Алеви захапа бисквита. Бренън направи голям балон, който се пукна.

— Ей, та днес е Вси светии. Честит празник! — каза Бренън.

Никой не отговори.

— Виждал съм злокобни костюми за празника на Вси светии, но тези дрехи са най-зловещите шибани парцали, които съм срещал — добави Бренън.

— Там, където отиваме — насили се да се засмее Милс, — ще видиш повече от петстотин от тези злокобни костюми.

— Благодаря — отвърна Бренън.

Времето минаваше в мълчание, нарушавано само от пукота на изстиващия двигател и звуците от дъвченето на дъвката.

— Отпуснете се — каза Алеви на всички.

В увеселителната зала се бяха събрали близо хиляда души, но това бяха най-тихите хиляда души, сред които Холис бе попадал някога.

Сградата бе заобиколена от въоръжения отряд за охрана на КГБ и на всички бе забранено да напускат „тържеството“ преди полунощ. Голямата зала беше полутъмна, осветена само от черни свещи и ухилените лица на тиквени фенери. Барът и останалите странични стаи бяха пълни с мъже и жени, които разговаряха тихо със сърдити гласове. От време на време някой проплакваше. Независимо от огромното количество храна и напитки Холис забеляза, че никой не беше пиян, а храната бе останала почти недокосната, дори курсантите явно се чувстваха притеснени, помисли Холис. Маските бяха свалени и в буквалния, и в преносния смисъл — никой не носеше маска за празненството и никой не играеше ролята си.

По средата на залата стоеше драпиран в черно ковчег, пълен с бира, един от декорите на празненството, който беше придобил друго значение. Около ковчега нямаше никой.

Буров не се появи и Холис си го представи как седи във вилата с жена си пред порцелановата камина, чете Пушкин или гледа американски филм по видеото. Холис знаеше, че няма да бъде сред десетината, избрани за екзекуцията наслуки, и се чувстваше някак виновен, защото беше един от двамата американци в залата, които не бяха изправени непосредствено пред лицето на смъртта. Знаеше, че Лиза изпитва същото. Когато каза на Луи Пул за плана на Буров да екзекутира Додсън и още десет души, те се поколебаха дали да съобщят за това на хората. Но накрая Пул, Лиза и той бяха стигнали единодушно до решението, че всички имат право да знаят.

По време на така нареченото празненство имаше някои инциденти: Джейн Ландис се изплю в лицето на един от курсантите, а една от отвлечените американки, Саманта Уелс, разби стереоуредбата, която свиреше погребална музика, за да ги въведе в атмосферата на празненството. Двама американски пилоти, Тед Бруър и още един, излязоха навън и се опитаха да пробият кордона от войници на КГБ, но ги принудиха насила да се върнат вътре в залата. Капитан Шуилър, с когото Холис се бе срещнал на пътеката заедно с Пул и подполковник Мийд, удари един от курсантите, но сбиването бе бързо прекратено. За чест на курсантите, помисли си Холис, те приемаха сдържано словесните обиди и изглеждаха по-скоро смутени. Холис реши, че сигурно след тази луда нощ школата ще бъде затворена за цели седмици, ако не и месеци.

Генерал Остин седеше в малка стая и говореше с постоянно сменящи се групи от по двайсет-трийсет жени и мъже, така че накрая повечето от двеста осемдесет и двамата американци, както и техните жени и приятелки, бяха чули по някоя дума от него. Холис си проби път към тази стаичка и чу генерал Остин да казва: „Опитът за бягство е единственото честно и достойно нещо, което сме извършили тук. Вече няма да има десетгодишни прекъсвания между опитите ни. А ако те искат да разстрелват по десет от нас при всеки опит, нека бъде така. Можете да смятате тази школа за закрита.“

Известно време Холис го слуша, след това отиде до бара и си взе чаша бира. Лиза го намери и го хвана за ръката.

— Сам, не мога да издържам повече всичко това.

— Още няколко минути — каза той и погледна часовника си. — В полунощ всичко ще свърши.

