Извади бутилката, отвори я, наклони я и изцеди последната огнена капка. Облиза се, повъртя бутилката в ръце, вторачен в нея. Вкъщи нямаше друг алкохол.

Хвърли я през прозореца в царевицата и погледна часовника си. След двайсет минути „Уагън уийл“ щеше да затвори. Дотам имаше около миля разстояние. Все още можеше да успее пешком при бърз ход.

След това, вече с ръка на дръжката, той се спря и се замисли за скорошното убийство и за неприятните подробности, за които вестникът намекваше.

Как пък не! Пет милиарда акра царевица и някакъв перко лежи в засада точно между мен и „Уагън уийл“.

Задушният нощен въздух го обгърна, когато отвори вратичката. Господи, беше единайсет без двайсет, а, още бе горещо като в преизподня. Долавяше мириса на царевицата, на влага. В тъмнината цвъртяха щурци. Далеч, на хоризонта, проблясваха светкавици.

Обърна се към колата и се запита дали да включи аварийните светлини. Реши да не го прави. Това само щеше да добави към проблемите му и изтощен акумулатор. Освен това никой нямаше да мине по този път, преди предварителната група от първа смяна в седем часа.

Ако искаше да стигне в „Уагън уийл“ навреме, най-добре беше да тръгва веднага.

Вървеше бързо, тънките му крака „поглъщаха“ пътя. За работата си в кланицата получаваше по седем долара и половина на час. Как би могъл да ремонтира колата си със седем и половина на час? Ърни щеше да отложи плащането, но частите струваха цяло състояние. Един нов стартер би могъл да е триста и петдесет — четиристотин долара. Две седмици работа. Можеше да ходи на работа с Рип. Или като последния път, можеше да заеме колата на Джими, за да се върне у дома, а след това да отиде в седем сутринта, за да го прибере. Проблемът беше, че Джими искаше той да плаща всичкия бензин, а бензинът напоследък струваше маса пари.

Не беше справедливо. Беше добър работник. Трябваше да му плащат повече. Девет долара на час, най-малко — осем и половина.

Закрачи още по-бързо. Топлото осветлеше в „Уагън уийл“, дългият дървен бар, жалостивата музика на джубокса, бутилките и чашите, проблясващи на лавиците пред огледалото — образите изпълваха съзнанието и вливаха сила в краката му.

Изведнъж спря. Стори му се, че чу някакво шумолене в царевицата вдясно.

Изчака за миг, вслуша се, но наоколо бе тихо. Въздухът не помръдваше. Просветна светкавица, после още една.

Продължи да върви, този път по средата на пътя. Пълна тишина. Навярно бе някакво животно, може би миеща мечка. Или може би всичко бе плод на въображението му.

Мислите му отново се зърнаха на „Уагън уийл.“ Виждаше едрата, дружелюбна фигура на Суийд с червените му бузи и извити нагоре мустаци зад тезгяха: добрият стар Суийд, който винаги намираше приятелска дума за всекиго. Представи си го как поставя малката чашка пред него, как щедро налива толкова, че уискито прелива над ръба; представи си как я поднася към устните си; за миг почти усети златистия огън, който се разлива по глътката му. Вместо да вземе половинка, ще плати малко повече и ще пие на бара. После Суийд ще го откара у дома, той се държеше добре с клиентите си. Или може би просто ще го остави да преспи в задната стаичка, а на сутринта първо ще отиде при Ърни. Да ни би да му е за първи път да остава да преспи в „Уагън уийл“. Да прегризе във всеки случай домашната каишка. Можеше да се обади на жена си от бара, да намери някакво извинение.

Отново чу онзи шум в царевицата.

Поколеба се само за миг и продължи да върви, работните му обувки потъваха в мекия асфалт. А след това чу отново шума — този път достатъчно близо, за да го идентифицира.

Някой си проправяше път през сухите стебла.

Взря се вдясно, напрягайки се да види нещо. Но виждаше само върхарите на фона на едва различимото небе. Останалото бе тъмна стена.

А после, като се взря още веднъж, видя едно стебло да помръдва на фона на небето.

Какво бе това? Елен? Койот?

— Ха! — извика той и размаха ръце по посока на шума.

Кръвта му се смръзна като чу отговора. Бе изсумтяване — човешко, и в същото време нечовешко.

„Мъх“ — долетя звукът.

— Кой, по дяволите, е там?

Сега вече не последва отговор.

