Лиза застана до Холис.

— Мръсник! — каза тя.

Буров не й обърна никакво внимание.

— Седалките са от истинска кожа, има и еъркъндишън. Всички ли карате такива коли у вас? — обърна се той към Холис.

Холис погледна ниската лъскава кола, чийто двигател меко бръмчеше на самотния път сред руската борова гора, и униформения офицер от КГБ зад волана.

Буров разбра, че няма да получи отговор, и продължи.

— Отивам малко да покарам. Бих ви поканил да дойдете с мен и да ми покажете някои неща, но ще напускам пределите на лагера. Искам да изляза на магистралата за Минск и да видя дали наистина може да вдигне 140 мили в час. За съжаление мога да я изкарвам само нощем — добави Буров, — когато наоколо няма чужденци. Някой може да я види и да събере две и две, както казвате вие.

— Надявам се, че ще се пребиете с нея — каза Лиза.

— Това не би било добре — погледна я Буров. — Моето присъствие е най-големият късмет, който е имал този лагер. Ако аз си отида — кой знае? — Той отново погледна към Холис.

— Предполагам, че отивате да посетите генерал Остин. Или сте тръгнали да берете гъби?

— Генерал Остин — отвърна Холис. — Ще ни закарате ли?

— Опасявам се, че ако ви пусна да влезете в тази кола — разсмя се Буров, — съблазънта да направите някоя глупост ще бъде твърде голяма. Както открих, вие с госпожица Роудс имате доста неуравновесени характери. — Буров вдигна дясната си ръка и им показа автоматичния си пистолет. — Така че ще се наложи да повървите пеша. Добре е за сърцето. Приятна вечер. — Холис включи на скорост и даде газ. Понтиакът избръмча, подскочи и спря. Буров запали отново и успя да потегли с леко свистене на гумите. Холис се загледа в стоповете му, които се отдалечаваха към главния вход. Под осветения номер на бронята на колата имаше надпис: „Военнопленниците и безследно изчезналите не са забравени!“

— Все пак се надявам, че ще се пребие — каза Лиза и се обърна към Холис. — Отвратително е. Да кара колата на човека, когото е убил. Той е луд.

— Това ли е колата на американското момче, загинало при катастрофата? Фишър? — попита Пул.

— Да.

— Четохме за случая в американската преса. А Ландис ни каза, че знаете за Додсън от Фишър. Срещнали ли са се? Фишър успял ли е да влезе във връзка с посолството?

— Не мога да говоря за това сега — каза Холис.

Пул кимна и попита:

— Къде точно се намираме?

— Къде мислите, че се намирате? — погледна го Холис.

— На няколко километра на север от Бородинското поле — отговори Пул.

Холис кимна.

— Разбрахме го по време на полета, с който ни докараха от Ханой — беше ясно, че кацнахме в континентална Русия. Потвърдихме го и по наблюдения на слънцето и звездите. Климатът също е по-скоро характерен за Средна Русия, а не за Сибир. Но най-важният показател са всички тези самолети, които се снишават в югоизточна посока. С годините трафикът се увеличава. Решихме, че вероятно отиват към Москва.

— А как отгатнахме, че сте близо до Бородино?

— По топовната стрелба — отговори Пул. — На всеки седми септември и на петнайсети и шестнайсети ноември се чува салют от двадесет и един топовни изстрела на няколко километра на юг. Това са годишнините от двете битки при Бородино. Нали така?

Холис отново кимна. Всъщност предишната година той бе присъствал лично на церемонията.

— Е — каза Пул, — предполагам, че въпросът всъщност е: Стигнал ли е Додсън до посолството?

— Да, това е въпросът — отговори Холис.

Продължиха да вървят. Когато минаваха пред масивната сграда на щаба, Пул попита:

— Прекарахте известно време в задните стаи, нали?

— Според руските стандарти не твърде много — отговори Холис.

— Почти всички тук са минали през камерите. Но Буров има по-изтънчени методи за наказание. Хвърлянето на инструкторите в килиите понижава продуктивността им, затова затваря там руските ни жени и приятелки, когато някой наруши правилата. Сега повечето от нас имат жени и деца — заложници на съдбата, — така че в известен смисъл ни стана по-трудно да действаме.

