— Школата за магии — каза Лиза. — Школата за магии на госпожа Иванова.

— Да.

— Мястото, което спомена Грегъри Фишър — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Мястото, откъдето дойде майор Додсън, където ние отидохме на път за Можайск… Сега ще го видим по-отблизо, нали?

— Да — отвърна Холис и добави: — Ще те разпитват, така че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Ще ме разпитват? Ще ми задават въпроси?

— Да. — Той почувства как ръката й стисна неговата. — Просто се приготви за някои неприятни изживявания — каза той. — Бъди храбра.

Тя си пое дълбоко въздух и кимна. Марченко се обърна назад в седалката си и се усмихна.

— Не е Шереметиево. Но вие го знаехте.

— Еб вас — каза Холис.

— Еб вас — съгласи се с него Лиза.

— Ебете се вие — отговори им Марченко на английски.

Вадим показа главата си между двете седалки, погледна към Холис и Лиза и прекара ръка като нож покрай врата си.

Вертолетът продължи стръмното си спускане към площадката за приземяване, която, както Холис забеляза, представляваше естествена полянка сред боровата гора, обрасла с висока жълта трева. В южния край на площадката имаше дървена барака, която бе видял на снимката от сателита. От бараката започваше едва забележим сред боровете тесен кален път, който продължаваше неколкостотин ярда на юг, докато се влееше в главния път към лагера.

По-голямата част от лагера с площ една квадратна миля не можеше да бъде видяна по-добре от няколко мили височина, отколкото на сателитната снимка, забеляза Холис. Но въпреки че нямаше добра видимост, той набеляза общото разположение на този малък свят. От вътрешната страна на оградата по периметъра на лагера обикаляше чакълест път, който описваше горе-долу правилна окръжност и вероятно се използваше за обслужване на наблюдателните кули. Главният път на лагера представляваше две ивици криволичеща асфалтова настилка, която приблизително разполовяваше оградената площ от изток на запад. Пътят започваше от главния портал и всъщност се явяваше продължение на онзи, по който те бяха поели от Бородинското поле.

Когато слязоха на стотина фута височина, Холис видя едно мрачно бетонно здание, разположено до главния път в средата на лагера, което вероятно беше щабът на местните сили. Съвсем наблизо до него имаше дълга дървена постройка със зелен покрив, чието предназначение не му беше ясно.

Малко по на юг от тези две сгради имаше още една поляна, но тя бе изкуствено изсечена във формата на правилен правоъгълник с размерите на футболно игрище, каквото несъмнено и беше, но се използваше и като площадка за маршируване и събиране на личния състав — характерно съоръжение за всяко училище или затвор. Когато вертолетът са спусна още по-ниско, той успя да различи дървени пейки, които можеха да поберат близо петстотин души.

Между футболното игрище и южната граница на лагера се виждаха металните покриви на дълги бараки, които вероятно принадлежаха на граничния патрул на КГБ в лагера. Холис си нахвърли мислено въздушна карта на района и се постара да запамети добре всички подробности.

Когато слязоха на около петдесет фута, нещо странно привлече като с магнит погледа му и той се вгледа в карето върхове на борове, което се намираше между бараките и щаба. И внезапно осъзна, че вижда гигантска маскировъчна мрежа, която покрива близо акър и се поддържа от боровете, чиито върхове се провираха през мрежата. Една от аксиомите както във военната авиация, така и в шпионажа бе, че нито снимките от въздуха, нито разузнавателните полети могат да заменят изпращането на човек на място. И той беше на път да стане този човек на място.

Вертолетът кацна на заснежената площадка за приземяване. Вторият пилот извади пистолета си и отвори вратата. Марченко слезе пръв, последван от Вадим. Вторият пилот направи знак на Лиза с пистолета си, тя взе чантата и иконата и скочи от вертолета, като отказа протегнатата ръка на Марченко. Вторият пилот се вгледа за секунда в Холис и го попита:

— Къде си мислехте, че ще успеете да отлетите с вертолета?

