— Свет… светлини… управление… приземяване.

— Управляеми светлини за приземяване — каза О’Шей. Той ги изключи. — Видях, че пилотът го натисна преди няколко минути. На нас те не ни трябват. — О’Шей извъртя наляво лоста за управление на въртеливото движение, като същевременно оперираше с педалите за управление, за да държи вертолета в хоризонтално положение, след това зави на запад, встрани от Шереметиево и встрани от Москва. — Трябва ми да поманеврирам поне петнадесет минути, за да се почувствам сигурен в лостовете за управление — каза О’Шей.

— Опитай с десет — отговори Алеви. — Трябва ни всяка капка гориво. Помогна ли ти онзи наръчник?

— Да, но личният опит с нищо не може да се замени. Добре, момчета — добави О’Шей. — Отпуснете се. Започвам да свиквам.

Алеви си сложи слушалките и се заслуша в радиотрафика от кулата в Шереметиево.

— Не се отдалечавай твърде много на запад — каза той на О’Шей. — Трябва да се свържа с кулата.

— Добре. — О’Шей опитваше някои прости маневри.

Алеви погледна на изток и видя в далечината ярките светлини на Москва. Небето бе необикновено ясно, с много звезди, но за късмет лунният сърп беше съвсем тънък и нямаше лунна светлина. Под тях горите и полетата тънеха в пълна тъмнина.

Сет Алеви се вгледа през предното стъкло. Пред него се простираше, загърната в непроницаемата си тайнственост, Русия, земята на неговите предци: безгранично тъмно пространство, толкова необятно и студено, че цели армии и народи — донските казаци, германците от Поволжието, евреите и татарите, можеха просто да изчезнат безследно, без нито един стон от техните вопли да бъде чут зад безбрежните граници на страната.

Алеви хвърли бърз поглед на запад, където тъмното небе се сливаше с черния хоризонт. Скоро щяха да се гмурнат в тази пустош и макар че можеше да надуши надигащия се около него страх, единственото нещо, от което се опасяваше, бе, че имаше опасност да пристигнат твърде късно.

— Искате ли да го изхвърля през борда? — попита Бил Бренън, който седеше сега на седалката зад О’Шей и бе опрял краката си върху тялото на упоения пилот на Аерофлот.

— Няма нужда — отговори Алеви.

— Добре. Може ли да му счупя носа?

— Не, просто го завържи.

Бренън завърза китките и глезените на пилота с парче метална жица.

— Имаме близо пет минути закъснение за кацането в Шереметиево — каза Бърт Милс, като си погледна часовника.

О’Шей огледа инструменталното табло и го сравни с една скица на пилотската кабина на Ми-28, която Холис бе направил с надписи на английски няколко седмици преди това.

— Ето — каза Алеви. — Тук пише „навигационни светлини“.

— Това е.

Алеви натисна копчето и външните светлини изгаснаха.

— Просто пилотирай, капитане. — Алеви взе скицата от О’Шей и намери копчето за светлините в кабината, изключи го и вътрешността на вертолета и контролното табло потънаха в пълна тъмнина. Светлините на приборите хвърляха бледочервено отражение върху лицата и ръцете на Алеви и О’Шей.

Чувството, което пълната тъмнина отвътре и отвън поражда, е някак призрачно, помисли Алеви, докато слушаше безтелесното дишане на другите трима мъже да се извисява над шума на вертолетните перки. Той взе скицата на коленете си и я огледа. Намери копчето за включване на радиопредавателя върху командното табло.

— Добре. — Той превключи копчето на предавателя и внезапно започна да крещи на руски в микрофона, монтиран към слушалката на главата му: — Контрольор! Контрольор!

Няколко секунди по-късно контролната кула на Шереметиево отговори: „Контрольор“.

