Холис се опита да избистри главата си. Той съобрази, че Буров е бил в затруднено положение и сега се опитваше да си възвърне благоразположението на Лубянка. Дотук поне се справяше добре.

— Свали си дрехите и ги дай на Виктор! — рязко заповяда Буров.

Холис си свали костюма, ризата и бельото, като подаде всяка една от вещите на Виктор, докато войникът постоянно го държеше на мушката на своя АК-47.

— Ако намеря някоя от глупавите ти шпионски играчки — каза Буров, — ще те убия със собствените си ръце. Скоро ще дойде човек, който ще провери дали не си скрил нещо в задника си. Добре дошъл в Школата за магии, Холис.

Буров, Виктор и войникът излязоха. Вратата се затвори и Холис чу как наместиха резето. Той се изправи сред стаята и се огледа. Между четирите бетонни стени имаше около десет квадратни фута. Нямаше прозорци и единствената светлина идваше от слабата крушка в една вдлъбнатина на тавана, покрита със стоманена решетка. Някъде там горе имаше устройство от оптични влакна, което го наблюдаваше, въпреки че той самият не го виждаше.

В килията нямаше мебели, а доколкото можеше да забележи, нямаше и никакво отоплително съоръжение. В далечния ляв ъгъл на килията имаше кранче за вода, което се подаваше от стената на около четири фута височина от пода. Под кранчето имаше дупка за оттичане на водата. Холис отвори кранчето и изплакна устата си от кръвта, след което наплиска лицето си със студена вода. Усети, че челюстта му се е подула, а един от зъбите му се клати. Тестисите му също започнаха да се подуват, а коремът му постепенно придобиваше морав цвят. Изми си ръцете и пи малко вода, но започна да му се повдига и той я изплю обратно в дупката на отточния канал.

Вратата се отвори и в килията влязоха двама униформени мъже. Единият от тях държеше в ръката си пистолет, а другият претърси тялото му, след това и двамата излязоха.

Холис стоеше в средата на студената бетонна стая. Някога, много отдавна, бе прекарал десет твърде неприятни дни в затвора, в тренировъчния лагер на школата за разузнавачи, която се намираше в сграда, подобна на тази, разположена в северозападната част на щата Вашингтон, която те наричаха „западната Лубянка“. Първите няколко дни там, а вероятно и тук, бяха обичайните „шокови дни“ — смесица от нечовешки, унизяващи отношения, психически тормоз и физически мъчения. Това те размеква, започваш да губиш самоуважението си. После те оставят да поседиш сам и да обмислиш нещата, но не след дълго жадуваната в началото самота се превръща в умопобъркваща изолация. И тогава, когато човек вече жадува да чуе и да види някое друго човешко същество, те ти насрочват „интервюта“, по време на които се държат относително добре, докато започнеш да ги харесваш — просто защото те оставят да живееш. Започваш да говориш, радваш се, че не си сам, и когато кажеш всичко, те изпращат в обикновен затворнически лагер или те застрелват.

Холис си помисли, че това че знае какво го очаква, му дава някакво предимство, но тази мисъл не му подейства успокоително. Радваше се, че Лиза нищо не знае.

Той отиде до стената, която разделяше килиите им, и я удари с дланта си, но тя беше дебела и той не чу ответен сигнал. Холис седна в ъгъла на килията, опрял гръб в по-топлата вътрешна стена, притисна крака до гърдите си и обви коленете си с ръце. Сънят му беше неспокоен.

На втория ден, според неговите изчисления, вратата се отвори и някой хвърли на пода вързоп дрехи. Холис откри във вързопа син анцуг и вълнени чорапи, но обувки нямаше. Той се изми и се облече. Чувстваше се много слаб. Светлината над главата му угасна и килията потъна в тъмнина. Беше забелязал, че лампата светва и угасва на произволни интервали, които сякаш не следваха никаква схема. Единствената цел бе да объркат биоритмите му. Холис походи малко в тъмното, после се сви и заспа в новите си дрехи.

Предполагаше, че бе настъпил третият ден, когато вратата се отвори отново и през нея влетя спален чувал, последван от варен картоф, от който в студения въздух се издигаше пара. Холис погледна към картофа, но не посегна към него, докато пазачът стоеше на вратата.

— Как се чувстваш? — попита го той на руски.

— Чудесно.

Пазачът изсумтя и произнесе обичайното изречение, с което поздравяват новодошлите затворници в лагерите на ГУЛАГ: „Жить будешь, но есть не закажешь.“ Ще живееш, но няма да имаш голямо желание да се чукаш. После се изсмя и затвори вратата.

Точно когато Холис тръгна към картофа, светлината угасна и трябваше да лази на четири крака, за да го намери. Той се вмъкна в спалния чувал, за да запази телесната си топлина, и изяде топлия картоф.

Няколко часа по-късно вратата отново се отвори и пазачът извика на руски:

— Ставай! Ела тук!

Холис се изправи на крака и последва войника по дългия коридор и тясната бетонна стълба. Въведоха го в малка стая и той веднага разбра, че е подредена като за съдилище. В далечния край на стаята имаше дълга маса, зад която седяха петима офицери от КГБ и го наблюдаваха. Буров седеше в средата и изглежда, бе най-висшият по чин. Другите четирима го гледаха със застинали лица.

На стената зад масата висеше портретът на Феликс Дзержински — основател на тайната полиция, а до него — снимката на човек, в когото Холис разпозна настоящия председател на КГБ. Над двата портрета бяха нарисувани щит и меч, емблемата на Комитета за държавна сигурност. Холис забеляза, че никъде не се виждаше съветското знаме или пък портрет на партиен или държавен деец. Тази украса символизираше само едно: КГБ се подчинява на свои собствени закони.

Холис видя, че слабата слънчева светлина, която се процеждаше през прозореца, прилича повече на прах, отколкото на лъчите на изгряващото слънце. Войникът от охраната на КГБ му заповяда грубо:

— Седни!

Холис седна на дървения стол с лице към петимата мъже. Полковник Буров заговори на руски, без да става от мястото си:

— Този специален трибунал на Комитета за държавна сигурност е свикан, за да съди полковник Самюел Холис от военновъздушните сили на Съединените щати за убийството на редник Николай Кулнев и редник Михаил Колотилов от отряда за охрана на КГБ. — Буров изреди датите и посочи обстоятелствата, при които се бяха случили събитията, след което попита: — Полковник Холис, признаваш ли се за виновен по обвинението в убийство?

Войникът от охраната ритна стола му и Холис се изправи.

— Признавам се за виновен — каза той.

Дори да бяха изненадани, Буров и другите четирима мъже не го показаха.

— Искаш ли да посочиш някакви смекчаващи вината обстоятелства? — попита Буров.

— Не.

— Много добре — той се изкашля и продължи. — След като обвиняемият не желае да посочи никакви смекчаващи вината обстоятелства, има само едно наказание, което този трибунал може да присъди за убийството на човек от КГБ, и това е смъртна присъда чрез разстрел. — Буров внимателно се вгледа в Холис, който се беше вторачил в една точка право пред себе си.

— Трябва да напишеш пълно самопризнание за престъплението, за което си осъден — каза Буров на Холис. — Ако самопризнанието ти е удовлетворително, ще ти бъде разрешено да подадеш жалба за преразглеждане на смъртната присъда до председателя на Комитета за държавна сигурност. Ако молбата ти бъде отклонена, няма да имаш право на по-нататъшни жалби и присъдата ще бъде изпълнена. Разбираш ли?

— Да.

— Отведете затворника в килията му и въведете следващия.

Войниците поведоха Холис към вратата. Когато стигнаха до нея, тя се отвори и Лиза влезе в стаята, облечена в сива затворническа униформа. Стори му се, че изглежда бледа, разтреперана и объркана.

— Признай се за виновна. Бъди храбра. Обичам те — каза й Холис.

Тя се вгледа в него, сякаш се опитваше да го познае, след което войниците ги поведоха в противоположни страни и Холис се намери в коридора. Отведоха го обратно в килията му на приземния етаж. Тя беше тъмна, но след малко лампата светна и той видя, че на земята има тефтер. Коленичи и го вдигна, намери и американска химикалка до него.