Холис кимна.

— Цяла седмица мога да ти разказвам за тази лудница, но предполагам, че нямаме време. Как стигнахте дотук?

— Присвоих си един вертолет на Аерофлот от Центъра за международна търговия. Ми-28.

— Да. Онзи, за който ти събирах информация. Кой го кара?

— Помощникът ти. Той доста те харесва, а и би искал да преразгледаш някои от оценките, които си дал в длъжностната му характеристика.

— Ще си помисля. Кой друг е тук с теб?

— Моят човек, Бърт Милс. Той е тук отвън. И Бил Бренън.

— Бренън? Той върна ли се?

— Само за един ден.

— Разкажи ми какъв е планът.

— Ами пуснах четири кутии с нещо, наречено ТНХ, някакъв нов упойващ газ…

— Сендмен.

— Да, това е кодовото му наименование. Казват, че е много силен. Кутиите имат часовници. Имаме още около час и четвърт.

— За какво?

— За туй-онуй.

— Кого ще вземеш със себе си?

— Теб, Лиза и още двама. Това е всичко, което мога да кача на един Ми-28, но тези доказателства са напълно достатъчни, за да освободим и всички останали.

— Бих искал да остана тук — кимна Холис.

— Знам, че би искал, Сам. Но ти знаеш твърде много и аз не мога да те оставя в ръцете им. — Алеви се поколеба, после го попита. — Измъчваха ли те?

— Буров — кимна Холис. — Но с минимални последици. Тежката артилерия пристига утре от Лубянка с полиграф и електрошокови устройства.

— Значи съм пристигнал тъкмо навреме.

— Да. Суриков и внучката му напуснаха ли страната?

— Да. Миналата събота. Ленинградския канал.

— Сигурен ли си? — Холис се вгледа в него на слабата светлина.

— Да.

— Ще трябва да преговаряш и за жените, и за всички останали тук, Сет — каза Холис.

— Ландис спомена за жена си. Какви са тези жени?

— Рускини. Повечето са политически затворници. Има и около шейсет или повече деца…

— Боже Господи… — Алеви поклати глава. — Сетих се, че може да са им осигурили някакви жени. Но съпруги… деца… Привързани ли са към… Е, предполагам, че са. Опитвам се да възприема всичко това…

— Има и шест отвлечени американки, както и други руснаци от ГУЛАГ, като лагерния лекар и сестрите. Те ще влязат в споразумението за трите хиляди къртици, срещу които ще правим размяната.

— Знаеш ли, Сам, ти си истински американец — каза Алеви и погледна към Холис. — Наистина. Ти действително искаш да спасиш света, или поне онези от жителите му, които си срещнал и харесал. Е, добре, след тази вечер ще бъдем в добра позиция, за да се пазарим.

— Докъде смяташ да прелетиш с един Ми-28 с осем души на борда? — попита Холис.

— Зависи откъде духа вятърът.

— Мисля, че нито посланикът, нито Чарли Банкс ще бъдат очаровани, ако видят как един отвлечен вертолет се приземява в двора на посолството.

— Ще обсъдим това по време на полета.

— Сет, не можеш да стигнеш с Ми-28 с осем души на борда до нито една точка в свободния свят. Имаш ли предвид някакво място за зареждане, или резервен вертолет?

Лиза влезе в стаята, облечена в син анцуг и маратонки, и Алеви предположи, че това вероятно е лагерната униформа. За момент тя замръзна на мястото си, докато възприеме Алеви в униформата на офицер от КГБ, след което се хвърли към него и го прегърна.

— Сет. О, Боже мой…

— Трябва да действаме бързо — освободи се Алеви от прегръдките й. Тя кимна и взе канадката си от закачалката.

— Трябва да си взема иконата…

— Това не е твоята икона — Алеви я задържа за ръката.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е копие, Лиза. В него има предавател. Така ви открихме.

Лиза се втренчи в него, после в Холис.

— Това беше за всеки случай — каза Алеви. — Ако ви сполети нещо непредвидено. Проверих в Лубянка и Лефортово с радиопредавателя и не получих, отговор на сигнала.

— След това добави: — Надявах се, че като се имат предвид сърпът и чукът, ще ти разрешат да задържиш иконата. Вероятно мислят, че са го направили семейство Келъм. Истинската икона е непокътната.

