Беше човешко ухо.

Обърна се, изпитваше тръпка на удовлетворение, примесено с отвращение.

— Никой да не пипа нищо.

Хейзън продължи да изследва пещерата. В един миг си помисли, че това бе краят на пещерите, които бяха празни, и Макфелти вече е избягал. Но после видя ниската арка в странична стена, едва забележимо сиво петно в по-плътния мрак.

— Изглежда има друго помещение натам — посочи той. — Да вървим. Лефти, води кучетата.

Минаха през ниската арка към следващата пещера. Очевидно някога е била боклукчийската яма на контрабандистите. Още бе пълна с разлагаща се смет, строшени бутилки, парчета хартия, празни консервни кутии и всякакви други боклуци, сметени към едната стена. Той спря. Помещението бе хладно и в още по-хладните ниши забеляза по-скорошни хранителни припаси. Своего рода килер. Насочи светлината, за да разкрие чувалчета със захар, овесени ядки, боб, торби с картофен чипс и други снаксове, самуни хляб, пакети с говеждо, буркани с масло. Имаше и сноп свещи, големи кутии кибрит, строшен фенер. В дъното купчина изхвърлени торби, опаковки, консервни кутии и угарки от свещи показваха, че Макфелти бе прекарал тук учудващо дълго време.

Като продължи да оглежда през очилата, Хейзън забеляза, че проходът продължаваше и водеше към нова пещера. Макфелти, ако изобщо бе тук, сигурно бе чул приближаването им и трябваше да е там, може би с готово за стрелба оръжие, за да ги изненада.

Сложи ръка върху лявото рамо на Лефти и заговори на ухото му:

— Пусни кучетата да проверят следващото помещение. Могат ли да го направят?

— Разбира се.

Шериф Хейзън разположи хората си около отвора на прохода, готови да заловят всеки, който излезе. След това кимна на Лефти.

Лефти разкопча карабинерите от каишките им и отстъпи назад.

— Щурм, Дранг. Претърсете.

Животните полетяха мигновено и изчезнаха в мрака. Хейзън приклекна до входа с готова за стрелба пушка. Чуваше кучетата в съседното помещение — ръмжаха, душеха, облизваха мокрите си муцуни. Минаха няколко секунди. Звуците ставаха все по-слаби.

— Извикай ги да се върнат — нареди Хейзън.

Лефти подсвирна тихо.

— Щурм, Дранг. Върни се.

Още душене и ръмжене.

— Щурм! Дранг! Върни се!

Кучетата се върнаха неохотно. През очилата изглеждаха като кучетата от ада.

Хейзън вече бе убеден, че Макфелти бе избягал. И въпреки всичко, не бяха на пълна загуба; даже обратното. Намериха сума физически улики, за да докажат, че е бил в пещерата и да го свържат с престъпленията: пръстови отпечатъци, ДНК. Несъмнено и ухото на. Стот бе страхотна находка, само заради него си струваше да слязат тук. С тези доказателства срещу Макфелти щеше да бъде адски лесно да обвини онзи тип и да „закове“ Лавъндър.

Хейзън се изправи.

— Добре, хайде де видим какво има там.

Влязоха в третата пещера. Беше по-малка от останалите. Хейзън спря изненадан. Изглежда бе използвана за жилищно помещение, но докато оглеждаше, Хейзън се чудеше що за човек би могъл да живее там. До стената имаше легло, ръждясало и потрошено, с изтърбушен дюшек, ала то бе съвсем малко — детско легло. Над леглото бе окачена пречупена рисунка на ябълково дърво и друга — на клоун. В един ъгъл имаше няколко счупени дървени играчки, изгнили и покрити с плесен. Имаше дървена ракла, някога боядисана в яркочервено, килната настрани с извадени чекмеджета. В тях се виждаха изгнили дрехи. А в далечния си край пещерата се свиваше до тесен процеп.

Господи, какво място. Хейзън бръкна в джоба си за един кемъл.

— Както изглежда, нашата птичка е отлетяла. Навярно сме го изпуснали за малко.

— Какво е това? — попита Раскович, осветявайки пещерата.

Хейзън запали цигарата си и мушна кибритената клечка в джоба си.

— Бих казал, че е останало така от контрабандистките времена.

Последва дълго мълчание. Всички се бяха сбрали на едно място и изглеждаха разочаровани.

Хейзън пое дима с пълни гърди и издиша.

— Там, в казана, е ухото на Стот — обяви тихо той. — Доказателство, че това е била базата му за опериране. Това е голям пробив в разследването.

