— Но доколкото разбрах, вие тук получавате заплати? — каза Холис.

— Да. Тези талони… — Пул извади петдоларова банкнота от портфейла си я подаде на Холис.

Двамата с Лиза я разгледаха на слабата светлина на уличната лампа. Банкнотата изглеждаше като пет долара, но всъщност беше цветно ксерокопие. Единствената разлика беше лошото качество на хартията и обратната страна, на която нямаше нищо.

— Това е част от психологическия им подход, с който се опитват да ни предпазят да не станем истински зомбита — каза Пул. — Трябва да балансираме личния си бюджет и други такива неща. Курсантите също. Те например си плащат за това, че живеят у нас. Банковите операции и финансовите въпроси са едни от най-важните части в учебната програма. Оказа се, че е много по-трудно, отколкото предполагате, да обучите тези хора на чувство за финансова отговорност. Те са свикнали да изхарчват месечната си заплата за първите потребителски стоки, които видят по пътя си на връщане от работа. Но все пак икономическият модел тук не е много близо до действителността — добави Пул. — Например не плащаме данъци. — Той се усмихна.

— Откъде взимат всички тези американски реклами и други съоръжения за магазините? — попита Лиза. — Например надписа „7-илевън“?

— Пристигат от Москва — отговори Пул. — Предполагам, че бихте го нарекли нещо като ателие за декори. Оттам са и материалите за представителството на Северноамериканската банка. По-дребните неща, потребителските стоки и така нататък идват по дипломатическите куриери или чрез Центъра за международна търговия в Москва. Видях снимка на тази сграда в едно списание. Построена е от Армънд Хамър. Прилича на сградата Тръмп в Ню Йорк. Цялата е от стъкло, месинг и мрамор. Е, това е една истинска малка Америка, нали? Вие били ли сте там?

— Да — отговори Лиза. — Точно така изглежда. Нещо като открита врата към Запада.

— Много повече, отколкото предполагате — откликна Пул. — Изпращат курсантите да живеят в хотела като награда за завършване на школата. Прекарват там един месец, като се срещат със западни бизнесмени и видни личности. Нещо като спирка по пътя към целта. След това заминават на Запад.

Холис продължи надолу по редицата, подмина пералнята и банката и спря пред витрината на „Суинис Ликърс“. Започна да разглежда стоката и рекламите на витрината на различни западни спиртоварни и винарски изби. Имаше професионално изработена реклама на световноизвестни италиански вина със снимки от слънчева Италия и малки хартиени италиански знаменца. В една плетена кошница бяха подредени бутилки „Принципеса Гави“ и „Банфи Брунело ди Монталчино“, две много популярни вина, внасяни в големи количества в Америка.

— Това са много хубави вина. Можете ли да си ги купувате? — попита Лиза.

— Можем да купуваме вината, преди да се вкиснат. Понякога можем да купуваме и западни концентрати. Зависи от доставките. Можем да купуваме всичко съветско, което пожелаем. — След това добави: — Всички много се смяхме, когато прочетохме, че водката „Столичная“ е започнала да става популярно питие в Америка. Винаги съм готов да пийна един бърбън „Кентъки“.

— Казаха ми, че тук има и други тренировъчни съоръжения — обади се Холис. — Кухни, канцеларии и други.

— Те са точно тук, под краката ви. Има широк подземен тунел. Слиза се по стълбите зад магазините. Долу има обширен офис със стая за приемане на посетители. Направена е, за да могат студентите да се запознаят с деловия етикет и офис техниката. Компютри, копирни машини, машини за охлаждане на напитки, електрически бормашини. Столова. Има и зала, в която прожектират току-що излезлите по екраните филми, незаписани още на видеокасети. Не знам как ги доставят. Има и две изключително модерни домашни кухни, обширна библиотека с наръчници, регистратури на хотел и на мотел, модел на митническа служба на летище и кантора за коли под наем, където две неприятни рускини обиждат хората. Изобщо не им се налага да играят. Някога са били държавни чиновнички. Курсистите намират за забавен факта, че държавната транспортна фирма обобщава модела на съветския живот. — Пул се усмихна и продължи. — Долу репетират закриване на фирми, интервюта за работа и така нататък. Най-обичаното развлечение е брокерската фирма на И. Ф. Хътън — добави той.

