— Това е генерал Остин — отговори Холис. — Знаеш ли къде можем да го намерим?

— Да.

— Добре. — Алеви показа главата си над ръба на канавката и погледна към сградата на щаба. — Разкажи ми за щаба — каза той.

— Вероятно в караулката има часови — отговори Холис. — Щом влезеш вътре, ще видиш пропуск и дежурен офицер. Свързочната се пада вляво. — Холис обясни на Алеви и Милс разположението на помещенията в сградата и заключи: — Килиите са на първия етаж, по средата на задната част на сградата. Джак Додсън е в една от тези килии и той е американецът, който аз искам да дойде с нас — добави Холис.

— Не — отговори Алеви. — Ще вземем генерал Остин.

— Не си прав.

— Не можеш да намериш Остин и Буров без наша помощ, Сет — каза му Лиза. — Ако Сам иска Додсън, ще вземеш Додсън.

— Няма да го взема, ако не е годен за транспортиране — ядосано отговори Алеви.

— Ще го вземеш, стига още да диша — каза Холис.

— Аз не го познавам, Сет, ти също, но той е човекът, който си е спечелил правото да тръгне с нас. Въпросът е приключен.

— Добре — троснато отговори Алеви. — Колко души мислиш, че има в щаба по това време?

— Според информацията, която имам от помощника на генерал Остин, капитан Пул — отговори Холис, — там трябва да са дежурният офицер, свързочникът, сержантът от отряда за охрана в стаята на охраната, близо до килиите, един или двама войници от отряда на КГБ и един-двама шофьори, които по това време може и да не са в сградата. Има и шест или седем души в залата за подслушване — добави той, — към която са свързани всички звукови сензори и подслушвателни устройства в лагера. Това е стаята, която трябва да обезвредим, ако искаме да се движим свободно из лагера.

— Ще обезвредим цялата сграда — отговори Алеви. — Вие двамата явно не можете да минете за офицери от КГБ — обърна се той към Холис и Лиза, — така че останете…

— Но ще минем без проблеми като затворници — прекъсна го Лиза. — Да тръгваме, Сет.

Алеви погледна към Милс, който му кимна. Те бързо обсъдиха плана, изправиха се и тръгнаха към щаба: Холис и Лиза отпред, с ръце зад гърба, а Алеви и Милс ги следваха отзад.

Часовият от караулката ги забеляза и излезе с преметнат пред гърдите автомат.

— Двама за килиите. Отворете! — посочи Алеви към входната врата.

Часовият се поколеба, след това отиде до входната врата и я отвори. Той се загледа в Алеви и Милс на по-силната светлина и явно не ги разпозна като офицери от местния батальон. Алеви му направи знак да влезе в сградата. Милс остана най-отзад и затвори вратата.

Дежурният офицер бе лейтенант Челцов, човекът, с когото Холис и Лиза бяха разговаряли, когато ги освободиха от килиите. Челцов застана мирно зад бюрото си и хвърли поглед към Холис и Лиза.

— Пак ли? — той погледна въпросително към войника от охранния отряд, който сви рамене. — Да, майоре? — обърна се Челцов към Алеви.

Милс извади автоматичен пистолет със заглушител й стреля веднъж в главата на войника. Лейтенант Челцов наблюдаваше как човекът пада, но изглежда, нищо не възприемаше. Той се втренчи в мъртвия на пода, после се обърна към Алеви, който го простреля в челото. Челцов падна обратно в стола си с разперени ръце, впил мъртвешки поглед в тавана, а от дупката на челото му бликаше топла кръв.

Лиза запуши уста с ръка, обърна се и се загледа във входната врата.

— Заключете входната врата, изчакайте пет секунди и след това донесете телата в свързочната — каза Алеви на Холис, Лиза и Милс. Той прекоси фоайето и отвори вратата към свързочната. Свързочникът седеше пред телефонната централа и четеше някакво списание. Той се обърна, погледна към Алеви, след това стана:

— Да, сър. — Едва тогава видя пистолета в ръката на Алеви.

Алеви му направи знак да се отдалечи от телефонното табло, след което стреля два пъти в гърдите му и го отпрати върху радиопредавателя. После се приближи до телефонната централа. Таблото беше ръчно и той забеляза, че след смъртта на оператора телефонните връзки вече не можеха да се осъществяват.