Пътят зави и се спусна надолу зад завоя и Холис осъзна, че внезапно е станало по-тъмно. Вдигна поглед към небето, но видя само тъмнина.

— Маскировъчната мрежа — обясни Пул.

Холис се сети, че това е районът с маскировъчно покритие, който бе забелязал от вертолета.

— Сам, погледни! — извика Лиза.

Пред тях Холис видя слаби лампи, окачени на електрическите стълбове. Когато приближиха, той съзря павиран паркинг с бели маркировъчни линии. Зад паркинга се виждаше редица от десетина тъмни витрини на магазини, които много наподобяваха на търговски център в крайните квартали на голям град. Най-големият магазин в редицата беше обширен „7-илевън“3 с отличителните бели, зелени и червени цветове на рекламата.

— Виж, това е магазинът, който търсехме по пътя за Можайск.

— Невероятно — каза Лиза, загледана в него.

Тя тръгна през слабо осветения паркинг към редицата магазини от червени тухли. Холис и Пул я последваха.

Вляво имаше обществена пералня на самообслужване, банков клон на Северноамериканската банка, магазин за алкохолни напитки, „Суинис Ликърс“, бръснарница с име „Мейн Ивент“ и козметичен салон „Тресис“. Вдясно се намираха магазинът за домашни потреби на Кругър, канцеларски магазин, магазин за цигари, аптека, имаше и книжарница с видео и аудиокасети, а в края на редицата се виждаше закусвалнята „Дънкин Донътс“.

— Всичко това законно ли е? — попита Холис.

— Не. Но се опитваме да докараме представителство на туристическата фирма, работеща с „Америкън Експрес“.

Холис подмина закусвалнята и надникна през витрината на книжарницата.

— Макар и в различна степен, всички тези магазини са тренировъчни площадки — каза Пул. — Пазарува се с лагерните талони, с изключение на книжарницата. Там всичко се взима само под наем. Тя е нещо като аудио и видео библиотека, но е оформена като нормална книжарница с цел обучение. Получаваме широк спектър публикации, книги, видеокасети, както и някои прилични аудиокасети и плочи.

Лиза погледна към изложените на витрината нови луксозни издания на американска и английска художествена и научна литература.

— Някои от тези книги ги нямаше дори в книжарницата на посолството. — Видя класическата книга на Джон Барън „КГБ“ и публикацията на съветския политически емигрант Аркади Шевченко „Разрив с Москва“. — И те ви разрешават… на вас и на така наречените студенти, да четете тези неща?

— Те просто нямат избор, не е ли така? — отговори Пул. — Ако не ги прочетат сега, ще ги прочетат в Щатите, където това може да промени мирогледа им. Така че тук ги ваксинират срещу истината.

Холис надникна през витрините на магазина за канцеларски материали и аптеката.

— На вас тук, изглежда, нищо не ви липсва.

— В материално отношение не, полковник. Знаете какво ни липсва.

Холис не отговори, а продължи към магазина за домашни потреби.

— Повечето от стоките са американски.

— Да — отговори Пул. — Повечето от домакинските уреди и мебелировката в лагера са американски. Така нещата са еднотипни и по-лесно се поддържат. Затова и всичко работи.

— Сами ли си ги поправяте?

— Да, с помощта на курсантите. Повечето съветски мъже не са много сръчни в домакинските ремонти. Предполагам, че това е така, защото живеят в държавни жилища, които оставят да се разпадат. Учим ги как да поправят всичко вкъщи през почивните дни. — Пул се усмихна. — Така че един ден, когато американските им съпруги им мрънкат да поправят някое течащо кранче, да могат да се оправят, без да викат водопроводчика. Или както казваме — добави Пул: — Колко руснаци са необходими, за да се смени една крушка? — Десет. Девет, за да попълнят формулярите за крушката, и един, за да я завие.

Холис, Лиза и Пул се приближиха до огромната стъклена витрина на „7-илевън“-а.

— Тук купуваме повечето от пакетираната храна и консервите — обясни Пул. — Част от тях са американски, част финландски, има и съветски. В зависимост от доставките. Прясното месо и зеленчуците купуваме от склада близо до главния вход, взимаме каквото има, макар че съществува купонна система. Това е като навсякъде другаде в страната.