— И на борса ли си играят тук? — попита Лиза.

— Основното развлечение на капиталистическите паразити — усмихна се Пул. — Там играят всички — курсантите, инструкторите и жените. Руснаците ни изпращат по въздушна поща борсовите котировки, така Школата за магии изостава само с два дни от Уолстрийт. — Той мрачно се засмя. — Всички пострадахме по време на борсовата криза през 1987-а. Но сега вече съм с печалба от около шест хиляди долара.

Холис и Лиза се спогледаха.

— Учебната програма тук е твърде широкообхватна — продължи Пул. — Но като оставим настрана езика и социалните навици, не може да се навлезе в дълбочината на проблемите, трудно е да се въведат познанията и жизненият опит на един 25-годишен американец в главата на руснак на същата възраст за краткия период от тринадесет — четиринадесет месеца. Това е средната продължителност на престоя им тук. Разбира се, те пристигат с добър английски и някакви познания за Америка. Всички са завършили разузнаваческата школа на съветските военновъздушни сили близо до Москва и Института за Америка и Канада.

Холис кимна. Като офицер от разузнаването можеше да оцени добре изготвената програма. И докато американските разузнавателни служби бяха пренасочили основното си внимание от хората към сателитите, статистическите анализи и други пасивни методи за събиране на информация, съветската страна продължаваше да разчита главно на човешкия фактор. „Това е твърде иронично, помисли си Холис, като се има предвид мястото на индивида в ценностните системи на двете общества.“ Холис винаги бе вярвал, че съветският подход, който поставяше на първо място човека, разузнавача, бе по-правилният. Алеви също вярваше в събирането на разузнаваческа информация чрез шпионска мрежа от хора. Холис подозираше, че това бе и една от причините те с Лиза да се намират в Школата за магии.

Лиза надникна през прозорците на бръснарницата и на козметичния център и попита Пул:

— А жените от лагера наистина ли идват да си правят тук косите?

— О, да. Фризьорите и в двата салона са от ГУЛАГ. Всички служители тук са дошли от ГУЛАГ, повечето са жени, които вече са женени или поддържат връзки с американските инструктори. Тук живеем в един странен малък свят. Както виждате, обстановката е като в крайните градски квартали. Предполагам, че е така, защото повечето от нас са от крайните квартали.

— Но няма нито коли, нито градски транспорт — каза Холис.

— Не. Нито пък туристическа компания. — За момент Пул сякаш се замисли за нещо, после продължи. — Населението на несъществуващия град леко надхвърля хиляда души. При последното преброяване бе установено, че има двеста осемдесет и двама бивши американски пилоти и приблизително същия брой руски жени, плюс децата ни. Освен това тук са и шестте отвлечени американки — вече седем, има и известно количество руски обслужващ персонал и медицински лица, също от ГУЛАГ. След това идват курсантите, разбира се — те са около триста във всеки един момент. Има и около петдесет руснаци — наставници, както ги наричат. Всъщност това са офицери — наблюдатели — по един на всеки шест курсанти. Следват офицерите от разузнавателната служба на КГБ, които могат да говорят и разбират английски. След това поделението за охрана на КГБ, около шестстотин души, които живеят предимно в собствения си лагер и патрулират по периметъра. Всъщност ние не ги смятаме за част от населението на лагера. Никога не ни се налага да си имаме работа с тях, а на тях им е забранено да се опитват да влязат във връзка с нас.

Пул замълча за момент и после си пое дълбоко дъх.

— Ето това е. Хиляда души, които живеят на тази нещастна квадратна миля, като по цял ден се преструват. Преструват се до момента, в който преструвката заприлича на действителност, а действителността, за която четем и която гледаме на видеокасетите, заприлича на репортаж от някоя измислена планета. Да ви кажа, понякога си мисля, че съм луд за освидетелстване, а понякога си мисля, че руснаците са ненормални. — Той погледна Холис, после Лиза. — Вие сте пристигнали току-що. Какво мислите?