— Е, добре, Фролев, обадете се и ми извикайте кола.

— Да, сър. — Фролев се обърна кръгом и замарширува обратно към радиокабината.

Алеви го последва. Фролев мина покрай платформата с прожектора, към която, както Алеви забеляза не беше закачено никакво транспортно средство. Избата беше обикновена дървена постройка от нацепени дърва с дежурния метален покрив. Имаше няколко прозореца, а на покрива стърчаха комин и две антени. От бараката към близкото борово дърво се точеха два кабела — един за електричеството и един за телефона.

Фролев отвори вратата на единствената стая в избата и се дръпна встрани, за да направи път на Алеви. От центъра на тавана висеше гола крушка. Вътре имаше още двама души — с един повече, отколкото бе очаквал. Единият мъж спеше на походно легло, поставено до срещуположната стена на бараката. Върху равномерно повдигащия му се гръден кош лежеше издание на „Децата на Арбат“ на Рибаков с твърди корици.

Другият мъж, един сержант, седеше над шахматна дъска и изучаваше партия шах. Затваряйки вратата, Фролев извика:

— Мирно!

Сержантът скочи на крака, а заспалият се изтърколи от леглото и се изпъна мирно.

Алеви огледа стаята. В далечния ъгъл имаше керамична кахлена камина, върху която вреше и изпускаше пара един чайник. До дясната стена имаше дълга маса, на която бе поставен радиоапарат за УКВ, още един за къси вълни и два телефона.

Алеви се приближи към шахматната дъска и огледа фигурите.

— Вие с белите ли сте? — попита той Фролев. — Как сте се набутали в такава каша?

Войникът любезно се засмя. Сержантът, мъж на средна възраст, застанал до дъската, се изкашля и каза:

— Извинете, майоре.

— Да, сержант? — Алеви погледна към него.

— За съжаление не знам нищо за вашето пристигане.

— Сержант — бързо се намеси Фролев, — това е майор Воронин, който идва при полковник Буров. Иска кола.

Сержантът кимна и се обърна към Алеви.

— Сър, не можахме да се свържем с вас по радиото.

— Моят пилот също не можа да се свърже с вас. Ще проверя радиопредавателя заедно с него. Обадихте ли се на дежурния офицер, за да го уведомите за приземяването ни?

— Не, сър, но сега ще го направя. — След това се обърна към войника до походното легло:

— Кавански, обади се на лейтенант Челцов.

Кавански веднага тръгна към военния радиопредавател. Алеви внимателно си пое въздух. Всичко вървеше добре. Или пък годините, прекарани в тази страна, му бяха помогнали да си представя правилно как тези хора ще реагират при определени обстоятелства. Сержантът не се беше обадил на дежурния офицер, защото не искаше да го тревожи, получавайки в отговор само нещо като рязкото: „Какво, по дяволите, искате да направя аз? Да размахам крила и да хвана вертолета? Разберете кой е и ми се обадете!“

Алеви непринудено отстъпи встрани, така че да може да наблюдава и тримата мъже. Кавански вдигна полевия телефон и посегна към номератора.

Без да прави резки движения, Алеви извади пистолет със заглушител и направи първата дупка в гърдите на Фролев, който още стоеше до вратата с АК-47 в ръце. Фролев трепна, но сякаш не разбра, че е прострелян. Алеви се обърна и изпрати втория изстрел в обърнатата към него страна на Кавански. Мъжът извика от изненада, изпусна телефона и се хвана за ребрата.

Сержантът реагира бързо и извади пистолет от кобура си. Алеви стреля пръв и го улучи в корема, сержантът се преди на две, падна назад върху масата и разсипа шахматните фигури. Алеви стреля отново в темето на мъжа и сержантът се строполи на земята.

После се приближи до, Кавански, който все още беше прав, и изстреля един куршум в главата му, след това отиде при Фролев, който се опитваше да се изправи на крака. Застана близо до него, но така, че да не се изпръска, и стреля в слепоочието му.

Алеви окачи телефонната слушалка и свали чайника от печката. Намери вълнена ръкавица, сложена на печката да се топли, и избърса с нея изпотената си ръка, в която държеше пистолета, и кръвта от ботушите си. Зареди пистолета с нов пълнител, пое дълбоко въздух и си припомни, че през последните две десетилетия на това място бяха живели и умирали няколкостотин американци. Овладя се и излезе навън.

