— Имало е много сутрини, в които не съм очаквал изгрева с нетърпение — каза й той. — Но ще дочакаме и този. Заедно. Не искам да чувам повече за това.

— Съжалявам… Не искам да го правя без теб… но тази нощ ще бъде толкова дълга.

— Може би през тази дълга нощ ще успеем да намерим отговорите, които търсим.

Сет Алеви облече палтото си, взе дипломатическото куфарче и напусна стаята си на дванайсетия етаж на хотела в комплекса от нови постройки, наречен Център за международна търговия. Когато слезе в обширното мраморно фоайе, забеляза, че е пълно със западни и японски бизнесмени. Пресичаше помещението, когато силен вик го накара да се обърне. В далечния ъгъл на фоайето двама души в скъпи на вид костюми се втурнаха към едър мъж, сграбчиха го и го притиснаха към каменната колона. Единият от тях извика на руски: „ЦРУ! Юри Сергунов, вие сте арестуван!“

Едрият Сергунов приложи ловка хватка от джудото и удари единия мъж по врата, като го прати да се търкаля на земята. Другият служител на ЦРУ извади оръжието си, но Сергунов го изпревари и стреля два пъти в него. Той се строполи на моравия килим, а кръвта се просмукваше върху бялата му риза. Няколко души се разпищяха и побягнаха, а Сергунов се втурна към стъклената врата, размахал пистолета си. Той събори портиера и Алеви го видя да изчезва в нощта. Някой изкрещя: „Стой!“

Движението в оградената част от фоайето спря. Човекът от ЦРУ, проснат от джудо хватката, се изправи и извика:

— Няма ли кой да обясни на този кретен как да маркира хватки? Почти ми счупи врата!

— Говорите ли английски? — попита мъжът, застанал до Алеви.

— Да.

— Не мислите ли, че трябва да съобщават предварително за тези неща — продължи човекът с британски акцент.

— Ами всъщност там отгоре има надпис.

— На руски е.

— Снимат филм — посочи Алеви.

— Можете ли да прочетете?

— Горе-долу. Нещо от рода, че ни молят да проявим снизхождение и търпение по време на снимането.

— Какво ли ще представлява? Прилича на стражари и апаши.

— Това е шпионски филм — отговори Алеви. — Мъжът, който избяга, е вероятно някакъв герой. Човек на КГБ, предполагам.

— Не може да бъде. Нещата са представени много изопачено.

— Това е Русия — напомни му Алеви.

— Тогава кои бяха другите двама? Надявам се, че не са от Ми-65.

— Не. ЦРУ.

— О! — Англичанинът се замисли за момент. — Стори ми се, че хората от ЦРУ се опитваха да арестуват човек от КГБ. Това в Русия не може да се случи.

— Щеше да е хубаво, ако можеше. Предполага се, че това тук е Америка. Мосфилм използва този център като американски декор. Виждал съм хотела поне в десетина филма.

— Не им ли втръсва на руснаците да гледат все едно и също място? — разсмя се англичанинът.

— На руснаците, приятелю, им втръсва само от едно нещо — от работа.

— Прав сте. Това е, което трябва да кажа на всички, когато се прибера вкъщи. Разбирате ли, когато излязох от асансьора, първо малко се стреснах. Човек става параноичен в тази страна.

— Защо? — попита Алеви.

Човекът не отговори.

Режисьорът подреждаше сцената отново, а агентът на ЦРУ си сложи чиста риза за следващия дубъл.

— Подобни гледки са проява на не много добър вкус, като се замисли човек — продължи англичанинът. — Искам да кажа, че почти всички тук са западняци. Много е оскърбително.

— Това си е тяхната собствена държава.

— Да, но от друга страна, хотелът е много скъп. Не са ни нужни такива неща — да убиват американци и така нататък. Въпреки че не вярвам някой да разбере за какво става въпрос, освен ако не говори малко руски.

— Изкуството подражава на живота — каза Алеви.

— Винаги съм си мислил, че е обратното. Е, добре, трябва да вървя. Приятна вечер.

