Алеви постави ръка на рамото на Холис и Холис се изправи, след което огледа килията.

— Точно тук ме държаха. Лиза беше в съседната.

Алеви не каза нищо.

Холис излезе, а Алеви затвори и заключи вратата.

— Ако оживее — каза той на Холис, — ще бъде включена в размяната. Холис се съмняваше и в двете.

— Благодаря, че дойде да ни потърсиш — каза Милс на Холис.

— Би трябвало да се придържаме към предварително приетите си планове — каза Алеви, който явно не беше чак толкова доволен от това.

— Беше ли планирал тези двамата да ви хванат? — попита Холис.

— Иди обратно в свързочната — каза Алеви на Милс. — Обади се още веднъж на Бренън, след това развали радиопредавателите и унищожи телефонния пулт. Сам, ти ще дойдеш с мен, ще вземем зила и ще го докараме отпред. Хайде да тръгваме.

Холис и Алеви забързаха към задната част на сградата с пистолети в ръце. Отвориха вратата и видяха, че зилът е паркиран на светло.

— Аз ще мина пръв. Прикривай ме! — каза Алеви. Той изтича до зила и скочи в шофьорското кресло.

Както повечето военни коли зилът нямаше ключ за запалване и Алеви натисна бутона на стартера. Двигателят се запали от първия опит. Холис скочи до него, Алеви включи на скорост и подкара камиона край сградата.

— Не бих искал Лиза и ти да подлагате на съмнение моята роля като ръководител на тази операция — каза Алеви.

— Мисля, че подлагаме на съмнение здравия ти разум.

— Знам какво правя, Сам — Алеви погледна Холис.

— И аз знам какво правиш. И го прави без мен.

— Тогава си върви. Не ми е нужен никой от вас.

— Ще си тръгна, ако ме оставиш да взема и Милс. Той не заслужава да го караш да умре заради обезсмъртяването ти.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За амбицията ти да ти отделят една глава в историята на секретните служби на Лангли и Лубянка.

— Смяташ, че си ме разбрал, нали? — отговори Алеви.

— Мисля, че до голяма степен.

— Е, аз не съм самоубиец. Бих искал утре да бъда в Лондон.

Холис не отговори.

Милс прекоси бързо фоайето, отключи входната врата и се приближи към свързочната. Застана до вратата и тихо каза:

— Лиза, аз съм, Бърт Милс.

— Добре, Бърт.

Милс влезе и затвори вратата.

— Къде е Сам? Той беше във фоайето…

— Със Сет е. Ще докарат колата пред изхода.

Лиза забеляза тялото на Додсън, положено на земята близо до двамата убити войници от охраната на КГБ. Той коленичи до него и се вгледа в премазаното му от бой лице.

— Господи… — провери пулса му. — Жив е. — Погледна към Лиза. — Разбирам защо Сам иска да го вземем, Лиза, но този човек е едно бреме, от което нямаме нужда.

— Въпреки това — отговори Лиза, — ако Сам държи да го измъкнем оттук, ще го направим.

Милс я погледна, сви рамене и се изправи.

— Защо се забавихте толкова много?

— Натъкнахме се на някои изненади — отговори той, без да споменава за Джейн Ландис.

— Всичко е наред.

— Бърт… — каза тя, като го погледна. — Тези убийства… просто ми прилошава от всичко това.

— Ще говорим за това, когато бъдем извън обсега на КГБ. И на мен ми прилошава от тях. Тя кимна.

Милс се приближи към телефонното табло и си сложи слушалките, след това натисна бутона за звънене.

— Да. Ничего — отговори му един глас.

— Бил, тук е Бърт Милс.

— А… всичко наред ли е?

— Дотук добре. Как е при теб?

— Ами не знам…

— Какво има?

— Ами една от наблюдателните кули насочи за известно време прожекторите си към нашия вертолет. — Вероятно О’Шей се е поизнервил. — Но нищо не стана. Продължавам да слушам радиопредавателите, но разбирам, колкото разбирам китайски.

— Дай ми честотите на предавателите.

— Чакай. — След няколко секунди Бренън се обади отново и даде на Милс честотите. — Сега мълчат.

Милс провери съответните радиоприемници на бюрото и установи, че честотите са същите.