— Майната ти — рече Стот и ускори крачка, като се отклони до отсрещния край на шосето. — Не знам кой, по дяволите, си, но върви на майната си!

Последва ново шумолене, някой се движеше из царевицата, по-бързо този път, поддържайки еднакво темпо с него.

Мъх.

Стот затича леко по далечния край на шосето.

Шумоленето не изоставаше. Гласът, странният задъхан глас, се засили и стана по-настоятелен. Мъх! Мъх!

Стот вече бягаше с все сила. Отдясно се чуваше съответстващото силно шумолене. Виждаше на фона на тъмното небе как върховете на царевиците покрай пътя рухваха строшени. Още по-силен шум и след това той видя — както му се стори — една тъмна сянка да излиза от царевицата; много бърза, отначало се движеше успоредно, а после започна да свива към него.

В следващия миг, воден от някакъв атавистичен инстинкт, Уили Стот прескочи канавката и се втурна в царевицата. Когато високите стебла го погълнаха, той хвърли само за миг поглед назад. И тогава видя голяма, тъмна сянка да прекосява пътя подире му с ужасяваща скорост.

Стот прекоси към следващия ред, после към по-следващия, опитваше се да потъне в тъмната, задушаваща го царевица, като дишаше задъхано и високо. Но непрестанно чуваше шума от смачканите зад гърба му сухи стебла.

Зави под деветдесет градуса и прекоси нов ред. Шумът зад гърба му секна.

Стот продължи да тича. Имаше дълги крака и в училище бе в отбора по лека атлетика. Това бе преди много години, но все още знаеше как да тича. Затова бягаше и не мислеше за нищо друго, освен за това как да стъпи с единия крак напред, после с другия и да надбяга онзи, който и да бе той, зад гърба му.

Въпреки обгръщащата го царевица още не бе напълно дезориентиран. Медисин Крийк бе право пред него само на миля разстояние. И все още би могъл да успее…

Чу зад гърба си вече шумното шляпане на крака по пръстта. И с всяка стъпка — ритмичното сумтене.

Мъх. Мъх. Мъх.

Дългият царевичен ред правеше лек завой, следвайки топографията на земята, и той полетя по него със скорост, породена от първичния ужас.

Мъх. Мъх. Мъх.

Господи, онзи приближаваше. Зави рязко, отчаяно прекосявайки друг ред, все още спринтирайки.

Чу силния шум от прекършените стъбла — преследвачът му също прекоси реда, следваше го и скъсяваше дистанцията.

Мъх. Мъх. Мъх. Мъх.

— Остави ме на мира, по дяволите! — изкрещя тон.

Мъх. Мъх. Мъх. Мъх.

Приближаваше все повече, беше толкова близо, че У или почти усещаше горещите пориви от дъха му върху врата си. Неочаквано по вътрешната страна на бедрата му плисна топлина — пикочният му мехур не издържа. Зави, прекоси един ред, втори, трети, пак зави, тръгна обратно. Онова нещо продължи да го следва все по-близо и по-близо. Мъх! Мъх! Мъх! Мъх! Продължаваше да скъсява дистанцията и при това — бързо.

Стот усети как нещо го сграбчва за косата, нещо ужасяващо силно. Опита се да отметне настрани глава, болката бе ужасна, но онзи не го изпусна. Дробовете му бяха като пламнали. Усети как краката му омекват от ужас.

— Ей, помощ, някой да ми помогне! — изпищя той, гмурна се на една страна, дърпаше се и блъскаше толкова силно, че усети как скалпът му започна да се отделя от черепа. Онова нещо го бе затиснало почти изцяло. И тогава усети неочаквано свирепо захващане за врата, брутално извиване и изпукване, след което му се стори, че бе напуснал земята и летеше, издигаше се нагоре в тъмното небе, докато един победоносен глас изкрещя:

— М-ъ-ъ-ъ-х-х-х!

Смит Лъдуиг заключи вратата на „Край каунти куриър“ и пусна ключовете в джоба си. Прекоси под ъгъл улицата и вдигна глава да огледа ранното сутрешно небе. Големи, но безплодни буреносни облаци се тълпяха на хоризонта на север, досущ както всеки ден през изминалите две седмици. До залез-слънце щяха да се пръснат по небето и до сутринта нямаше да има и помен от тях. Един от следващите дни жегата щеше да изригне и щеше да последва ужасна буря. Но както изглеждаше, засега тя щеше да държи в прегръдката си града поне още малко.