— Станете и ме последвайте — каза пазачът. — Не говорете.

Холис помогна на Лиза да се изправи.

— Обичам те, Сам — каза тя.

— И аз те обичам.

— Не говорете!

Холис хвана Лиза за ръката, но войникът ги раздели.

— Тръгвайте!

Те тръгнаха по дългия коридор, а друг войник отвори вратата на стаята, където Холис бе писал молбата си за отменяне на смъртната му присъда, стаята с опръсканата с кръв маса и балите сено до стената. Стаята за екзекуции. Лиза се поколеба, но войникът я блъсна вътре.

На окървавената маса имаше горещ чай, варени яйца, хляб и конфитюр.

— Яжте колкото искате — каза войникът, — но ако изцапате, ще трябва да почистите. Не говорете.

Холис и Лиза седнаха. Холис погледна към петната от кръв под храната. Те бяха ръждиви, а не яркочервени на цвят, и Холис предположи, че Лиза всъщност не разбира от какво са. Зачуди се също дали не е просто животинска кръв, напръскана, за да плаши затворниците и да забавлява пазачите им.

Ядоха бавно, но въпреки това и двамата получиха спазми в стомаха. Пазачът ги изведе от стаята и ги вкара в нещо, което приличаше на гардеробна, която вероятно се използваше от нощния пазач, предположи Холис. В стената имаше вградени шкафове, мивка, тоалетна, а в ъгъла — открит душ. Пазачът посочи към душа.

— Хайде. Измийте се.

Двамата се съблякоха и се изкъпаха с топла вода и сапун. Една жена им донесе пешкири, прибор за бръснене, бельо и чисти топли дрехи. Холис се избърса, избръсна се и се облече, като забеляза, че дрехите бяха с етикет „Джокей“. Лиза бързо се облече, избягвайки да поглежда към пазача. Жената посочи един кашон, пълен с маратонки „Адидас“, и всеки от тях си намери по един чифт, който им ставаше.

— Елате с мен — каза пазачът.

Заведе ги в източното крило на сградата, където минаха през врата, на която пишеше „Клиника“. Посрещна ги медицинска сестра и ги отведе в отделни стаи за преглед. Войникът остана при Холис. После в стаята влезе пълна жена на средна възраст, която се представи като лагерен лекар.

Тя прегледа повърхностно Холис, като прояви най-голям интерес към сърцето му, и Холис си спомни за огромното внимание, което руснаците обръщат на сърдечните заболявания.

— Страдам от недохранване и прекарах две седмици в студена килия — кратко каза той. — Удариха ме по челюстта, ритнаха ме по тестисите и по слънчевия възел. Също така чувам някаква течност в белите си дробове.

Тя отново преслуша дробовете му, каза му да диша дълбоко и го почука по гръдния кош.

— Да. Имате малко вода в дробовете. Ще се оправите.

— Ще се оправя след още две седмици глад?

— Не говорете — каза войникът.

— Говоря с лекарката — каза Холис, като погледна към мъжа. — Защо вие не млъкнете?

— Само разговори на медицинска тематика — рязко отвърна пазачът. Лекарката даде на Холис хапче и чаша вода, която явно имаше нужда от миене.

— Какво е това? — попита Холис.

— Просто витамини.

— Тогава го изпийте вие. — Той й върна хапчето.

Тя се загледа в него, след това сложи хапчето в устата си и го изпи с водата от чашата. След това тихо каза.

— Аз също съм затворник тук. Политически затворник.

— Разбирам. Извинявам се за грубостта си.

Тя му даде още витамини и той ги изпи.

— Ще се оправите. Сърцето ви е в добро състояние — каза тя. Холис стана от леглото за прегледи и се облече.

— Какво умира първо тук, душата или сърцето?

— Душата умира. Сърцето се пръсва.

Холис се вгледа внимателно в жената. Трябваше веднага да забележи, че не е свободен човек, но в Русия това трудно се откриваше и беше много относително.

— Благодаря ви — каза й Холис.

Пазачът го отведе в чакалнята и след около пет минути Лиза се присъедини към него.

— Последвайте ме — каза надзирателят и ги поведе нагоре по стълбите към кабинета на Буров.

Когато влязоха, Буров ги покани:

— Седнете.

Те седнаха на столовете срещу него.

— Сега отново сте американци. Нали, Холис? — каза Буров.

— Да.

