Кори впери поглед в него.

— Искате да кажете, че парите не са за колеж?

— Важното сега е да се измъкнете оттук. Градът ви убива.

— Но чак пък пансион? В Ню Ингланд? Няма да се впиша там.

— Скъпа Кори, толкова важно ли е човек да се впише? Аз самият никога не съм го правил. Сигурен съм, че там ще ви е добре. Там ще намерите и други неприспособленци като вас — интелигентни, любопитни, творчески, скептични неприспособленци. Аз ще мина оттам в началото на ноември на път за Мейн; ще се отбия да видя как се чувствате.

Той се изкашля деликатно в юмрука си.

За своя собствена изненада Кори пристъпи импулсивно към него и го прегърна. Усети го как се стяга, а след миг се отпусна и нежно се освободи от прегръдката й. Тя го погледна с любопитство: определено изглеждаше смутен.

Той се прокашля.

— Извинете ме, но не съм свикнал на физическите прояви на емоциите — рече той. — Израсъл съм в такова семейство…

Думите му секнаха и той леко се изчерви.

Тя отстъпи назад, обзета от объркваща смесица от чувства, сред които най-силно бе смущението. Той продължаваше да я гледа и върху лицето му бавно се изписа лека, загадъчна усмивка. След това се поклони, взе ръката й, приближи пръстите й до устните си, после бързо се обърна и влезе в колата си. В следващия миг ролсът вече бе излязъл на пътя и се ускоряваше към изгряващото слънце. Светлината проблесна за миг върху заоблените му форми и изчезна в дългата и права отсечка макадам.

Кори изчака малко и се качи в своята кола.

Огледа се — куфара, касетките, малката купчинка книги — за да се увери, че не бе забравила нищо. Пъхна плика със спестовната книжка в жабката и я завърза с телта. След това стартира гремлина, даде газ на празни обороти, за да се увери, че няма да изгасне. Докато излизаше от паркинга на ресторанта на Мейси погледът й спря върху гаража и бензиностанцията „Ексън“ на Ърни. Там видя Брад Хейзън. Синът на шерифа зареждаше резервоара на светлосиния каприс на Арт Ридър — с една ръка държеше струйника на помпата, а с другата се бе опрял на багажника. Дънките му се бяха смъкнали и отдолу се виждаше сиво, избеляло бельо. Брад зяпаше с отворена уста натам, където бе изчезнал ролс-ройсът на Пендъргаст. След малко той се извърна, поклати удивен глава и посегна да вземе гумената миячка за прозорци.

Кори почувства неочаквана жалост към шерифа. Странно, колко почтен мъж се бе оказал той. Никога нямаше да го забрави в болничното легло, куршумообразната му глава, положена върху чистата възглавница, с лице, което изглеждаше с десет години по-възрастно. Докато говореше за Тад Франклин, сълзите свободно се лееха по бузите му. Тя погледна отново Брад, питаше се дали и у него някъде дълбоко не се таеше искрица почтеност.

След това поклати глава и даде газ. Нямаше да бъде тук, за да установи това.

След като пътят се издигна, за да я посрещне, тя се запита къде ли щеше да бъде следващата година, след пет години, след трийсет. Подобна мисъл й хрумваше за първи път през живота й. Нямаше никаква представа за отговорите. А това бе и чудно, и плашещо усещане.

Градът се смаляваше непрекъснато в огледалото й за обратно виждане, докато най-сетне около нея останаха само стърнища и синьо небе. И тя осъзна, че не може да ненавижда Брад Хейзън, така както не можеше да мрази и Медисин Крийк. И той, и градът бяха вече преминали от настоящето в миналото й, където можеха постепенно да избледнеят до пълна забрава. За добро или за зло тя поемаше към широкия свят, за не се завърне никога повече в Медисин Крийк.

Когато Пендъргаст пристигна, шериф Хейзън, все още бинтован, с гипсирана ръка, стоеше в края на къс коридор и разговаряше с двама полицаи. Отдръпна се от тях и се запъти към агента от ФБР и му подаде лявата си ръка за поздрав.

— Как заздравява ръката, шерифе? — попита Пендъргаст.

