Лиза затвори вестника и се загледа в горящите дърва. Холис наля още две чаши бренди. Забеляза, че бузите й са облени в сълзи.

— Те нищо не подозират — каза накрая тя.

— Поне не официално. — Но Сет…

Холис леко се подразни, но отговори:

— Да, Сет вероятно знае.

— Нямаме нужда от него, за да се измъкнем оттук — каза тя, почувствала раздразнението му. — Можем да се справим и сами. Ти успя да ни измъкнеш от Можайск и от държавния кооператив.

— Точно така. Ще поработим върху това заедно.

Тя погледна към вестниците, разпилени по масата, стана, събра ги и ги хвърли в огъня. Пламъците осветиха цялата стая и Холис огледа лицето й във внезапната ярка светлина. Помисли си, че Лиза вече бе на път да се овладее. Забеляза, че някъде между Арбат и това място бе доста остаряла.

Седна до него на двойното канапе и хвана ръката му. Филмът на видеото продължаваше да се върти, огънят гореше, а брендито започна да ги хваща. И двамата заспаха.

Чукане по вратата събуди Холис и той седна. Видеофилмът беше свършил, а огънят гаснеше. Часовникът на камината показваше 10,15 вечерта. Той се изправи.

— Къде отиваш? — промърмори събудилата се Лиза.

На вратата се почука отново. Холис отвори. На студа отвън стоеше мъж на около петдесет години, облечен в яке за ски.

— Извинете за безпокойството, полковник. Срещнахме се в гората. Аз съм Луи Пул. Може ли да вляза за малко?

— Зависи. Роден сте Луи Пул, или сте един от летящите червеи на Буров?

Капитан Пул се усмихна.

— Предполагам, че срещата на пътеката може да се сметне и за нагласена, но мога да ви заведа при петдесетина души тук, които бяха в Ханой заедно с мен.

— Заповядайте.

Пул влезе и поздрави Лиза. Застана до огъня, за да се стопли, след това каза:

— Може ли да пуснем малко музика?

Лиза постави една от касетите на Додсън в портативния радиокасетофон и стаята се изпълни с гласа на черна госпъл певица.

— Почти са се отказали да подслушват къщите, защото откриваме микрофоните и ги изключваме. Освен това пускаме музика или използваме жестове и пишем. Всички владеем езика на знаците. Някой намери книга за него в библиотеката още преди години и докато руснаците се усетят, ние вече бяхме усвоили говоренето със знаци.

— В посолството също използвахме опростен знаков език — кимна Лиза.

— Да. Значи разбирате за какво става въпрос. Може би цялата къща е пълна с подслушвателни устройства специално за вас. Съветска технология. Но мисля, че все още не са създали една проста фурна за еднофамилна къща.

— Бренди? — попита Холис.

— С удоволствие.

Холис му наля малко в чашата. Пул го изпи и продължи.

— Трябва много да внимавате с насочените микрофони извън къщите. Те са монтирани на наблюдателните кули. Добре е да се снишавате в деретата и доловете и да шумолите с клони, докато говорите.

— Предполагам, че има много неща, които трябва да научим — обади се Холис.

— Да. Мога да ви организирам една работна среща в близките два дни.

— Много мило от ваша страна, капитане.

— Лю. Нека ви се представя малко по-подробно. Аз съм адютантът на генерал Остин. Познато ли ви е това име?

— Разбира се — отговори Холис. — Той беше командир на Осми тактически отряд в Ку Чи. Единственият свален американски генерал. Безследно изчезнал, смята се за мъртъв.

— Да. Но той си е съвсем жив. Според правилника в лагера между нас няма началник, заместник-началник или каквато и да е ръководна длъжност. Но ние всички сме военни, нали така? Затова, както сме обучени да го правим, създадохме нелегална организация в лагера за военнопленници. Разбирате ли?

Холис кимна.

— Може би с изненада ще откриете, полковник Холис, че духът на съпротивата продължава да съществува тук след близо две десетилетия. Надявам се, че това не ви учудва.

Холис не отговори.