Лиза за известно време остана мълчалива, като гледаше последователно двамата мъже, после се приближи към Алеви.

— Знаеш ли какво ми причиниха тук?

— Страхувам се, че се досещам. Точно в това е проблемът: в онова, което причиняват на хората. Бърт Милс ни чака отвън — каза той на Лиза. — Той, аз и Сам имаме малко работа тук. Ще трябва сама да стигнеш до вертолетната площадка. Бренън е там, при радиопредавателя. Може да му трябва помощ за руския, ако някой му се обади. Капитан О’Шей е на площадката във вертолета. Скоро и ние ще дойдем.

— Забрави това, Сет — каза Лиза. — Сам и аз стигнахме дотук заедно и няма да се разделим сега.

— Изобщо не си прави труда да спориш с нея — каза Холис на Алеви.

— Знам — кимна Алеви. Той извади два автоматични пистолета със заглушители и ги подаде на Лиза и Холис. Холис взе канадката си и тръгна към вратата.

— И още нещо — Алеви задържа Холис за ръката. — Мисля, че можем да отделим за това шейсет секунди.

— Алеви извади от джоба си малка кожена кутийка и я подаде на Холис. Холис я отвори и видя вътре сребърната звезда на бригаден генерал.

— Има заповед, подписана от президента — каза Алеви, — но не можах да я донеса от съображения за сигурност. Поздравления, генерале.

Холис затвори кутийката, като за момент се зачуди дали повишението беше посмъртно, или идваше малко преди смъртта. Запита се и как правителството ще си поиска обратно парите, изплатени на жена му за смъртта му, ако успееше да стигне до вкъщи, и дали в противен случай щеше да й плати допълнително. Последният въпрос, който си позволи да си зададе, бе дали генералската звезда е награда или подкуп.

— Благодаря, че я донесе — каза той.

— Честито, Сам — Лиза го целуна по бузата. — Генерал Холис.

— Благодаря.

Лиза изключи касетофона и изгаси лампата, след което те тихо напуснаха къщата. Бърт Милс ги чакаше, пъхнал ръце в джобовете на униформения си шинел от КГБ.

— Здравейте, приятели. Готови ли сте за връщане вкъщи? Този път наистина.

— Здравей, Бърт.

— Лиза идва с нас — каза Алеви.

Те бързо пресякоха поляната и тръгнаха обратно към главния път.

— Насочени микрофони. Говорете тихо и на руски — прошепна Холис. Алеви кимна.

— Има ли пеши патрули? — прошепна той на руски.

— Тази вечер има — отговори Холис и обясни накратко за вечерния час, за причините за това, както и за предстоящата екзекуция на следващата сутрин.

— Копелета — поклати глава Алеви. — Единадесет души?… Дошли сме точно навреме. Те стигнаха до главния път при Пост 000, където сега беше тъмно и тихо.

— Къде искате да отидете? — прошепна Холис.

— В щаба — отговори Алеви.

Холис посочи надясно.

Те се затичаха покрай пътя и след няколко минути видяха осветената фасада на сивата бетонна постройка. Спряха и приклекнаха в канавката край реката.

— Няма съветско знаме, нито пък други символи — отбеляза Алеви.

— Това е Америка — каза Лиза. — Но вътре в сградата е съвсем друга история.

— Какъв е планът ти, Сет? — попита Холис.

— Трябва да обезвредим щаба им, комуникационната система и подслушвателните им съоръжения, стига, разбира се, да успеем. Освен това ни трябват още двама пътници за вертолета.

Холис помисли за семейство Ландис, защото знаеше, че синът им няма да е от голямо значение във вече претоварения вертолет. Помисли и за генерал Остин и капитан Пул.

— Изборът е труден, Сет — каза той. — Но имам няколко кандидати.

— Ще те улесня. Буров в лагера ли е?

Холис погледна Алеви и кимна.

— Предполагам, че това е професионалният подход.

— Дяволски сигурно е, че е така. Да не споменаваме за личната ми обида заради забележката му за мръсните евреи. Предполагам, че и вие, приятели, имате да му връщате за някои неща.

— Това не е отмъщение, Сет — отговори Лиза, — но ако ти трябва, знаем къде е.

— Вторият човек, който ми трябва, е най-висшестоящият от американците тук — кимна Алеви.