Всички закимаха. Чуха се няколко възбудени забележки.

Кучетата заръмжаха.

— Ще докараме утре екипа за претърсване на местопрестъплението. Мисля, че нашата работа за тази вечер приключи. — Хейзън дръпна още веднъж от цигарата си, изтръска огънчето с пепелта и прибра фаса в джоба си. — Да си вървим у дома.

Като се обърна, забеляза, че Лефти се опитва да издърпа кучетата от процепа в далечната стена. Те обаче не искаха и да чуят — дърпаха се към отвора и ръмжаха гневно и гърлено.

— Какво им става?

Лефти отново ги дръпна рязко.

— Щурм! Дранг! Седни!

— Дай им да проверят, за Бога — рече Хейзън.

Лефти ги отведе до дупката. Кучетата излаяха и се скупчиха около отвора, повлекли подире си протестиращия Лефти. И в следващия миг вече ги нямаше.

Хейзън приближи и надникна през дупката. Видя, че тунелът прави завой на деветдесет градуса и се спуска стръмно надолу около метър към задънена „улица“.

Ала не, той продължаваше! Би трябвало. Чу странно изкривеният глас на Лефти да отеква някъде от невидимата тъма — викаше безполезно на кучетата си да спрат.

— Надушили са следа — рече Хейзън през рамо. — И както изглежда — гореща следа!

Кори лежеше неподвижна с ръце зад гърба си. Той се бе засмял, когато тя изпищя — ужасен, писклив смях, който бе прозвучал като писукането на морско свинче. И сега правеше нещо с трупа на Тад. Тя бе извърнала глава и стискаше клепачи. Чу се шум от раздиращ се плат, след това… след това сякаш разкъсваха плът. Стисна още по-силно очи и се опита вътрешно да блокира звука. Той бе само на метър от нея, тананикаше си и напевно си говореше нещо, докато работеше. Всеки път, когато направеше някакво движение, към нея се понасяше ужасна воня на плесен, на гнилоч, на още по-ужасни неща.

Ужасът, пълната нереалност на случващото се бе толкова потискаща, че тя усети как рухва.

Кори, дръж се, просто се дръж.

Но не можеше да се държи. Не и повече. Инстинктът за самосъхранение, който й бе подсказал да освободи ръцете си, се бе изпарил с повторното появяване на онова нещо, което влачеше мъртвия Тад Франклин.

Съзнанието й започна да витае, странно вцепенено. В него се появяваха фрагменти от спомени: как играе бейзбол с баща си като малка; как майка й с ролки на косата говори по телефона и се смее; кой знае как неволно в паметта й изникна едно дебело хлапе, което се държеше добре с нея в трети клас.

Щеше да умре, а животът й изглеждаше толкова празен. Пустош, която се простираше в миналото дотам, докъдето можеше да си спомни.

Ръцете й бяха развързани, но какво значение имаше това сега? Дори да се изплъзнеше, къде щеше да отиде? Как би могла да намери изхода от пещерата? От устните й се изплъзна ридание, но онова ужасно нещо пак не й обърна внимание. Беше застанало гърбом. Слава Богу, слава Богу.

Отвори едното си око и погледна към фенера. Беше го поставил на една издатина в скалата, където светлината му бе почти заслонена. Старинните метални вратички бяха затворени и изпускаха само едва доловими снопчета светлина. Изглежда той не обичаше светлината. Господи, беше толкова бял, брашнено бял, та чак сивееше. И това лице, изражението на това лице, малката брадичка на кичури…

Заля я вълна на ужас и обърка мислите й. Той бе истинско чудовище. Ако не се измъкнеше, онова, което се бе случило на Тад, щеше да сполети и нея.

Усети как дишането й се учестява, след като отново изпита необходимостта да действа. Ръцете й бяха вече свободни. Тук имаше фенер; разполагаше със светлина. А в далечния край на малката пещера виждаше добре утъпкана пътека, водеща в мрака. Може би тя просто водеше извън пещерата.

Нов спомен я връхлетя с почти пронизителна яснота. Беше на затревеното игрище за софтбол зад парка за каравани, учеше се да кара двуколесен велосипед, който баща й току-що й бе купил за седмия й рожден ден. Непрекъснато залиташе и падаше в меката трева. Спомни си как баща й избърса сълзите на отчаяние, как я уговаряше с успокоителен тон, който никога нямаше да стане гневен или яден: не се отказвай, Кор. Не се отказвай. Опитай отново.