– От тези ужасни войни възникнали могъщи нации – каза той и музиката му зазвуча приповдигнато. – Човечеството се разпростряло надлъж и нашир по света. Епохата на Избавителя приключила и на нейно място дошла Епохата на Науката.

– Епохата на науката – каза жонгльорът – била най-славният период в историята ни, но в основата на величието ù се криела и най-голямата ни грешка. Някой тук ще ми каже ли каква е тя?

По-големите деца знаеха, но Кийрън им направи знак да не казват и да оставят по-малките да отговорят.

– Защото сме забравили магията – отговори Гим Кътър и обърса нос с опакото на ръката си.

– Право казваш! – каза Кийрън и щракна с пръсти. – Научили сме много за това, как работи светът, за медицината и машините, но сме забравили магията и което е още по-лошо – забравили сме ядроните. След три хиляди години никой вече не вярвал, че те някога са съществували.

– И точно заради това – каза той мрачно – сме били неподготвени, когато те се завърнали.

– През вековете демоните се умножавали, докато светът бил в неведение за съществуването им. После, една нощ преди триста години, те се надигнали от ядрото на пълчища, за да го превземат отново.

– Цели градове били унищожени в онази първа нощ, когато ядроните отпразнували завръщането си. Мъжете се били срещу тях, но дори мощните оръжия от Епохата на науката не помагали срещу демоните. Епохата на науката приключила, Епохата на унищожението се възцарила.

– Така започнала Втората демонска война.

Мислено, Арлен видя тази нощ, видя как горят градовете, докато хората, ужасени, бягат от домовете си, само за да бъдат разкъсани от дебнещите ги ядрони. Видя как мъже се жертват, само за да спечелят време, в което семействата им да се спасят, видя как жени поемат върху телата си ноктите, насочени към децата им. И най-вече видя как ядроните танцуват и подскачат в жестоката си радост, докато кръвта се стича по зъбите и ноктите им.

Кийрън пристъпи напред, дори когато децата се дръпнаха назад от страх.

– Войната продължила с години и всекидневно касапницата ù вземала жертви. Без водач като Избавителя, не можели да се опрат на ядроните. За една нощ могъщите нации станали на пух и прах, а натрупаното през Епохата на науката знание изгоряло, докато огнените демони ликували.

– Учените отчаяно претърсвали отломките от библиотеките за отговори. Старата наука не помогнала, но накрая хората открили спасение в приказките, които някога били обявени за измислици и суеверия. Започнали да рисуват несръчно символи в калта, за да се предпазват от нападенията на ядроните. Древните защити все още имали сила, но треперещите ръце, които ги изписвали, често допускали грешки и за тях се плащало прескъпо.

– Тези, които оцелявали, събирали хора около себе си и ги защитавали през дългите нощи. Тези хора станали първите защитници, които ни бранят до ден днешен.

Жонгльорът посочил към тълпата.

– Така че следващият път, когато видите защитник, благодарете му, защото му дължите живота си.

Това бе нова версия на историята, която Арлен не бе чувал. Защитници? В Потока на Тибит всеки започваше да изучава защитите, в момента, в който станеше достатъчно голям, за да рисува с пръчката. Мнозина нямаха талант за това, но Арлен не можеше да си представи как някой не би отделил време, за да научи основните щитове срещу огнени, каменни, блатни, водни, въздушни и дървесни демони.

– И така, сега сме в безопасност зад защитите си – каза Кийрън, – оставили сме демоните да лудуват отвън. Вестоносците – той направи знак към Рейджън, – най-смелите от всички мъже, пътуват от град на град заради нас, носят ни новини, придружават хора, пренасят стоки.

Той закрачи напред-назад, като пресрещаше с твърд поглед изплашените очи на децата. – Но ние сме силни – каза той. – Нали?

Децата закимаха, все така ококорени от страха.

– Какво? – каза той и приближи ръка до ухото си.

– Да! – извика тълпата.

– Когато Избавителят се върне, ще бъдем ли готови? – попита той. – Ще научим ли демоните отново да се страхуват от нас?

– Да! – изрева тълпата.

-Те не могат да ви чуят – извика жонгльорът.

– Да! – изкрещяха хората, удряйки с юмруци във въздуха. Арлен най-много от всички. Джеси го имитираше и също удряше въздуха, докато пищеше, сякаш самата тя бе демон. Жонгльорът се поклони, а когато тълпата утихна, вдигна лютнята си и даде тон за нова песен.

Както му бе обещано, Арлен си тръгна от Градски площад с торбичка сол. Достатъчно, за да им стигне за седмици напред, дори с Норийн и Мария, които трябваше да хранят. Все още не бе смелена, но Арлен знаеше, че родителите му с удоволствие ще стрият солта сами, вместо да платят на Шопара за услугата. Всъщност повечето хора предпочитаха да правят това, но старият Шопар не им даваше избор, смилаше солта веднага щом пристигнеше и увеличаваше цената.

Арлен закрачи въодушевено по пътя към Селището. Но когато мина край дървото, от което Чоли висеше, настроението му се развали. Отново си припомни думите на Рейджън за борбата с ядроните, както и думите на баща му за благоразумието.

Помисли, че може би баща му е прав: крий се, когато можеш, и се бий, когато трябва. Дори Рейджън изглежда бе съгласен с тази философия. Но Арлен не можеше да се отърси от чувството, че криенето също наранява хората по начин, който остава невидим за тях.

Срещна се с баща си при Селището и спечели потупване по гърба, когато показа възнаграждението си. Прекара остатъка от следобеда в тичане напред-назад да помага за възстановяването. Още една къща вече беше поправена, а до залез щеше да бъде оградена и със защити. След още няколко седмици, Селището щеше да е напълно възстановено и това бе в интерес на всички, които искаха дърва за зимата.

– Обещах на Силия да помагам тук през следващите няколко дена – каза му Джеф, докато стягаха каруцата същия следобед. – Ти ще бъдеш мъжът във фермата, докато ме няма. Ще трябва да проверяваш защитите и да плевиш нивите. Видях, че тази сутрин показа домашните си задължения на Норийн. Тя може да се заеме с двора, а Мария ще помага на майка ти вкъщи.

– Добре – отвърна Арлен. Плевенето на нивата и проверките на защитите си бяха тежка работа, но доверието го изпълни с гордост.

– Разчитам на теб, Арлен – каза Джеф.

– Няма да те разочаровам – обеща момчето.

Следващите няколко дена отминаха спокойно. Силви все още плачеше от време на време, но имаше доста работа и ни веднъж не каза дума накриво заради допълнителните гърла, които трябва да изхранват. Норийн, разбира се, се захвана с животните и дори Мария започна малко по малко да излиза от черупката си, за да помага с метенето, готвенето и тъкането след вечеря. Скоро взе да се редува с Норийн на двора. И двете жени изглеждаха решени да свършат своята част от работата, въпреки че лицата им добиваха тъжен и огорчен вид, когато работата затихваше.

Дланите на Арлен се покриха с мазоли от плевенето, а гърбът и раменете му го боляха в края на всеки ден, но той не се оплака. Само едно от новите задължения му доставяше удоволствие и това беше работата със защитите. Арлен открай време ги обичаше и беше овладял основните символи за защита, че и по-сложните защитни мрежи, още преди останалите деца да започнат въобще да учат. Джеф вече дори не му проверяваше работата. Ръката на Арлен бе по-стабилна от тази на баща му. Поставянето на защити не беше като да атакуваш демон с копие, но пак си беше някакъв вид борба.

Джеф пристигаше всеки ден по здрачаване, а Силви го чакаше с наточена вода от кладенеца, за да се измие. Арлен помагаше на Норийн и Мария да приберат животните, после сядаха на вечеря.

На петия ден, късно следобед излезе вятър, който завъртя вихрушки от прах на двора и заблъска вратата на обора. Арлен надушваше задаващия се дъжд и смраченото небе го потвърди. Надяваше се, че Джеф също е разпознал знаците и е тръгнал по-рано към къщи, или пък е останал да нощува в Селището. Тъмните облаци означаваха ранно здрачаване, а ранното здрачаване означаваше понякога ядрони преди залез.