— Добре, Бил, аз ще разстроя двата предавателя, ти направи същото. След това ще унищожа таблото на телефонната централа, така че това е последното ни чуване. Ще се видим по-късно. Не заспивай!

— Да — засмя се Бренън.

Милс насочи автоматичния си пистолет към таблото на телефонната централа и стреля в кабелите. Разлетяха се искри и стаята се изпълни с миризмата на изгоряла електрическа инсталация. Върна се при двата радиопредавателя, които тихо пращяха, и увеличи звука им.

— Какво казват? — попита той Лиза.

Лиза слушаше как някакъв глас говори на руски от предавателя на къси вълни.

— Някой, който се представи като „Наблюдателна кула“, вика вертолетната площадка — отговори Лиза.

— Точно от това се опасявах.

Милс бръкна в джоба си и извади лентата, която беше използвал, за да промени регистрационния номер на вертолета. Той облепи с нея ключовете за превключване на двата предавателя в положение изключено.

— Сега предавателите не работят ли?

— Само на тези честоти. — Той огледа двата апарата, след това посочи някаква метална пластинка с надпис. — Какво пише тук?

— Автоматична настройка… — прочете Лиза. — Нещо такова.

— Това е. — Той завъртя ключа над надписа и стрелката за определяне на честотите започна да се движи по скалата. — Това се използва за откриване на най-мощните радиопредавания в района, като например някое радио на кола — каза Милс — Но когато микрофонът е поставен постоянно в това положение, радиопредавателят се превръща в широкообхватно устройство за смущаване на радиосигнали. — Милс настрои предавателя на къси вълни по същия начин. — Това ще унищожи цялата им радиосистема.

— Но същевременно може да им сигнализира, че нещо не е наред — каза Лиза.

Милс имаше тревожното чувство, че отрядът за охрана на КГБ вече подозираше нещо.

— Почти свършихме работата си тук.

— Наистина ли?

— Донякъде. — Милс погледна часовника си, а после Лиза. Никой не проговори. Холис и Алеви паркираха зила пред щаба и влязоха във фоайето.

— Влизаме — извика Алеви пред свързочната. Двамата влязоха в стаята и Лиза се втурна в прегръдките на Холис.

Алеви коленичи до Додсън и го огледа. Анцугът му бе разкъсан и пропит с кръв, тялото му мръсно, а косата сплъстена. Небръснатото му лице беше натъртено и подпухнало, а носът му изглеждаше счупен. Алеви повдигна клепачите на Додсън.

— Наистина е доста зле.

— Очевидно — отговори Холис. — Прекарал е около две седмици на открито, след това са го били дни наред. Но мисля, че е най-вече упоен. Ще се оправи. Идва с нас.

— Добре. Хайде да тръгваме — Алеви се изправи.

— Към вертолета ли отиваме? — попита Лиза.

— Не — отговори Алеви. — Отиваме да хванем Буров.

— Защо, Сет?

— Защото затова дойдох тук.

— Затова ли дойде тук? — Лиза сграбчи ръката му.

— Ами… Дойдох заради теб и заради Сам. Но…

— Сет, тук е пълно с руснаци. — Тя погледна към Холис. — Колко са, Сам? Шестстотин или седемстотин?

— Какво значение има? — троснато отговори Алеви.

— Не смятам да влизам в престрелка с тях. Просто искам да съм си тръгнал оттук, преди да са се събудили. Нямам време за спорове. — Той погледна към Лиза. — Защо ти и Сам не вземете Додсън и не го откарате с колата до вертолетната площадка?

— Оставаме с теб — отговори Холис на Алеви. Той погледна към Лиза. — Добре ли си?

— Обезумявам от страх.

— Е, добре — каза Алеви, демонстрирайки нехарактерно за него спокойствие, — аз също. Така че да свършваме по-бързо и да се прибираме вкъщи.

Милс помогна на Холис да качи Додсън на гърба си и те забързано прекосиха фоайето. Алеви отвори входната врата и погледна навън.

— Чисто е.

Втурнаха се надолу по стълбите на щаба, Милс отвори задната врата на зила и помогна на Холис да намести Додсън в пространството зад задните седалки.

— Вие двамата седнете долу — каза Алеви.

Холис и Лиза седнаха на земята, а Алеви подкара колата по пътя и зави надясно към дачата на Буров.