— Нека дойда с теб — каза Лиза на Холис. — Ще ти помогна да се справиш с поста вътре в къщата.

Холис кимна. Той отвори телената врата и се обърна към Алеви.

— От лявата страна на къщата се намира понтиакът на Грег Фишър. Ще го вземем с нас.

— Понтиакът на Фишър? Тук…? — неразбиращо попита Алеви.

— Буров го кара. Ключовете вероятно са на таблото.

— Чудесна идея, Сам — кимна Алеви. — Този ЗИЛ-6 сигурно вече го търсят. А след като понтиакът е на Буров, може и да не го спрат.

— А може да ни потрябват и скоростта му, и по-доброто му управление. Зилът е много противен — добави Милс.

— Всичко това е може би истина — отговори Холис. — Но аз искам този Транс Ам, просто защото… го искам. — Той хвана Лиза за ръката и хукна по дългата асфалтирана пътека към дачата.

Внезапно от тъмнината се появиха двете немски овчарки и се хвърлиха към тях от две различни посоки. Холис приклекна в позиция за стрелба, прицели се и стреля в по-близкото куче вляво от него. Пистолетът му изщрака тихо, но кучето силно зави. Холис се претърколи надясно точно когато втората овчарка стигна до него и Лиза. Той сякаш надуши голямото куче точно в секундата, преди да му вкара куршум в устата.

— Добре ли си? — попита Холис, като стана и помогна на Лиза да се изправи на крака.

— Добре съм.

Те стигнаха до входната врата и Холис й кимна. Тя натисна дръжката и установи, че е отворено. Лиза сложи пистолета в джоба на канадката си и се промъкна вътре.

Часовият седеше на стола си в обширното антре, осветено от слаба лампа, и се целеше в нея с автоматична пушка. Лиза притвори вратата след себе си и застана неподвижно.

— Коя сте вие? — попита часовият.

Тя сложи пръст пред устните си и прошепна на руски:

— Аз съм Лиза Роудс. Новата американка. Полковникът иска да ме види.

— Не ми е казвал такова нещо — каза часовият.

— Но е казал на мъжете навън.

— Защо предполагате, че иска да ви види полковникът? По това време? — усмихна се часовият.

— Иска да спи с мен.

Часовият самодоволно се усмихна и остави пушката си на бюрото.

— Ще трябва да се кача горе и да го извикам — той свали ботушите си. — Идете в дневната и се съблечете. Налага се да го прави там, защото старата е горе. — Часовият бе застанал на пода по чорапи.

Лиза рязко отвори вратата и отскочи встрани.

Холис се втурна през вратата и стреля, докато човекът се протягаше към пушката си, след това се хвърли напред и го хвана, преди да падне на земята. Той сложи мъжа да седне обратно на стола и едва тогава забеляза кървавата пяна, показала се на устата му вследствие на раната в гърдите, която го караше да хрипти, докато се опитваше да поеме дъх.

Холис хвана Лиза за ръката и я изтласка към входната врата.

— Тръгвай — прошепна той. — Няма да спорим.

— Моля те, Сам… Внимавай…

Холис отвори вратата и я избута навън, след това се върна при часовия, който го гледаше втренчено. Холис мина зад него, сложи ръка на рамото му и изстреля един куршум в тила му, като го придържаше облегнат на стола.

После напусна антрето и тръгна към стълбите. Стъпалата изскърцаха, но той продължи нагоре.

— Наталия, ти ли си, скъпа? — обади се женски глас. Холис спря. Чуха се стъпки и женският глас извика отново:

— Пьотр, Наталия си е в стаята.

— Часовият е — отвърна й Буров. — Ела да си легнеш.

Холис отново чу стъпки и звука на затваряща се врата. Той изкачи и останалите стъпала и стигна до обширното антре на горния етаж. Вляво от него имаше две полуоткрехнати врати, които вероятно водеха към спалните на дъщерята на Буров, Наталия, и на майка му. Вдясно имаше затворена врата, която навярно бе спалнята на съпрузите. Холис се приближи към нея, ослуша се, после натисна дръжката, отвори вратата и се претърколи странично в стаята, заемайки позиция за стрелба с насочен към леглото пистолет.

— Не мърдай!

