— По дяволите — тъп вертолет!

Вертолетът продължаваше да забавя скорост, но О’Шей знаеше, че в това положение — с наведена надолу опашка — задният лонжерон може да се удари в земята преди колелата.

Вятърът, предизвикан от перките, вдигаше огромни облаци прах и камъчета и допълнително затрудняваше видимостта. О’Шей трябваше да следи индикатора за хоризонта, за да установи дали се намира в хоризонтално положение спрямо земята. Въздушните потоци тресяха вертолета и му пречеха да държи машината в стабилно положение. Той не виждаше нито земята, нито стената на мината пред себе си и можеше само да се надява, че ще докосне земята с колелата, преди да забие нос в стената.

— Не виждам… някой вижда ли нещо?

— Успокой се. Справяш се чудесно — отговори Алеви.

Но О’Шей знаеше, че носът му е твърде вирнат нагоре, а опашката увиснала надолу, че машината сега бе силно наклонена наляво и се движеше напред по-бързо, отколкото се спускаше надолу. Осъзна, че е загубил контрол над управлението. Взе решение и спря подаването на гориво, като се надяваше гравитацията да свърши онова, което той вече не можеше.

— Дръжте се!

Носът се наклони надолу и в последните няколко фута вертолетът падаше вертикално, но не в напълно изправено положение, защото левите колела на колесника първи се удариха в земята.

— По дяволите!

О’Шей изключи двигателя и цялата машина се разлюля странично, като перките й едва не докоснаха земята.

Най-после вертолетът стъпи на земята, а перките бавно спряха да се въртят. Всички седяха мълчаливо, докато прахта се слягаше. Алеви огледа кариерата. Наистина беше някаква открита каменоломна. Вдясно от тях имаше няколко дървени бараки и машини за изхвърляне на земя, но нямаше следи от работници или пазачи.

— Напредна ли в учебния процес, Ед? — попита Алеви О’Шей.

О’Шей си пое дълбоко дъх и кимна. Избърса потните си ръце в панталона.

— Сега вече схванах как работи това нещо.

Бренън отвори плъзгащата се врата и с Милс изнесоха упоения пилот на Аерофлот от вертолета. Изтеглиха го по земята по-далеч от машината, свалиха униформата му и го оставиха да лежи по бельо с вързани ръце и крака.

Алеви и О’Шей свалиха багажа и го струпаха на известно разстояние от вертолета. Алеви отвори с ключа си един от куфарите и извади оттам три униформи на войници от отрядите за охрана на КГБ заедно с черни ботуши, шапки, четири съветски часовника, пистолети и три шинела на КГБ. Алеви, Милс и Бренън се преоблякоха в униформите на КГБ, а О’Шей си сложи костюма на пилота.

Докато закопчаваше шинела си, Алеви огледа очертанията на мината, но не можа да види нищо в тъмнината.

— Мисля, че можем да изчакаме тук.

— Не виждаме никакви светлини или признаци на живот — каза Милс, като също се обърна. Той се взря в съветския си часовник. — Ако това нещо работи, сега е десет и трийсет и две. Ще изпуснем полета на Финеър.

Бренън се засмя, докато закопчаваше кожения колан, на който бе окачен кобурът на 9-милиметров автоматичен пистолет „Макаров“ със заглушител. Алеви и Милс също закопчаха кобурите, а О’Шей мушна пистолета в джоба на авиаторския си костюм. Свериха си часовниците, след което струпаха цивилните си облекла, паспортите, визите, часовниците и портмонетата на купчина и хвърлиха върху тях пликовете от „берьозките“ и дипломатическите си куфарчета. Алеви извади кутийката с кехлибарената огърлица от джоба на палтото си и я премести в униформения шинел на КГБ.

Бренън бръкна в отворения куфар и извади последните неща оттам: две цилиндрични запалителни фосфорни гранати с часовник. Бренън нагласи часовника на гранатите за след три часа и ги бутна в камерата с багажа.

— Да тръгваме — каза Алеви.

Всички се върнаха при вертолета. О’Шей се покатери отново в пилотското кресло, а Алеви — на мястото на втория пилот. Бренън и Милс седнаха зад тях.