Той огледа залата и забеляза Сони и Марти да си говорят в един ъгъл. На малка масичка седяха четиримата курсанти, с които се бе запознал в къщата им. „Ерик Ларсън прилича сега повече на Евгени Петрович Корниенко“, помисли Холис. Всъщност курсантите вече не знаеха как точно да се държат и Холис се запита защо ли ги подлага Буров на това изпитание. Надяваше се може би, че ще си извлекат поука от онова, което предстоеше да се случи — поуката, че държавата е всемогъща и измяната е равносилна на смърт. Но това те вече знаеха.

Капитан Пул се приближи до Лиза и Холис.

— Мъжете и жените са готови да се държат здраво един за друг — каза той. — Можем да се разбунтуваме още тук и още сега. Можем да откажем да си тръгнем и да задържим курсантите като заложници. Можем да нападнем къщата на Буров. Можем всички да се втурнем към главния портал и може би някои от нас ще успеят да се промъкнат и да стигнат до посолството.

Холис погледна към Пул и двамата разбраха, че той не говори за реално осъществими неща, а за различни форми на самоубийство.

— Оръжието е в тях, капитане — каза Холис. — Това е основното в днешния двайсети век. Който има автоматично стрелящо оръжие, владее положението.

— Предлагате да дадем единайсет жертви и да оставим всичко така? — попита той с наведена глава.

— Да. Трябва да оцелеем, за да опитваме отново и отново. Някой трябва да се измъкне оттук. Това казва и генерал Остин, а той е шефът. А и не смятам, че след тази нощ животът ще продължи постарому.

— Не — отвърна Пул, след като се замисли за момент. — И знаете ли това е за добро. Всички ние бяхме прекалено приятелски настроени към тези хора. Имахме своите удобства, жени, деца, интелектуална свобода… Беше ни трудно да се ядосаме и да останем ядосани. Сега това се промени. — Той погледна към Холис и Лиза. — Мисля, че вашето присъствие беше онази плесница по лицето, от която се нуждаехме, за да се събудим.

— Може би думите ми в дома на генерал Остин са звучали жестоко — изкашля се Холис, — но мога да ви уверя, че мнението ми не се е променило. С това не искам да ви създавам впечатлението, че не ме е грижа за вас.

— Разбирам.

Удари полунощ и хората започнаха тихо да напускат залата.

— Довечера ще се молим — каза Пул на Лиза. После се обърна към Холис. — Буров е разпоредил да се въведе вечерен час в дванайсет и трийсет, така че на практика до зори всички сме под домашен арест. Не можем да продължим да се срещаме и да обсъждаме всичко това. Наказанието за нарушаване на вечерния час е разстрел на място. Затова ви желая лека нощ, ще се видим на футболното игрище утре сутринта. — Той се обърна и си тръгна.

Холис помоли Лиза да почакат, докато всички американци се разотидат. Странно, помисли Холис, но повечето курсанти остават. Забеляза, че започнаха да пият, и както и предполагаше, някои от тях се приближиха към Лиза и него.

Джеф Руни ги поздрави с по-малко ентусиазъм, отколкото при запознанството им. Холис и Лиза не отговориха.

— Искам само да ви призная, че всичко това ме кара да се чувствам ужасно — каза Руни.

— Ще се почувстваш още по-зле, когато стигнеш до Щатите и ФБР те залови — изрече на един дъх Холис, като го гледаше право в очите. — Във федералния затвор ще можеш да си мислиш за това колко много съжаляваш до края на живота си. — И злобно добави: — За изпитите си за военновъздушните сили ще можеш да се готвиш на топло, генерале.

Руни не намери думи за смислен отговор. Около тях започнаха да се събират още курсанти.

— Те не са ви казали, че средният брой на разкритите ви агенти е двеста годишно, нали? — продължи Холис.

— Не… те… не съм чел за нито едно…

— Дори западните вестници не знаят всичко, глупако — рязко го сряза Холис. — Разкарай се от очите ми.

— Съжалявам…

— Ти знаеш, Руни — каза Лиза. — Ти знаеш колко чудовищна е тази система. Вие всички знаете и за вас няма извинение. Достойни сте само за презрение. Разкарайте се!

Руни, изглежда, нямаше намерение да помръдне, нито пък постоянно нарастващата тълпа от мъже и жени.