— Няма да мога да ида за риба преди края на сезона.

— Съжалявам.

— Тръгваш ли?

— Да. Исках да се отбия за последен път. Надявах се да ви намеря тук. Исках да ви благодаря, шерифе, за помощта ви този мой отпуск да стане толкова интересен.

Хейзън кимна разсеяно. Лицето му бе силно сбръчкано, изражението — пълно с горчивина и мъка.

— Идваш тъкмо навреме, за да видиш старата дама да си взема довиждане с повитото си бебче.

Пендъргаст кимна. Бе дошъл да види и това. Макар да не очакваше нещо ново от посещението си, той не обичаше да оставя нерешен въпрос, никакъв нерешен въпрос подире си. А в този случай имаше един забележително голям нерешен въпрос.

— Можете да наблюдавате нежното сбогуване през огледалния прозорец. Всички психари вече са там, като мухи на мед. Насам.

Хейзън отведе Пендъргаст през врата без табелка в една затъмнена стая. В отсрещната стена имаше един прозорец — самотен бял правоъгълник. Той гледаше към „тихата стая“ на заключващото се психиатрично крило на лютеранската болница в Гардън сити. Група психиатри и студенти по медицина стояха пред „еднопосочното“ стъкло и разговаряха тихо, бележниците им бяха готови. Отвъдната стая бе празна и мъждиво осветена. Щом Пендъргаст и Хейзън влязоха, двойните врати се отвориха и двама униформени полицаи вкараха количката с Джоб. Лицето и гръдният му кош бяха бинтовани, едната му ръка и рамото бяха гипсирани. Въпреки слабото осветление Джоб примигна със здравото си око. Прекалено широк колан бе пристегнал бедрата му, а белезниците на ръцете му минаваха през халка отпред. И двата му крака бяха оковани към инвалидната количка с железни пранги.

— Виж го само, негодника — рече Хейзън повече на себе си, отколкото на Пендъргаст.

Пендъргаст наблюдаваше внимателно как полицаите откараха Джоб в средата на стаята, а след това застанаха от двете му страни.

— Адски ми се иска да узная защо този тип е сторил всичко онова — продължи Хейзън с тих и равен глас. — Какво е правил на онези поляни в царевицата? Подредените гарвани, свареният като прасе Стот, опашката, която бе зашил в търбуха на Чонси… — Хейзън преглътна с мъка. — И Тад. Да убие Тад! Какво, по дяволите, е ставало в шибаната му глава?

Пендъргаст не отвърна нищо.

Вратата се отвори отново и в стаята влезе Уинифред Краус, която се подпираше на ръката на трети полицай. Беше в болнична роба и вървеше съвсем бавно. Под мишница носеше опърпана книга. Лицето й бе бледо и хлътнало, но веднага щом видя Джоб, то се оживи и сякаш целият й външен вид се преобрази.

— Джоби, миличък! Мама е.

Гласът й долетя в тъмната стая за наблюдение от високоговорител над прозореца и прозвуча дрезгав и електронно-тенекиен в настъпилата тишина.

Джоб вдигна глава и върху лицето му се изписа гримаса на усмивка.

— Мама!

— Донесох ти подарък, Джоби. Виж, това е твоята книга.

Джоб издаде нечленоразделен радостен звук.

Тя приближи и придърпа един стол по-близо до сина си. Полицаите се стегнаха, но нито Уинифред, нито Джоб им обърнаха внимание. Тя седна до него, обгърна с крехката си ръка огромните му рамене, придърпа го към себе си. Започна да му тананика тихо, Джоб засия и се облегна на нея, а телешкото му лице светна от радост и щастие.

— Господи — прошепна Хейзън. — Погледни. Тя го люлее като бебе.

Уинифред положи книгата в скута му и я отвори на първата страница. Беше книжка с детски римушки.

Ще започна отначало, нали Джоби? — изгука му тя. — Точно така, както обичаш.

И тя започна да чете бавно с напевен тон:

Джоб кимаше с голямата си глава в ритъма на римушката, от устата му излизаше едно „у-у-у“, което се надигаше и падаше, следвайки модулацията на гласа й.