Алеви се загледа в началото на новия дубъл, но после реши, че не иска да види как агентът на ЦРУ ще получи още два куршума в корема, обърна се и си тръгна.

Стигна до търговския пасаж — застлана с дебели килими галерия, на която излизаха витрините на шест специализирани „берьозки“. На прозорците на „берьозките“ бяха налепени реклами на Америкън Експрес и Еурокард, както и на още пет световноизвестни кредитни карти.

Алеви влезе в „Берьозка“ с надпис „Бижутериен магазин“ и разгледа наниз от кехлибарени зърна. Четирима добре облечени японски бизнесмени обикаляха елегантния магазин. Американецът, застанал до Алеви, каза на жената с него:

— Ако народът им можеше да види този магазин, щеше отново да се вдигне на революция.

Алеви взе кехлибарената огърлица, занесе я на тезгяха и представи карта на името на Торнтън Бърнс. Продавачката постави огърлицата в сатенена кутийка, която пусна в шарено книжно пликче.

— Приятна вечер — каза тя на английски с усмивка.

Но Алеви имаше чувството, че чете надпис някъде зад лявото му рамо.

Той отново излезе в пасажа, мина покрай витрината на магазин с надпис „За мъжа и за жената“, в който се продаваше странна смесица от руски кожи, бродерия, китайски порцелан и кристал. Погледна часовника си и видя, че е девет и половина. Мина покрай магазини с надписи „Радиоприемници“ и „Книжарница“ и тръгна по спускащата се надолу галерия, водеща към магазин за хранителни продукти.

Забеляза, че въпреки късния час малкият супермаркет беше пълен с гости на хотела, дипломати със съпругите си от всички посолства в Москва, висши партийни служители с достъп до твърда валута и черноборсаджии, които използваха западна валута с риск да получат от две до петгодишни присъди в Сибир.

Магазинът бе добре зареден с европейски консерви, месо и риба, съветски парникови зеленчуци и тропически плодове, повечето от които московчани бяха виждали само по филми и илюстрации. Алеви забеляза, че има нова доставка на ананаси, които бързо изчезваха в дузина колички, както си бяха в касети с надпис „Никарагуа“.

Алеви купи няколко швейцарски шоколадови десерта, американски дъвки и финландски бисквити. Плати за покупките в американски долари и се върна в пасажа, насочвайки се към бюрото на Интурист близо до стъклената стена. Остави на бюрото паспорта, визата и билетите си и каза на английски:

— Бих искал да потвърдя резервацията си за вертолета до Шереметиево за полета си до Хелзинки.

Привлекателната руса жена хвърли поглед на документите му и отговори рязко на развален английски:

— Да, всичко е наред. Какво искате да потвърдите?

— Знам колко добре работи всичко в тази страна, но искам да бъда сигурен за резервациите си.

Тя задържа за кратко погледа си върху него, след което отговори малко по-любезно:

— Вертолетът ви е вече тук, господин Бърнс. Отлита след петнадесет минути. Идете във фоайето и говорете с дежурния. Не съм осведомена за някакви проблеми с полета до Финландия.

— Благодаря ви.

Алеви прибра паспорта, визата и билетите и ги пъхна в джоба на палтото си. Върна се във фоайето и видя, че багажът му е вече свален от стаята. Филмовият екип приключваше със снимките, а портиерът се опитваше да изчисти кръвта от килима.

Алеви се приближи до дежурния.

— Хеликоптер? — И той направи въртеливо движение с пръст.

— Хеликоптер? — повтори той по-силно, като си спомни, че американците се славеха с навика си да крещят на английски, защото вярваха, че ако говорят достатъчно силно, местните жители ще ги разберат.

— Хе-ли-коптер!

— Аааа, вертолет! — Дежурният посочи към малкия бял автобус на Аерофлот зад стъклената врата.

— Чудесно. — Алеви посочи чантите и показа на човека сметката си от хотела с номера на стаята.

Дежурният кимна, извика пиколото и му каза на руски: