— Да определим посоката на вятъра — каза Алеви на Бренън.

— Добре.

Бренън бръкна в кожената чанта и намери димния индикатор. Той отвори част от плексигласовото странично стъкло, изтегли щифта на индикатора и го хвърли през прозореца.

О’Шей остави вертолета да увисне на височина двеста метра и се загледа в белия пушек, който се носеше на талази сред дърветата под тях.

— Вятърът е от север, около пет възела — каза О’Шей. — Близо осем километра в час. Възможно е наблюдателните кули вече да чуват шума на перките — добави той. — Ако ще се приземяваме в лагера, трябва да запалим светлините.

— Правилно — отговори Алеви. Той превъртя ключа за навигационните и премигващите сигнални светлини. — Знаеш какво трябва да правиш — каза той на О’Шей.

— Да — О’Шей отново превключи от висене на преден ход, като поддържаше високи обороти на двигателя и голям ъгъл на перките, за да получи максимална подемна сила при ниска скорост, без това да доведе до губене на контрол върху машината. Тя зави надясно и се приближи към северната граница на лагера, като се движеше паралелно на оградата от запад на изток. Сега всички виждаха наблюдателните кули, разположени на около двеста метра една от друга по периметъра на разчистената зона.

— Подай ми кутиите — каза Алеви на Бренън.

— Всичко е наред. Аз ще се оправя.

— Дай ми ги.

Бренън извади от чантата на Алеви четирите метални кутии без надписи и му ги подаде. Известно време Алеви ги разглежда, после свали предпазната жълта лента и нагласи часовниковия механизъм на всяка от тях. Отвори прозорчето на вертолета и пусна първата кутия на около петстотин метра от северната граница на лагера. Изчака няколко секунди, след това хвърли и втората кутия, после третата и накрая четвъртата приблизително срещу североизточната ъглова наблюдателна кула. Беше сигурен, че никой от часовите в наблюдателните кули не бе видял нещо да пада от вертолета.

— Добре, капитан О’Шей. Да отидем в лагера.

О’Шей зави надясно и те навлязоха в лагера, минавайки над наблюдателните кули и телената ограда на височина от около сто и петдесет метра.

— Вертолетната площадка е в западната част на лагера — каза Алеви. — Дръж този курс.

Той натисна копчето на светлините за приземяване и изпод долната част на корпуса блесна ярък сноп светлина. Алеви премести лоста за насочване на прожектора и лъчът пробягна по върховете на дърветата. Руснаците навярно вече се опитват да установят радиовръзка с нас, помисли Алеви. Не знаеше тяхната честота. Руснаците са нервни и безкомпромисни, когато става въпрос за защита на въздушното им пространство, но Алеви се надяваше, че тук, в сърцето на Русия, те първо ще задават въпроси, а после ще стрелят. Надяваше се, че и да са видели димния индикатор, са го взели за онова, което се предполагаше да изглежда, че е, тоест приспособление за определяне посоката на вятъра при кацане, а не за онова, което всъщност беше — средство, което да определи къде да хвърлят четирите метални кутии, така че, когато съдържащият се в тях газ бъде освободен, да се разпростре над лагера. Това беше един от случаите, помисли си Алеви, в които маниакалният им страх от нападение от страна на подлите империалисти не беше само мания.

— Не би трябвало да открият огън по нас. Но ако някой от онези долу се изнерви и натисне спусъка, бъди готов да приземиш — каза той на О’Шей.

— Знам.

Внезапно на стотина метра пред тях в небето се издигна лъч светлина, след което бавно премина по корпуса на вертолета, като освети кабината и, както се надяваше Алеви, познатия знак на Аерофлот. Аерофлот и Червената армия бяха почти едно и също нещо, смяташе Алеви, така че не би трябвало да предизвикат подозрение. Лъчът се спря върху тях, докато се снишаваха към земята.

— Може би това е прожекторът на вертолетната площадка — каза О’Шей.