Стаята беше тъмна, с изключение на някаква малка червена светлинка и когато очите на Холис свикнаха с тъмнината, той видя, че това всъщност бе червена звезда, сияеща на върха на дървено изображение на кремълската Спаска кула. Това бе странно, но още по-странно изглеждаше празното легло, върху което лежеше парцалена кукла. Холис разбра, но беше твърде късно.

Предпазителят на пистолет прищрака зад гърба му и чу гласа на Буров:

— Хвърли оръжието.

Холис хвърли пистолета си.

— Не ставай — каза Буров. — Обърни се насам на коленете си.

Холис бавно извъртя тялото си към Буров. Буров светна лампата и Холис видя, че той стои на вратата бос и по пижама, с голям пистолет, насочен към него.

— Семействата в някои страни се упражняват в стрелба — каза Буров. — Ние тук имаме други упражнения. А вие мислите, че руснаците са глупаци.

Холис не отговори.

— Глупак е онзи — продължи Буров, — който стои на колене пред дулото на оръжието. — Буров погледна с любопитство към Холис. — Какво търсеше тук?

— Исках да те убия, идиот такъв.

— Не, в такъв случай просто щеше да стреляш в леглото. А ти каза „Не мърдай!“. Искаше да ме плениш. Откъде намери този пистолет?

— Това не е твоя работа.

— Сам ли си?

— Как мислиш?

— Мисля, че не. Уби ли часовите?

— Да.

— А кучетата ми?

— Да.

Буров кимна замислено, после каза:

— Телефонът ми не работи, а и мисля, че долу има ваши хора. Следователно и двамата сме в трудно положение.

Холис нищо не каза.

— Това бунт ли е? Би било лудост. Тук има шестстотин въоръжени войници от отряда за охрана на КГБ. За живота на Додсън ли искате да преговаряте?

— Искам да ти дам урок, че властта на дулата на оръжието е ограничена. Зависи и от други фактори. Авторитетът не може да се крепи само на дулата на оръжието. Научи ли нещо?

— Застани на четири крака и изпълзи дотук! — кресна му Буров.

Холис застана на четири крака и излезе в антрето, докато Буров отстъпваше назад.

— Надясно! — каза Буров.

Холис запълзя по коридора, а Буров се приближи до него толкова, че да може да го удари с голата си пета по главата. — Ще ти покажа на кого принадлежат властта и авторитетът тук.

Буров отведе Холис в съпружеската спалня.

— Легни по гръб!

Холис се преобърна по гръб, а Буров се измести така, че да не попада в полезрението му, след което постави крака си върху лицето на Холис.

— Махни якето и пуловера и свали панталоните си до глезените.

Холис бавно седна и съблече канадката и пуловера, а след това смъкна панталоните си, като през цялото време Буров оставаше зад гърба му.

Буров хвърли якето настрани.

— Легни и сложи ръцете си под задника!

Холис легна и подложи ръце под себе си. Буров пребърка канадката на Холис.

— Какво е това? — попита той и хвърли намерената сребърна генералска звезда върху голите гърди на Холис.

Холис не отговори и Буров го ритна по темето.

— А какво има в алуминиевите кутийки от пури, Холис? Имена… а, списък на преподавателския състав, на живите и на умрелите. Къде смяташе да го носиш?

— Едно копие в Москва и едно във Вашингтон.

— А, така ли? Аз пък не мисля така.

На Холис му се стори, че гласът на Буров стана по-напрегнат. Чу го да се отдалечава към другия край на стаята и погледна към него. В ниша до прозореца имаше радиопредавател и Холис видя как Буров го включи и той светна.

— Ще извикам цялото отделение за охрана, Холис — каза Буров и вдигна слушалката.

— Къде са жена ти, дъщеря ти и майка ти?

— Защо питаш? — обърна се Буров към него.

— Това място е обградено и ще има престрелка. Ще им гарантирам безопасно излизане от къщата.

— Ти нищо не можеш да гарантираш, лайно такова.

— Могат да си тръгнат сега. Преди да се обадиш.

Буров се приближи към Холис със слушалките в ръка.

— Къщата не е обградена — ритна той Холис по бузата.

— Знаеш, че е. Часовите са мъртви, а телефонът ти е прекъснат.

— Но не и радиопредавателят ми.