Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

По-надолу проходът се разширяваше, наклонът намаляваше и след това изведнъж завиваше. Пендъргаст предпазливо стигна до чупката и спря. Ослуша се с изваден пистолет. Пълна тишина. Бърз като невестулка, той зави зад ъгъла и освети пространството пред себе си с мощното фенерче.

Беше грамадна пещера с диаметър над трийсет метра. Погледът му спря върху удивителна, макар и не неочаквана гледка. Единствените движещи се неща в пещерата бяха светлите му очи и лъчът на фенерчето, които се стрелкаха върху чудатата картина пред него.

В центъра на пещерата трийсет мъртви коня в индианско пълно бойно снаряжение бяха подредени в кръг в приклекнало положение. Бяха се съсухрили и мумифицирали в атмосферата на пещерата: костите им стърчаха, пробили кожата, сухите им бърни се бяха отдръпнали от жълтите зъби. Всеки от тях бе украсен в шайенски стил — с ивици яркочервена боя върху муцуните, с бели и червени отпечатъци от длани върху вратовете и хълбоците, с орлови пера, завързани за гривите и опашките. Някои имаха шайенски седла от необработена кожа с повдигната задна част, украсени с мъниста; други бяха наметнати само с одеяла или нямаха нищо по гърбовете си. Повечето бяха жертвопринесени със силен удар с боздуган по главата, след който бе останала малка дупка точно между двете очи.

Във втория кръг, вписан в първия, се намираха трийсет шайенски храбреци.

Воините призраци.

Бяха налягали досущ като спици на колело — свещеното колело на слънцето — всеки докоснал коня си с лявата ръка и с оръжие — в дясната. Там бяха всички — и онези, убити по време на нападението, и другите, които бяха оцелели. Вторите бяха принесени в жертва досущ като конете — с един-единствен удар в челото с боздуган с шипове. Последният — който е принесъл в жертва останалите — лежеше по гръб, а едната му мумифицирана ръка още стискаше каменния нож, забит в сърцето му. Ножът бе същият като строшения нож, намерен до трупа на Чонси. А всеки от храбреците имаше колчан стрели, еднакви с намерените до трупа на Шийла Суег.

Свидетелите бяха тук, под земята на Медисин Крийк, от вечерта на 14 август 1865 година. Оцелелите воини се бяха принесли в жертва заедно с конете си тук, в мрака на пещерата, избирайки да умрат с достойнство на собствената си земя. Бледоликите никога нямаше да ги затворят в резервати. Никога нямаше да ги принудят да подпишат договори, да се качват на влак, да изпращат децата си в далечни училища, където да ги бият, защото говорят на майчиния си език, никога нямаше да се оставят да ограбят достойнството и културата им.

Тези Воини призраци бяха свидетели на безжалостната вълна на белите, заляла земите им. Те знаеха какво щеше да бъде бъдещето.

Тук, в тази голяма пещера, те се бяха скрили за засада. Оттук бяха изхвърчали по време на прашната буря — сякаш отникъде, — за да стоварят гняв и опустошение върху Четирийсет и петимата. И тук се бяха върнали, за да намерят вечен мир и чест.

И в устните си спомени, и далеч по-подробно в личния си дневник прапрадядото на Бръши Джим бе споменавал, че Воините призраци сякаш изникнали изпод земята. И е бил напълно прав. И макар през 1865 година Могилите да са били покрити с гъст храсталак, Хари Бомонт миг преди смъртта си сигурно е разбрал откъде са се появили воините. Затова проклел земята тъкмо поради тази причина.

Пендъргаст се спря само колкото да проучи картата си. След това мина покрай мълчаливата картина и пое по тъмния тунел, който водеше навътре в пещерната система.

Оставаше твърде малко време, ако изобщо имаше някакво време.

Петдесет и осма глава

Хейзън вървеше след Лефти и кучетата по дървените пътечки на Пещерите Краус. За разлика от предишната двойка, тези кучета бяха силно възбудени от следата. Даже прекалено възбудени — дърпаха поводите си, стрелваха се напред, ръмжаха гърлено. Лефти едва ги овладяваше, дърпаха го насам-натам, докато той се вайкаше и се опитваше да ги уговори. Бяха големи животни, грозни като смъртта, с огромни надиплени задници и гигантски, виснали като на бикове тестиси. Преса канарио — кучета, обучени да убиват кучета. Или каквото и да било друго, което ходи на два или четири крака. Хейзън не би искал да застава срещу тях, дори с уинчестъра си, зареден с едри сачми. Забеляза, че и рейнджърите гледаха да поизостанат от тях. Ако имаше малко разум в главата си, Макфелти щеше да падне на колене и да моли за милост още в мига, в който грозните им муцуни се подадат от ъгъла.