— Това си е моя работа.

— Може би до американското посолство? — Той погледна към пилота. — Нито един от нас нямаше да ви закара дотам.

Холис взе чантата с двете си оковани в белезници ръце. Стоеше приведен в ниската кабина на вертолета.

— Тогава щях да убия и двама ви и да пилотирам вертолета сам.

— Вие наистина сте убиец — вторият пилот се отдръпна от Холис.

— Не, аз съм офицер от авиацията на САЩ, когото са отвлекли.

— Така ли? — очите на втория пилот се разшириха от учудване.

— Хайде, слизайте! — извика Марченко.

— Обадете се в посолството ми и им кажете къде е полковник Холис. Ще се погрижа вие и колегата ви да получите по петдесет хиляди рубли награда за това.

— Тръгвайте! — вторият пилот отново хвърли поглед през рамото си.

Холис тръгна към отворената врата.

— Не трябваше да чупите китката на този човек — меко каза вторият пилот. — Знаете ли кои са тия двамата?

— Екскурзоводи от Интурист. Не забравяйте за предложението ми. — Холис скочи от вертолета и стигна до мястото, където стояха Марченко, Лиза и Вадим, до тях имаше един ЗИЛ-6. Колата беше военна и приличаше на американските джипове, но бе малко по-широка. Холис чу, че вертолетът излита, и почувства как въздушната вълна го бута напред.

Марченко отвори задната врата на зила и каза:

— Полковник Холис, след него Вадим и накрая госпожица Роудс. Холис тикна окованите си в белезници ръце под носа на Марченко.

— Махнете ги.

— Влизайте, моля — каза Марченко и поклати отрицателно глава.

— Влизай първа — каза Холис на Лиза.

Тя се качи и Вадим се опита да я последва, но Холис го избута встрани и седна по средата между него и Лиза. Вадим седна до Холис и му каза на руски:

— Ще направя физиономията ти на пихтия.

— С коя ръка?

— Ах ти, мръсно…

— Моля ви! — извика Марченко. — Стига! — Той седна на предната седалка и каза на шофьора: — В щаба.

Зилът потегли през покритото с трева поле към дървената барака, отдалечена на около стотина ярда. Холис се загледа в постройката, към която се приближаваха, и предположи, че някога е била изба на някой дървар — реликва от времената, когато такова нещо като самотен дървар все още е съществувало в тази комунистическа страна. Но сега от нея стърчаха две антени и вероятно бе превърната в радиокула, обслужваща вертолетната площадка.

Зилът пое по тесния път, който пресичаше тъмната борова гора. Лиза хвана ръката на Холис и му прошепна в ухото:

— Ще бъда храбра.

— Ти си храбра.

Зилът стигна края на пътя и зави наляво по главното асфалтирано шосе. Холис забеляза, че боровете от двете страни на пътя са огромни, достигаха до четиридесет — петдесет метра височина, а разперените им тежки клони образуваха балдахин, който почти не позволяваше на слънчевите лъчи да достигнат до земята. Тук-там се виждаха пътеки, застлани с трупи, които военните наричат „пътеки от рипсено кадифе“, водещи встрани от главния път. В края на някои от тези отклонения той съзря къщи, които не бе забелязал от въздуха. Беше учуден, но не и шокиран от факта, че една от къщите бе типично американско ранчо, а другата — боядисано в бяло дървено бунгало. Вероятно повечето от тези къщи се използват като жилища за курсантите и за техните инструктори, построени сред руската борова гора, за да засилят илюзията, че се намират в Америка, помисли си Холис. Именно това правеше мястото толкова уникално.

Лиза забеляза една от къщите и му каза:

— Виж!

— Виждам ги.

— Много е особено.

— Какво е…

— Никакви въпроси.

— Добре — кимна тя.

Марченко също гледаше през прозореца.

— Наистина е много странно — каза Марченко на Холис. — Знаете ли какво представлява това място?