно, а имаше и сериозен риск Шопара да му се ядоса, че е забравил да каже на хората, но пък ако успееше да разнесе новината по пътя за натам, сигурно щеше да доведе достатъчно народ, та с двата си кредита от магазина да влезе на представлението.

– Старият Шопар винаги се прави на щедър, когато дойде вестоносецът – каза Норийн.

– Така и трябва, след като ни скуба цяла зима – отвърна Силви.

– Добре, Арлен, можеш да отидеш – каза Джеф. – После ела при мен в Селището.

До Градски площад имаше два часа ходене, ако се минеше по пътеката. Тя представляваше всичко на всичко един гол улей, отъпкан от каруците, който Джеф и други хора от месността редовно прочистваха, и се отклоняваше значително от пътя за моста в най-плитката част на потока. Пъргав и чевръст, Арлен можеше да съкрати пътя си наполовина, ако минеше на подскоци по хлъзгавите камъни, които стърчаха над водата.

Днес повече от всякога той се нуждаеше от това спечелено време, за да може да спира тук и там по пътя. Втурна се през глава по калния бряг на реката, като заобикаляше коварни корени и шубраци с бързоногата увереност на някой, който безброй пъти е минавал оттук.

Той мина покрай чифлиците край пътя и излезе от другия край на гората, но наоколо нямаше никого. Всички бяха или навън на полето, или при Селището да помагат.

Вече наближаваше пладне, когато стигна Рибарска дупка. Няколко човека бяха изкарали лодките си в езерцето, но Арлен прецени, че няма смисъл да им крещи. Освен тях, друг не се мяркаше из Дупката.