Бренън и Милс вече бяха там. Бренън носеше снайперската пушка „Драгунов“, а Милс — черната кожена чанта.

— Бил, поизчисти вътре и остани там — каза тихо Алеви.

— Сигурен ли сте, че няма нужда да идвам с вас? — попита Бренън.

Алеви харесваше Бренън и знаеше, че е много смел и изпълнен с въодушевление, но отчиташе, че не умее да задържа вниманието си върху нещо достатъчно дълго време.

— Както ти казах, ако нещо стане, някой ще трябва да предупреди своевременно капитан О’Шей. Освен това не зная дали тези приятелчета тук не трябва да се обаждат някъде на определени интервали, или дали не им се обаждат на тях. Така че ако някой се обади и поиска да му докладваш за положението, просто кажи ничего — това значи няма нищо. Това е стандартният отговор на радистите, когато няма какво да докладват. Ничего.

— Ничего.

— Трябва да звучи отегчено. Прозявай се.

Бренън се прозя и през прозявката си каза:

— Ничего.

— Добре. Ако някой започне да бърбори твърде много по телефона, повтори го по-натъртено. Дръж се грубо и затвори. Предполагам, че обажданията трябва да идват от щаба — добави Алеви, — така че ще гледам да освободя местния дежурен от задълженията му. Ще ти се обадя оттам — ще отговаряш на телефона с „да“. Не „ало“. „Да“.

— Да. Ничего.

— Чудесно. А ако някой дойде насам да провери поста, ще го пуснеш да влезе и няма да му дадеш възможност да си тръгне.

— Ще накарам Драгунов да заговори на руски — усмихна се Бренън.

— Ако чуеш, че всичко отива по дяволите, без колебание се качвай на вертолета.

Бренън не отговори.

— Успех, Бил! — Алеви го потупа по рамото.

— И на вас.

Бренън внесе кожената чанта в бараката. Алеви и Милс бързо тръгнаха по тясната, покрита с борови трупи пътечка, която водеше встрани от избата и от вертолетната площадка.

— Предполагаше се, че трябваше да дочакаш сигнала ми, преди да слезеш от вертолета — каза Алеви.

— Много се забави вътре. Обадиха ли се в щаба?

— Казаха, че не са.

— Мислиш ли, че Бренън ще се справи с телефона?

— Толкова, колкото и О’Шей се справи с вертолета.

— Понякога можеш да се престараеш в планирането на дадена операция. Но тук нямаме този проблем — обади се Милс.

Алеви мрачно се усмихна. Имаше пилот, който не можеше да управлява машината си, човек на телефона, който не можеше да говори руски, и Бърт Милс, който не изглеждаше, не говореше и не се държеше като руснак. Но това беше най-доброто, което Алеви успя да намери, като се имат предвид трудностите, свързани с организирането на операция в сърцето на Русия. Ключовата дума беше „импровизация“.

— Импровизирай!

— И блъфирай — добави Милс.

Те пресякоха асфалтовия главен път на лагера и Алеви извади компаса от шинела си. Знаеше, че вдясно от тях трябваше да се намира главният портал на лагера, зад който се простираше Бородинското поле. Центърът на лагера трябваше да се намира вляво. Снимките от сателита сочеха, че там има голяма бетонна постройка, която Алеви се надяваше да е щабът.

Завиха наляво и тръгнаха забързано по ръба на пътя с три платна. След няколко минути съзряха светлините на дълга дървена постройка, която не фигурираше на снимките от сателита. Алеви видя, че от предната й страна има веранда, а когато се приближиха, чу, че вътре свири музика. Алеви посочи към надписа над входа и прочете: Пост 000. Милс кимна и посочи към апарата за кока-кола.

Алеви се качи на верандата, последван от Милс. През прозорците се виждаше голямата увеселителна зала, в която имаше двадесетина мъже и няколко жени, всички на около двадесет и пет години.

— Курсанти — каза Алеви.

Част от мъжете и жените гледаха „Дракула“ на Була Лагоши на седемфутовия видеоекран. Останалите младежи седяха на групи по столовете, пиеха и разговаряха. По стените имаше украшения за празника на Вси светии, а посред стаята стоеше голям ковчег.