— Щурм! Дранг! — викаше Лефти.

— Що за имена13 са тези? — попита Хейзън.

— Нямам представа. Гледачът им ги е кръстил така.

— Е, позабави ги, Лефти. Това не ти е „500-те мили на Индианаполис“.

— Щурм! Дранг! По-полека, по-полека!

Кучетата не му обърнаха никакво внимание.

— Лефти…

— Водя ги колкото мога по-бавно — отвърна Лефти с пискливия си глас. — В случай, че не си забелязал, тук си нямаме работа с чифт померански псета.

След като горното осветление на пещерите не работеше, очилата за нощно виждане осветяваха пещерата в постно червеникаво. Хейзън никога не бе ползвал очилата и не му харесваше, че свеждаха околния свят до монохроматичен и зловещ пейзаж. Беше като да гледаш стар телевизор. Дървените пътечки пред тях плуваха в червена светлина — като пътя към ада.

Минаха през „Кристалната катедрала“, „Грамадната библиотека“ и „Кристалните камбани“. Хейзън не бе влизал в пещерата, откакто ги бяха водили на екскурзия от училище, но тогава идваха всяка година и той се изненада колко много си спомняше. Екскурзоводка винаги бе Уинифред. Тогава не изглеждаше чак толкова зле. Спомняше си как приятелят му Тони правеше неприлични жестове зад гърба й, докато тя изкарваше някаква мелодия на сталактитите. Но после се превърна в смахната дъртофелница.

Стигнаха до края на туристическия маршрут и Лефти с големи усилия овладя кучетата. Хейзън също спря, като остави между себе и животните най-малко три метра разстояние. Кучетата гледаха напрегнато в мрака зад „Басейна на безкрайността“, ръмжаха, езиците им висяха като червени памперси от устите. И слюнката, която се точеше, се виждаше през очилата червена като кръв.

Хейзън изчака рейнджърите зад гърба му да се съберат, след което заговори със спокоен тон:

— Никога не съм преминавал отвъд тази точка. Оттук нататък — мълчание. Лефти, смяташ ли, че би могъл да накараш кучетата да я карат по-тихо?

— Не, не мога, ясно ли е? Ръмженето им е инстинктивно.

Хейзън поклати глава и даде знак на Лефти да тръгва.

Последва го с Раскович; Коул и Браст тръгнаха подир тях, а Ларсен завършваше процесията.

Прецапаха басейна, излязоха на отсрещния бряг и последваха Лефти в тунела, който се стесняваше, а после отново се разширяваше и завиваше рязко надясно. Там имаше втора желязна врата.

Беше открехната, а железният катинар лежеше наблизо на земята.

Хейзън вдигна палец към останалите и даде знак на Лефти да продължи.

Кучетата вече ръмжаха по-силно — дълбоки, гърлени звуци, от които косъмчетата и на врата на Хейзън настръхваха. Нямаше да могат да изненадат Макфелти, но може би това не бе чак толкова лошо. Ръмженето бе достатъчно да накара дори Рамбо да хвърли оръжията си.

След вратата тунелът се разширяваше в пещера. Кучетата душеха възбудени и теглеха Лефти напред. Хейзън даде знак на групата зад него да изчака. След това той и Раскович се пръснаха наляво и надясно с готови за стрелба пушки и огледаха помещението в инфрачервена светлина.

Бинго: гнездото на контрабандистите на алкохол. Стара маса, угарки от свещи, очукани фенери, счупени чинии и бутилки. В далечния край казанът още се издигаше в червеникавата мъгла — достатъчно голям, за да се свари в него и кон. Толкова голям, че навярно е бил внесен на части и заварен наместо — нищо чудно, че в последствие не е бил изкаран.

След като Хейзън се увери, че помещението е празно, махна с ръка и на останалите да дойдат, след което приближи казана. Във въздуха още се усещаше слаб мирис на дим, смесен с друга, по-неприятна миризма. Той се наведе над казана и погледна вътре. На дъното му имаше нещо — малко и с неясни заради очилата очертания.

вернуться

13

Strum und Drang — „Буря и натиск“ (нем.), литературно течение, господстващо в Германия през втората половина на XVIII век. Главни представители — Шилер, Гьоте, Хердер.

69
{"b":"200058","o":1}