— Въпреки че, откровено казано — продължи той, — не сме направили много, като изключим използването на всички възможности за саботиране на учебната програма. Всъщност, като равносметка на бягствата, Додсън е едва вторият човек, който сме успели да измъкнем оттук. Комитетът по бягствата изпробва буквално всичко известно от аналите за бягства от затворнически лагери, включително и полета с балон с нагорещен въздух. Но изглежда, между нас има предатели, или пък това са руските жени, макар да се предполага, че те не би трябвало да знаят за плановете ни за бягство. А може и просто разузнаването на КГБ да работи твърде добре. Но каквато и да е истината, досега нямахме никакъв успех.

— Какво се случи с първия избягал? — попита Лиза.

— Това бе Джини Ромеро, капитан от авиацията. Хванаха го и го разстреляха на спортното игрище с още петима души, за да ни послужи за урок. Това се случи преди девет години.

— А Додсън? — попита Холис. — Той как успя да се измъкне?

— Нямам право да ви кажа.

— Добре.

Пул погледна към Холис и Лиза и продължи.

— Вашето присъствие тук събуди много надежди — погледът му потърси очите на Холис и той попита: — Основателно или не?

— Сега не съм готов да ви отговоря — отвърна Холис. Стори му се, че Пул възприе думите му като положителен отговор.

— Добре, причината да дойда тук е да ви поканя на среща с генерал Остин — каза Пул.

— Сега?

— Да. Сега.

Холис се замисли за момент, след това отговори:

— Предполагам, не се надявате при тези обстоятелства да приема властта на генерал Остин?

— Мисля че разбирам.

— Добре, капитане, ще бъда съвсем откровен, разберете ме правилно. Аз заемам реална и почетна длъжност като действащ полковник от авиацията на САЩ. Статутът на вашите хора в известен смисъл е спорен.

Пул погледна Холис, после се обърна и се втренчи в огъня.

— Добре. Всъщност генерал Остин допускаше, че може да кажете това. Поканата му не е заповед. Дори, ако желаете, мога да го помоля той да дойде тук.

— Няма да е необходимо, при условие че приемете позицията ми.

— Приемам я.

— Тогава водете ни, капитане — каза Холис и взе канадките от закачалката.

Холис, Лиза и Пул излязоха в студената нощ, а Пул осветяваше с фенерче пътя пред тях.

— Има ли вечерен час? — каза Холис.

— Не. По-рано имаше много строги правила и ограничения. Сега са останали съвсем малко. Руснаците бавно загряват — добави той, — но в крайна сметка осъзнаха, че тоталитарните методи не отговарят на целите им, а и отнемат твърде много време. И макар че управляват тази изостанала страна със страх и насилие, това е най-свободната квадратна миля в Съветския съюз.

— Разбирам. Идеята на Буров ли е?

— До голяма степен. Той е живял няколко години в скандинавските страни и там е научил, че добре нахраненото свободно население може да бъде не по-малко продуктивно и готово да сътрудничи от тероризираното. Това е голяма крачка напред за един руснак — разсмя се невесело Пул.

Те излязоха на главния път близо до стените на Пост 000. Завиха надясно, на изток към щаба, и продължиха да вървят рамо до рамо по неосветения път.

— Следим много внимателно събитията по света — каза Пул — и може би сме по-добре осведомени за съветско-американските отношения от средния американец, живеещ в страната си. И определено знаем повече от всички руснаци под нивото на Кремъл.

По пътя срещу тях се зададоха фарове. Колата забави ход и спря, пред тях, като фаровете й ослепително блестяха в очите им.

Тримата се приближиха към шофьорското място и когато светлината вече не ги заслепяваше, Холис разпозна колата — Понтиак Транс Ам. Зад волана седеше полковник Буров.

— Добър вечер, госпожице Роудс, капитан Пул, полковник Холис — каза той.

Отговори му само Пул.

Холис забеляза, че предното стъкло на понтиака беше здраво, а по цялата кола не личаха никакви следи от удар.

— Да, колата на господин Фишър — каза Буров. — Всъщност предполагам, че той изобщо не е катастрофирал. Поне не с тази кола. — Буров потупа волана. — Хубава машина.