— Добре — Алеви насочи светлините за приземяване към прожектора и видя на не повече от триста метра пред тях естествена поляна сред гората. Той хвана лоста за управление на светлините за приземяване и подаде международния сигнал: „Повреда в радиопредавателя, искаме разрешение за кацане.“

— Добре, Ед, хайде да се приземяваме — каза на О’Шей.

Готово — О’Шей започна да се спуска към вертолетната площадка.

Надземният прожектор се отдели от тях, лъчът се спусна надолу и почна да шари по поляната, като им посочваше пътя.

Бренън оглеждаше земята с нощния визьор на пушката си.

— Има ли делегация по посрещането? — попита Милс.

— Няма никой на площадката — отговори Бренън. — Виждам дървена барака в края на поляната. Там има площадка и човек, който движи прожектора. До него има автомат АК-47. Не виждам нищо друго.

О’Шей зави надясно, готвейки се за кацане срещу вятъра.

— Ще бъде ли това кацане вълнуващо като предишното? — попита сухо Милс.

— Не — отговори О’Шей.

Той намали мощността на двигателите и мина на петдесет метра над дървената барака, като се насочи към центъра на площадката. Всички мълчаха. Алеви усети как сърцето му започна силно да бие, а устата му пресъхна.

— Господа — каза той, като се изкашля. — Това няма да ви донесе нито пари, нито медали, нито слава, нито официално признание, нито снимки пред Белия дом. Там долу ще ни бъде дяволски горещо, а може и да свършим в някой неизвестен гроб в тази руска гора. И така, искам да ви благодаря, че станахте доброволци за тази мисия.

Никой не му отговори.

Алеви погледна часовника си. Беше два часът и три минути. Лагерът вероятно бе потънал в сън и хората в него не знаеха, че възможното освобождение от дългото им пленничество беше съвсем близо.

О’Шей дръпна ръчката за въртеливото движение, вертолетът присветна със светлините си, увисна за момент, после меко кацна на тревната вертолетна площадка на Школата за магии.

— Добро приземяване, Ед — похвали се на глас О’Шей.

Вертолетът стоеше по средата на поляната, а двигателите му още работеха. Бренън я Милс скочиха на земята под прозорците.

Сет Алеви погледна часовника си. Беше точно два и пет.

— Капитане — каза той на О’Шей, — ще излетиш не по-късно от три и четирийсет и пет, със или без пътници на борда, като това включва всеки един от нас, или и тримата, взети заедно. Разбрано ли е?

— Разбрано.

— Изключи двигателите.

О’Шей изключи двигателите и перката спря да се върти.

Лъчът светлина от близката радиокабина, която бе на стотина метра разстояние, опипа вертолета, като се спря на пилотската кабина, прозорците, знака на Аерофлот и накрая на регистрационния номер, П-413, на опашката.

Алеви се качи отново в кабината и отвори вратата отляво.

— Късмет — каза Бренън.

— Приличаш на руснак — добави Милс.

Алеви скочи на земята, сложи офицерската фуражка и решително тръгна към прожектора и дървената барака.

— Надявам се наистина да приличам — каза си той.

Мъжът, който стоеше зад прожектора, го изключи, слезе от платформата и тръгна към Алеви. Когато се приближи на десет метра, Алеви видя, че е млад войник от отряда за охрана на КГБ, с АК-47 на рамо. Часовият спря и извика предупредително:

— Стой! Идентифицирайте се!

Алеви спря и отговори рязко на руски:

— Майор Воронин! — той пристъпи към войника, който бе заел стойка мирно, но автоматът все още висеше пред гърдите му, а пръстът му бе на спусъка. Алеви спря на няколко крачки от него. — Тук съм, за да се срещна с вашия полковник — каза Алеви, защото не знаеше дали Буров използва тук псевдонима или истинското си име — Павличенко, — което му бе казал Суриков.

— Глух ли сте, човече?! — викна му Алеви. — Тук съм, за да се срещна с полковника ви!

— Да, сър!

— Изпратил ли е кола да ме вземе?

— Не, сър. Нямам никакви заповеди във връзка с вашето пристигане.

— Жалко за вас — каза Алеви, използвайки любимия сарказъм на офицерите от КГБ. — Как се казвате, редник?

— Фролев.