Зилът се движеше по тъмния път.

— Сет — обади се отзад Лиза, — не ни трябва Буров. Просто вземи още един американец. Къщата на генерал Остин се намира точно до този път. Ти искаше него.

— Но вие искахте Додсън. Има място само за още един и това ще бъде полковник Пьотр Буров. Нали, Сам?

Холис не отговори.

— Сет, имаме проблеми на вертолетната площадка — каза Милс. Той обясни за прожекторите и за опитите на кулата да се свърже с поста чрез радиопредавателя.

Алеви малко помълча, после каза:

— Хайде да не се изнервяме излишно. На път сме да осъществим успешно удара на десетилетието. Ти какво смяташ, Сам?

Холис помисли, че всеки разумен човек би приел очевидните факти и би заключил, че операцията започва да се проваля. Но Алеви беше фанатик, а Холис не вярваше на фанатици.

— Сам?

— Мисля, че всички сме с единия крак в гроба. — Холис се обърна към Милс. — Бърт? Ти какво ще кажеш?

Милс, изглежда, се разкъсваше между разума и предаността си към Алеви, които, както знаеше, бяха две взаимно изключващи се неща. Милс погледна към Алеви.

— Сет… имаме Сам и Лиза, имаме и един американец… вертолетът е препълнен. Може би е време да свиваме знамената.

— Сам, изборът е твой. — Алеви се обърна назад към Холис. — Ти искаш ли да хванеш Буров, или ще се задоволиш да го оставиш да живее? Може би утре, когато се събуди след действието на сендмена, той ще убие двадесет американци.

— Това не е игра на нерви — рязко отговори Холис.

— Не изпитвам смелостта ти. Просто искам да знам дали имаш някакви лични сметки за уреждане. В нашата работа човек може да си позволи личните пристрастия да му помогнат във взимането на решение за действие. Е?

Холис погледна към Лиза, после каза на Алеви:

— Карай напред.

— Мисля, че сме се опознали взаимно — отбеляза Алеви.

Лиза се отпусна на пода и погледна към Холис. Той отвърна на погледа й. Припомни си пътуването им до Новодевичите гробища, когато пак седяха на земята в колата с Джейн Елис и Бети Ешмън. В сравнение с това, което ставаше сега, онова пътуване му изглеждаше като детска игра. Но това беше закономерният резултат от всичко, започнало в Москва. Лиза го ритна по крака и се опита да се усмихне.

— Новодевичите?

Той кимна. Те имаха кратка, но забележителна история.

— Придържай се към петнадесет километра в час — каза Холис на Алеви — или ще привлечеш вниманието им.

Продължиха напред. Алеви взе един завой и възкликна:

— Какво, по дяволите, е това?

Холис се поизправи и погледна през прозореца.

— Това е търговският център „При боровете“. Никога ли не си виждал търговски център?

— Боже Господи… — разсмя се Милс.

Алеви погледна защитната мрежа, която скриваше небето, после зави през паркинга и мина бавно покрай редицата от магазини.

— „7-илевън“?

— Декорите се изготвят в Мосфилм.

— Наистина ли? — Той огледа всички витрини, покрай които минаха, и няколко пъти поклати глава.

— Не е лошо… а те…

— Ще те информирам за всичко в Лондон — рязко отговори Холис. — Хайде да вървим.

Внезапно на пътя се появиха фарове и те видяха огромен военен транспортьор ЗИЛ-131 да преминава през паркинга и да се насочва към щабната сграда.

— Ако спре пред щаба, надали ще харесат онова, което ще видят там — каза Милс.

Алеви натисна газта и зави обратно към пътя, озовавайки се точно зад транспортьора. Фаровете на Алеви осветиха покритата с брезент каросерия и те видяха, че вътре има около двадесет души, въоръжени с автомати АК-47. Алеви натисна клаксона си и присветна с фаровете. Шофьорът на транспортьора извади ръката си през прозореца, след което спря колата. Той излезе и тръгна към тях.

— Страков? — извика той.

— Наведете се — каза Алеви на Холис и Лиза. Той отвори вратата си и нареди на Милс: — Мини зад волана. — Алеви скочи на земята и тръгна към шофьора на другия камион, който закриваше с ръка очите си от ярката светлина на фаровете.

— Кой е? — попита шофьорът.

— Майор Воронин.

Човекът се изпъна мирно и козирува.

— Къде карате тези хора? — попита Алеви.

— Да сменим патрулните постове — отговори шофьорът.

— Кои постове?

— Кула едно и две, главния портал, щаба и вертолетната площадка, сър. Току-що смених охраната на дачата.

— Дачата на полковник Буров?

— Да, сър.

— Колко войници оставихте там?

— Трима.

Алеви погледна към двадесетимата въоръжени мъже в каросерията на камиона, чиито глави бяха обърнати към него.

— Хората в щаба и на вертолетната площадка получиха още по два часа наряд за невнимание при изпълнение на служебните си задължения — обърна се той към шофьора.

— Да, сър. По чия заповед?

— По моя, ефрейторе. Идете направо при кулите и главния портал, след това върнете останалите си хора в караулната.

— В бараките, сър.

— Да, в бараките. — Алеви почувства, че изпод фуражката му започват да се стичат капки пот и да струят по челото му. — Свободен сте.

Шофьорът се поколеба, след това козирува и се обърна на пета.

Алеви се върна при зила и седна на седалката до шофьора.

— Обърни, Бърт — каза той на Милс.

Милс се затрудни да намери задната скорост, след това я включи и зилът изгасна.

— По дяволите!

Големият транспортен камион стоеше на пътя пред тях. Милс включи отново двигателя и спирайки на три пъти, зави неубедително на тесния път, докато транспортьорът бавно потегли напред. Никой не продума. Милс подкара колата към дачата на Буров.

— Не мога да карам руски коли — тихо каза той.

— Чух какво си говорихте и не съм напълно сигурен, че той ще ти се подчини — каза Холис на Алеви.

— Ти не разбираш руския начин на мислене.

— Но разбирам военния начин на мислене. Хората приемат всякакви заповеди от собствените си офицери, но не се подчиняват непременно на нарежданията на офицер, когото не познават.

— Струва ми се, че се справям — каза Алеви, след това попита: — Да се връщаме ли искаш, или да продължим?

— Продължавайте — отговори Холис.

Лиза въздъхна отчаяно и се обърна към Милс.

Моля те, Бърт, не можеш ли да вразумиш тези двамата?

— Не — отвърна Милс, след като се замисли за момент.

— Това караулната на дачата ли е? — попита Алеви след минута.

— Да, тя е — отговори Холис, като надникна през предното стъкло. — Вилата е заградена с телена ограда. Между оградата и къщата има кучета. В караулката трябва да има двама войници и още един в самата дача. Но човек никога не може да бъде сигурен.

— Шофьорът също ми каза, че са трима. Ти поеми войника, който се приближава към нас — каза Алеви на Милс, — а аз ще се заема с другия.

— Добре.

— Вие отзад залегнете.

Милс намали скоростта и се приближи към караулката. Алеви погледна към обикновената на вид дача зад вратата, разположена на около сто метра в тъмнината. Милс рязко спря зила, той подскочи и изключи. Отново го включи.

— Никога не съм можел да се оправям с предавките.

Той извади пистолета и го остави в скута си. Един от войниците се приближи към шофьорската врата и надникна през прозореца.

— Да, капитане? — Милс изстреля един-единствен куршум между очите на войника, докато Алеви отвори вратата си и застана на прага. Вторият войник все още беше в караулката. Алеви забеляза, че той отчаяно удря по полевия телефон и се протяга да си вземе пушката. Алеви се прицели внимателно от покрива на зила и изстреля всичките си шест куршума в караулката. Разхвърчаха се стъкла и трески и мъжът падна на земята.

Милс изключи фаровете.

Алеви тръгна към портала, а Холис слезе от зила.

— Той е мой — каза Холис, като сграбчи Алеви за ръката.

— Добре — кимна Алеви. — Но не го убивай.

— Знам.

— Разполагаме с тридесет и четири минути, за да стигнем до вертолетната площадка — погледна към часовника си Алеви.