Холис и Милс влязоха, повлекли телата на лейтенант Челцов и войника. Бутнаха двамата мъртви под масата с радиопредавателя.

Алеви погледна към таблото с телефонните гнезда и видя надписа „Верто“ — вертолет. Той включи кабела в гнездото, натисна бутона за звънене и притисна слушалките до ухото си. От другата страна се обади глас, който звучеше отегчено, уморено — и нервно, както му се стори, — който каза: „Да. Ничего.“

— Бил, аз съм.

— Това е добре.

— Обажда ли се някой друг?

— Слава Богу, не…

— Има ли нещо, което да ми докладваш оттам?

— Не. Всичко е спокойно. Ничего.

— Добре, по телефона вече не може да ти звъни никой освен нас.

— И двата радиопредавателя непрекъснато боботят.

— Почакай. — Алеви отиде до радиопредавателите и увеличи звука. Заслуша се за няколко секунди, после каза на Бренън: — Всичко е нормално. Не се притеснявай за това.

— Добре. Поехте ли командването?

— На път сме.

— Намерихте ли ги? — попита Бренън.

— Да, сега и двамата са с нас.

— Чудесно. Поздрави ги от мен.

— Добре. Слушай сега, Бил, ако вашата част от операцията тръгне към провал, ти и капитан О’Шей трябва да бягате. А ако сте още там в три и четиридесет и пет, но ние не се появим, вие трябва да се разкарате, преди газът да стигне до вас. Разбра ли?

— Разбрах.

— До нови нареждания, Лиза ще остане в тази свързочна.

— Добре.

— Ще се видим по-късно. — Алеви се обърна към Лиза. — Подръж малко ръката на Бренън. Свързвай всички обаждания, които минават през таблото, и ги слушай. С другото си ухо следи радиотрафика на двата предавателя. Разбра ли?

Тя кимна.

— Не би трябвало да се бавим повече от петнадесет минути — каза й Алеви. — Ако чуеш, че нещо става, се обади на Бренън, след това бягай на вертолетната площадка. Нужен ми е поне един свидетел, който да успее да се измъкне от това място. Разбра ли?

Тя погледна към Холис, който кимна.

— Добре — каза Алеви. — Хайде да отидем до стаята, в която следят подслушвателните устройства.

Холис стисна ръката на Лиза, отиде до вратата и бавно я отвори.

— Чисто е.

Алеви и Милс го последваха във фоайето. Холис ги поведе по малък коридор към черна метална врата, на която пишеше „Зала за подслушване“. Тримата мъже извадиха пистолетите си и Холис бавно завъртя дръжката на вратата. След малко я пусна, погледна към Алеви и поклати глава.

— Заключено е.

Вдигна ръка, за да почука, но забеляза звънеца на касата на вратата и го натисна.

— Кой е? — обадиха се отвътре след малко.

— Челцов — отговори Холис.

— Да, сър.

Холис се отмести към неподвижната част на вратата, а Алеви и Милс прибраха пистолетите в кобурите.

— Остани тук на пост — прошепна Алеви на Холис.

Вратата се отвори и оттам се показа млад мъж по риза. Той погледна към Алеви и Милс, отскочи бързо назад и козирува, като очите му шареха напред-назад, за да открият лейтенант Челцов.

Алеви и Милс влязоха в залата за подслушване — малка стая от бетонни панели, осветена от неонови лампи. Вътре имаше шестима мъже, отделени в индивидуални сепарета, които носеха слушалки, и както Алеви предположи, следяха информацията от многобройните електронни подслушвателни съоръжения, разположени из лагера, като от време на време превключваха каналите.

Покрай отсрещната стена на стаята бяха подредени няколко ролкови магнетофона. На лявата стена бе закачена карта на лагера с обозначени на нея цифри, които, както Алеви предположи, бяха местоположенията на подслушвателните съоръжения в лагера.

Младият мъж все още стоеше в положение мирно.

— Какво мога да направя за вас, майоре? — попита той.

— Продължавайте да работите — троснато отговори Алеви.

Младежът побърза да се върне в кабината и да сложи слушалките си.

Алеви и Милс останаха по средата на стаята и се огледаха. Алеви забеляза, че над вратата има червена лампичка, която предположи, че светва, когато някой натисне звънеца, за да може операторът със слушалките да разбере, че пред вратата има човек.