Джейн тъкмо се канеше да каже нещо, когато задната врата на кухнята се отвори и двама млади мъже на около двадесет и пет години влязоха в стаята.

— Здравейте. Кои са тези? — попита единият от тях.

Тим Ландис явно вече се бе овладял и ги представи. Холис огледа двамата курсанти. Марти беше леко набит и носеше сив анцуг и скиорско яке. Имаше приятно, усмихнато лице и Холис помисли, че изглежда почти безвреден. Сони беше необикновено красив, с къдрава черна коса, тъмни очи и усмивка на устата, която според Холис някои жени биха намерили за чувствена.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Сони на Лиза. — Всички тук говорят само за вас.

— Така ли?

— Да. — Очите на Сони се впиха в нейните. — Тук има още само шест истински американки.

— Защо просто не си ги размножите на снимки?

Сони се засмя.

— Кажете, вие със Сам наистина ли сте влюбени, както разправят, или сте просто приятели?

— Престани, Сони — намеси се Марти.

— Това изобщо не ви влиза в работата — каза Лиза, като изгледа хладно Сони.

— Напротив. Искам да сваля поне една истинска американка, преди да ме прехвърлят оттатък. — Той се усмихна.

Ударът на Холис уцели Сони в корема и той се преви на две. Младежът се залюля из стаята, като от устата му излизаха странни звуци, след това падна на колене, опитвайки се да възстанови дишането си.

— Ще си имате ли проблеми заради това? — попита Холис семейство Ландис.

— Отдавна си го просеше — отговори Тим Ландис и поклати глава. — Ще уредя всичко с наблюдаващия го офицер.

— Добър урок за него — добави Джейн Ландис. — Той, изглежда, не познава етикета, възприет при отношенията с жените.

— Някой кавалер с по-гореща кръв ще убие това момче в Щатите — вметна Марти, докато помагаше да отнесат Сони до кухнята.

— Благодарим за кафето — каза Холис на семейство Ландис.

Тим Ландис взе едно фенерче от шкафа.

— Ще ви потрябва, за да намерите обратния път.

— Пак ще си поговорим — каза Лиза на Джейн Ландис.

— И двамата много ми харесвате — отговори тя.

Тим Ландис излезе да ги изпрати и подаде фенерчето на Холис.

— Благодаря ви, че наминахте да ни видите. Някой ден ще ви поканим на вечеря. Джейн готви американска кухня.

— Лиза готви руска — каза Холис.

— Лека нощ — усмихна се Ландис. Тръгна да си върви, но после се върна. — А, сетих се нещо, Сам. Нещо, което ми каза Симс. Всъщност той знаеше какво се е случило с теб. Мислех си за някой друг.

Холис стоеше неподвижно в тъмнината с фенерчето в ръка.

— Симс каза, че двамата сте паднали заедно в океана — Ландис се бе приближил плътно до него. — Каза, че японците изпратили лодки, и го хванали, но теб успели да те измъкнат с Веселия зелен гигант. Съдба, нали?

— Да.

Ландис се приближи още повече и тихо продължи.

— Ърни Симс каза, че си плувал към него и си му крещял да се приближи към теб. Каза че ти е махал да се разкараш оттам, защото е мислел, че е смъртно ранен, но ти си продължил да се приближаваш и да го викаш. Каза че се е зарадвал, когато видял как вертолетът те спасява, радвал се е за теб, радвал се е, че има жив свидетел при залавянето му. — Ландис добави: — Той говореше с най-добри чувства за теб, Сам.

— Благодаря — кимна Холис и заедно с Лиза се отдалечиха от къщата.

— Добре ли си? — попита Лиза и стисна ръката му.

Той отново кимна. И така, помисли си, направих последните записки в пилотския си дневник и мога да го закрия.

Известно време вървяха в пълно мълчание, после Лиза се обади:

— Искаш ли да бъдеш сам?

— Не, повърви с мен. Говори ми.

— Добре… Един въпрос: защо удари Сони — защото е руснак, или защото ме сваляше?

— О, не знам. Предполагам, че преди всичко от мъжко честолюбие. Всъщност на мен ми е трудно да възприемам тези хора като руснаци. Просто видях млад негодник, който се държеше като простак.

— Не изглеждаше зле.

— Кучка.

Тя се усмихна и стисна ръката му. Те се прегърнаха и се целунаха.

— Сам… Сам…

— Да?