— Тук е Аерофлот П-113 — каза възбудено Алеви на руски. — Двигателят губи мощност… — Той замълча, но продължи да натиска копчето, както би направил пилот, който гледа как земята се втурва срещу него. — Господи! — извика Алеви на руски, след което махна пръста си от копчето и се вслуша в отговора на кулата в Шереметиево. — Едно, едно, три, обадете се, обадете се… — Алеви изключи радиопредавателя и свали слушалките. — Това ще им създаде работа, да търсят мястото на катастрофата, както и да се позамислят върху необходимостта, която човек изпитва от помощта на Бога в последната секунда от живота си. Е, добре, капитан О’Шей, да се насочим на запад.

О’Шей обърна лонжерона на опашката и насочи Ми-28 на запад, след това натисна газта и смени ъгъла на въртене на перките.

— Върви.

Алеви огледа тъмния пейзаж.

— Капитане, нека се спуснем по-ниско и да се опитаме да намерим мястото, където да кацнем за малко.

О’Шей започна да слиза от височина хиляда и двеста метра. Когато наближиха земята, Алеви, Бренън и Милс огледаха терена.

— Това е гора — каза Бренън. — А там — открито поле. Твърде открито. Тук има нещо — но какво е това?

Всички погледнаха през десния борд към ярко осветената зона на около петстотин метра от тях.

— Приближи се, капитане — каза Алеви.

О’Шей плъзна вертолета надясно и го спусна по-ниско.

— Прилича на мина. Каменоломна или кариера — каза той.

— Това ще ни свърши работа — каза Алеви.

О’Шей зави към широката плитка мина, която, както се оказа, обхващаше близо акър изкопни работи в откритите поля на северозапад от Москва.

— Добре — каза О’Шей, — а сега да видим дали този вертолет умее да се приземява.

О’Шей погледна надолу, за да види дали има някакъв пушек или нещо друго, което би могло да му подскаже посоката на вятъра, но нищо не видя. Предположи, че е северозападна — обичайна за това време на годината, и обърна така, че да кацне по посоката, която се надяваше да е срещу вятъра.

Поддържаше постоянна скорост на въртене на перките, за да няма изменение в центробежните сили, които можеха да накарат вертолета да се завърти около вертикалната си ос. Педалите, които бяха обърнати, защото и посоката на въртене беше обърната, бяха основният му проблем; това, което се предполагаше да му е втора природа, се превръщаше в мъчително усилие — също като да караш английска кола от лявата страна на улицата.

— Много добре се справяш — каза Алеви.

— На мен ли говориш? — Инстинктът подсказваше на О’Шей, че трябва да се плъзне под голям ъгъл като с обикновен самолет, но пък съзнаваше, че до последните секунди преди кацането му е необходима височина, когато щеше да направи нещо, за да спре двигателя, с което да предизвика кацане със свободно въртене на перките — свободно падане, което можеше да завърши успешно само ако имаше време да изключи предавките и да регулира силата на въртене на перките, с което да осигури достатъчно издигащ се нагоре въздушен поток, който да завърти отново роторите и да предизвика леко издигане, за да омекоти удара в земята.

Приближаваше се под ъгъл от 45 градуса, а висотомерът показваше, че летят на 500 метра височина. С подаване на гориво и с педалите за управление започна да намалява скоростта на летене. Когато стабилизира притока на горивото, той натисна десния лост за управление, за да запази посоката, и увеличи силата на въртене, за да не се променят оборотите на роторите. Същевременно съгласува предавката с другите уреди за управление, за да запази нужната му скорост на придвижване. Искаше му се да има още една ръка.

Вертолетът премина на сто метра височина над ръба на кариерата и О’Шей осъзна, че изкопът е по-дълбок, отколкото предполагаше. Отсрещната стена на кладенеца бе на около стотина метра от тях, а те все още бяха на сто метра над дъното на мината, и то с ъгъл на приближение, при който вертолетът щеше да се разбие в отсрещната стена. Почувства как ръцете му се изпотяват.

О’Шей незабавно намали общата тяга, като същевременно засили обратното напрежение върху цикличното движение на роторите, сякаш дърпаше спирачките на кон. Носът на вертолета се вирна нагоре и той започна да забавя скоростта си. О’Шей овладя желанието си да спре подаването на газ, което изглеждаше най-естественото нещо на света: така щеше да се намали силата на изхвърляния въздух, но рязко щеше да падне скоростта.