— Добре ли се чувствате?

— Да.

— Добре. Ще се почувствате много добре, като ви кажа, че двете ви смъртни присъди условно са заменени с доживотен затвор.

— Какво е условието? — попита Холис.

— Условията са две. Първото е да минете през тест с полиграф. Второто е да се съгласите да работите тук.

Лиза и Холис не отговориха.

— Ако откажете, ще бъдете екзекутирани за убийство.

— Искате да станем предатели — каза Лиза. — Отговорът е не.

Буров не й отговори на това, но каза:

— Би трябвало да знаете, госпожице Роудс, че вашият приятел вече е посочил, че е съгласен да работи тук срещу помилването на живота му.

Тя погледна Холис.

— Не съм казвал обаче, че съм съгласен да се подложа на разпит с полиграф — каза Холис на Буров.

— Не — отговори Буров, — но така или иначе ние ще изцедим от вас цялата информация, с която разполагате. Има няколко метода за разпит. Аз предпочитам полиграфа и натриевия пентанол пред електрошоковете и побоя, особено като се има предвид, че при първите достоверността на получената информация е много по-голяма. Сигурен съм, че вие с госпожица Роудс също ще ги предпочетете.

— Мога да работя тук за вас — каза Холис. — Но не мога да ви разкрия тайни от областта на разузнаването, които могат да провалят или да поставят в опасност живота на други агенти.

Буров започна да почуква с пръсти по масата, местейки погледа си от единия към другия.

— Не можете да се пазарите във вашето положение. Вие вече сте мъртви и никой не знае, че сте тук. А причината да сте тук е, че знаете твърде много за това място, и ние искаме да разберем какво точно знаете.

— Тук сме за това, че сме убили двама от часовите — припомни му Холис. — Затова сме осъдени на смърт.

— Е, и това също, разбира се — Буров се загледа в Холис. — Знаеш че с покачването на кръвната захар хората отново стават такива, каквито са били преди гладуването. В твоя случай, Холис, аз не харесвам твърде много старата ти същност. Моля, постарай се да контролираш сарказма си.

— Да, сър.

— Във вашия случай — Буров се обърна към Лиза — разпитът вероятно ще доведе до научаването на твърде малко информация и в никакъв случай няма да застраши ничия сигурност. Така ли е?

Лиза колебливо кимна.

— Следователно за вас въпросът стои така: искате ли да живеете и да работите тук, или предпочитате да бъдете разстреляна? Отговорете.

— Искам… искам да бъда с полковник Холис.

— Тук? — усмихна се Буров. — Или на небето?

— Където и да е.

— Каква преданост — Буров погледна към Холис. — И така, какво е решението ви? Холис за момент се замисли, после отговори.

— Бихме искали и двамата да бъдем освободени от килиите си и да поживеем тук известно време, преди да решим дали искаме доброволно да станем инструктори в тази школа.

— Добре — кимна Буров. — Мисля, че когато видите колко добре можете да живеете тук, ще решите, че не искате да умрете пред отделението за екзекуции. Но все още не сме решили въпроса с разпитите ви.

— Нека да го решим, след като госпожица Роудс и аз отговорим на въпроса дали ще работим тук или не. Необходими са ни десет дни.

— Печелите време — усмихна се Буров.

— За какво ни е? Аз съм мъртъв. И двамата сме мъртви.

Буров стана и отиде до прозореца. Известно време съзерцаваше дърветата, след това кимна.

— Една седмица. — Той се обърна към Холис и се втренчи в него. — Но само ако заподозра, че кроиш нещо или ме лъжеш — Буров посочи към Лиза, — тя ще умре. И както ти казах, не чрез разстрел.

Холис и Лиза не продумаха. Буров се приближи към тях и погледна към Холис.

— Ти си достатъчно интелигентен, за да разбереш, че ви позволявам да се пазарите с мен, защото предпочитам да ви оставя живи. Искам да сте живи, за да мога да ви разпитвам не само сега, но и винаги, когато имаме някакви проблеми с американското разузнаване, които вие можете да ни разясните. Искам да останете живи и защото си създадохме много проблеми, докато ви представим за мъртви. Вие и двамата сте много ценни кадри за това училище и в перспектива можете да ни бъдете от голяма полза. И на последно място, но не и най-маловажно, искам да ви имам и двамата под ръка. Завинаги. Забавлявате ме.