— Не ме изоставяй. Ще умра, ако ме оставиш. Не си взимай руска жена, ако останем тук.

— А какво ще кажеш само за приятелка?

— Не се шегувай!

— Извинявай.

Те продължиха надолу по пътеката и се насочиха към къщата, определена за тях.

— Как се женят хората тук? — попита Лиза.

— Мисля, че просто съобщават на другите, че са семейство.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Да. Това означава ли, че си готова да работиш тук?

— Ще живея тук, но ще работя срещу тях. Някой ден ще бъдем отново свободни. Сигурна съм.

— Аз се чувствам свободен — каза той и взе ръката й. — Бедният Тим Ландис току-що ми върна свободата.

— Знам.

Те продължиха да вървят по тъмната пътека към къщата си. Холис забеляза, че по другите пътеки също се движат светлинки — като самолети, загубени в нощта, които търсят своето летище, помисли той. Внезапно си спомни за един надпис, който висеше в параклиса на военновъздушната база във Фу-Бай. Това беше новогодишното послание на английския крал Джордж до поданиците, останали на бойното поле в началото на Втората световна война, и Холис си го спомняше съвсем ясно: „Аз казах на човека на прага на годината: «Дай ми светлина, така че да тръгна с вяра напред към неизвестното.» А мъжът ми отговори: «Повери съдбата си в ръцете на Бога. Той ще бъде за теб най-ярка светлина, повела те по път, по-сигурен от познатия.»“

Сам Холис коленичи пред камината в малката дневна и запали подпалките под дървата.

— Винаги съм обичала огъня в камината през студените зимни вечери — каза Лиза. — Това бе едно от нещата, които ми липсваха в Москва и на другите места, където съм работила.

— Е, на това работно място няма да ти липсва. — Той раздуха огъня.

— Предполагам, че човек може да се преструва — каза тя, загледана в разгарящите се пламъци. — Искам да кажа, докато сме в тази стая, само ти и аз. Можем да се преструваме, че сме си вкъщи, а не на шестдесет мили от Москва. Може би другите затворници са успели да не полудеят именно благодарение на това.

Холис не беше напълно сигурен, че те са успели да не полудеят. Спомни си какво им каза Тим Ландис за тъжните часове рано сутрин.

— Ще пуснеш ли видеото?

Тя отиде до рафтовете с книги от дясната страна на камината и разгледа видеокасетите.

— Какво по-точно искаш?

— Нещо шумно.

Тя избра „Роки 4“ и го превъртя до боя с руснака, след което седна на двойното канапе до Холис. Той я прегърна през раменете и заговори тихо.

— Как мина чаят със Сузи и приятелките й?

— Ужасно. Не можах да се сдържа, станах и си тръгнах. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Сам, тук има още шест американки. Две от тях са били отвлечени от Холандия, където са били на ски ваканция, а една друга, Саманта, е била отвлечена, докато се е разхождала из Карпатите в Румъния. Останалите три са обявени за изчезнали по време на плуване, две в Черно море и една в Балтийско море край бреговете на Източна Германия. Имало е и още две, но те са се самоубили.

Холис не каза нищо.

— Сам, просто ми се къса сърцето. Как могат тези мръсници да причиняват такива неща на хората? Да ги откъсват от семействата им… да им отнемат живота…

Известно време Холис съзерцаваше огъня, после каза:

— Те ни наричат Главния враг. С главна буква. Вярват, че ако Главният враг бъде победен, повечето от проблемите им ще се разрешат. Междувременно Америка отделя на Съветския съюз някакво внимание, равнозначно на 10 от работните ни проблеми.

Лиза се загледа в телевизора. Роки и руснакът се биеха и тълпата вече изпадаше в истерия.

— Този филм е глупав. Знам, че е глупав. Но защо не ми се струва така идиотски като първия път, когато го гледах?

— Разбирам какво имаш предвид — усмихна се Холис.

— И ти ли мислиш за тях като за Главния враг? — каза тя.

— Знаеш ли, понякога ми е приятно да мисля, че правя нещо и за тях — каза Холис и вдигна крака върху ниската масичка. — Естествено не говоря за членовете на партията и за КГБ. Имам предвид руските хора и другите националности, затворени извън нашия затвор. Не мога да забравя за Яблоня, Лиза. Такава, каквато беше, когато пристигнахме там, такава, каквато я видях от вертолета, и такава, каквато можеше да бъде, ако хората от Москва бяха различни.