— С колко време полет разполагаме според теб? — попита Алеви О’Шей.

— Когато за пръв път говорихме за това, ти казах, че продължителността на полета при вертолетите се изчислява особено трудно — отговори О’Шей, след като се замисли за момент. — Самолетите с фиксирани крила имат по-определени параметри. Излиташ, летиш и се приземяваш. Но с вертолета правиш и други неща. Като например увисването във въздуха, при което се харчи много гориво.

Алеви остави О’Шей да говори, защото знаеше, че има нужда от това. А и защото имаха да убива три часа.

— Много неща зависят от вятъра, температурата на въздуха, товара, височината на летене и вида на маневрите, които ще извършим — продължи О’Шей. — Икономисването на гориво зависи и от мен, но аз не съм добре запознат с този вертолет, за да мога да изцедя от него максималната продължителност на полета при максимално изминато разстояние и минимален разход на гориво. — Известно време О’Шей помълча, след което отговори на въпроса на Алеви. — В най-лошия случай разполагаме с два часа полет. В най-добрия — около четири.

— Максималното разстояние, което можем да покрием по права линия?

— Ами… при скорост от около сто мили в час — от двеста до четиристотин мили.

— Дори и при най-добро стечение на обстоятелствата ще бъдем на ръба — отбеляза Бърт Милс.

Бренън, който като че ли не се интересуваше от проблемите с горивото, проверяваше своя „Макаров“. Той извади и постави отново магазина, а след това провери плъзгача като човек, имащ крайно неприятни спомени от боравене с чуждо оръжие.

— Проверете пистолетите си — каза той.

Всички го послушаха, тъй като той беше оръжейникът на експедицията. След това Бренън порови из ръчния багаж на Алеви, който бе останал на борда, и извади частите на разглобената снайперска пушка „Драгунов“ и бързо я комплектува в тъмнината. Монтира й визьора за нощно виждане с четири степени и я зареди, след това насочи пушката към предното стъкло и включи електронния визьор.

— Не е лоша за съветско производство.

— Те правят и много хубаво оръжие — отбеляза Милс.

Бренън изключи визьора и остави пушката в краката си.

— В чантата има две карти, направени от въздушно наблюдение — каза Алеви на Бренън.

Бренън намери картите и му ги подаде. Алеви даде едната на О’Шей, който я разстла в скута си. После Алеви му връчи химикалка с червено фенерче и той разгледа картата.

Бренън продължаваше да рови из чантата.

— Фосфорни гранати, амуниции, малко от това, малко от онова… Инвентарът ни е пълен. — Той се обърна към Алеви. — Не ми влиза в работата да знам, но откъде взехте униформите и оръжието? И как успяхте да ги скриете от камериерката в хотела?

— Малкият антикварен магазин на Арбат има щанд за дрехи в подземието — отговори Алеви. — Оръжието пристигна по дипломатическия куриер. А що се отнася до любопитните камериерки, тази чанта и куфарът бяха доставени направо във фоайето на хотела отвън точно преди да се качим на автобуса.

— Бих искал да ви кажа нещо, господин Алеви — каза Бренън. — Имам голямо доверие във вас и дори за минута не съм си помислял, че акцията ни е самоубийствена. Харесвам и полковник Холис. Той е честен играч. Харесвам и момичето му. Затова съм тук, а не в Лондон.

В следващите няколко минути никой нищо не каза.

— Не бих искал да се притеснявате заради летенето — обади се О’Шей. — Мислете за това, което ви предстои да направите. Аз ще се погрижа за вертолета. Принципите на летене си остават едни и същи дори и тук въпреки обратната посока на въртене на роторите — добави той. Опита се да се засмее, но не се получи.

— Проклетата униформа ми убива на чатала — каза Бърт Милс.

— Така е, защото на шивачите на КГБ не им се налага да оставят място за топки.

— Бил, оставих отзад една синя торбичка от „Берьозка“ — каза Алеви на Бренън. — Купих малко дъвки „Базука“ и други неща. Раздай ги на всички.

— „Базука“? Благодаря. — Бренън намери дъвките и предаде пликчето на Милс, който си взе един шоколадов десерт. Той го подаде на О’Шей, който отказа.