Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— И нямахте успех? — сега Рен се изкикоти. — Не е за учудване, като се има предвид вашата представа за бягство от действителността — да разследвате серийни убийства. И доколкото разбрах, доста странна серия при това. Всъщност са толкова необикновени, че изглеждат почти познати. Да не би брат ви случайно да е на почивка в Канзас?

В първия момент отговор не последва. А когато Пендъргаст заговори отново, гласът му бе хладен, отчужден.

— Казах ви, Рен, никога да не говорите за семейството ми.

— Разбира се, разбира се — отвърна бързешком Рен.

— Обаждам ви се с една молба — тонът на Пендъргаст стана оживен и делови. — Необходимо ми е да откриете една статия, Рен.

Рен въздъхна.

— Това е написан на ръка дневник на някой си Айзая Дрейпър, озаглавен „Описание на Четирийсет и петимата от Додж“. Моите проучвания сочат, че този дневник е влязъл в колекцията на Томас ван Дайк Селдън, придобит по време на пътуването му през Канзас, Оклахома и Тексас през 1933 година. Разбрах, че тази колекция сега е в Нюйоркската обществена библиотека.

Рен се намръщи.

— Колекцията на Селдън е най-разпуснатата, неорганизирана сбирка от ефемериди, правена някога. Шейсет кашона, заема две складови помещения и като цяло е безполезна.

— Не съвсем. Необходими са ми подробности, които само този дневник може да разкрие.

— За какво? Каква светлина би могъл да хвърли един стар дневник върху тези убийства?

Отговор не последва и Рен отново въздъхна.

— Как изглежда този дневник?

— Уви, не знам.

— Някакви идентификационни знаци?

— Неизвестно.

— Колко бързо го искате?

— За в други ден, ако е възможно. Понеделник.

— Сигурно се шегувате, двулични ми учителю. Моите дни са заети тук, а нощите ми… е, знаете как работя. Толкова много повредени книги, толкова малко време. Да се намери дадена вещ в онези купища…

— Ще има специално възнаграждение за усилията ви, разбира се.

Рен веднага млъкна. Облиза устни.

— Моля ви, кажете.

— Една индианска счетоводна книга се нуждае от консервация.

— Наистина ли?

— Изглежда от особена важност.

Рен притисна телефона към ухото си.

— Разкажете ми.

— Отпървом си помислих, че е дело на сиукския вожд Гърбатия бизон. Но по-нататъшното ми проучване ме убеждава, че е дело на самия Седящ бик, най-вероятно изработена в колибата му в Стандинг рок, може би по време на Луната на падащите листа, в последните месеци преди смъртта му.

— Седящия бик — Рен изговори думите внимателно, с обич, като поезия.

— Ще бъде в ръцете ти в понеделник. Само за консервация. Можеш да й се наслаждаваш в продължение на две седмици.

— А дневникът — ако съществува, — ще бъде във вашите ръце.

— Съществува. Но нека не те откъсвам повече от работата ти. Всичко хубаво, Рен. Внимавай.

— И на вас всичко хубаво.

След като прибра телефона в джоба си, Рен се зае отново с лаптопа, а мислено си представи как бе натрупана колекцията на Селдън. При мисълта, че след два дни щеше да държи в ръцете си счетоводната книга на Седящия бик, пръстите му се разтрепериха.

От мрака иззад шкафовете със стъклени врати чифт малки, сериозни очи наблюдаваха напрегнато как се връща отново към компютъра.

Двадесет и осма глава

Смит Лъдуиг вече рядко ходеше на църква, но имаше някакво вътрешно предчувствие, затова в онази жестоко гореща неделна сутрин стана и реши, че може би си струваше да отиде. Не можеше да каже защо точно, освен да го оправдае с напрежението, което в града бе достигнало връхната си точка. Хората говореха само за убийствата и за нищо друго. Съседите се споглеждаха подозрително. Хората бяха изплашени, несигурни. Те търсеха окуражаване. И репортерският нюх сега му подсказваше, че Лютеранската църква бе мястото, където ще го потърсят.

Когато наближи тухлената църква с бялата й островърха кула, той разбра, че се бе оказал прав. Паркингът бе препълнен с коли, автомобили бяха спрени и от двете страни на улицата. Паркира в далечния край и трябваше да извърви почти четвърт миля пеша. Трудно бе да се повярва, че толкова много хора живееха още в Медисин Крийк, Канзас.

Вратите бяха отворени и момчетата посрещачи му връчиха на влизане обичайната програма. Той си проби път всред тълпата отзад и се оттегли настрани, откъдето имаше прилична видимост. Това бе нещо повече от църковна служба, това бе вестникарско събитие. В църквата имаше хора, които през целия си живот никога не бяха прекрачвали прага й. Той се потупа по джоба и доволен установи, че бе взел бележника и молива си. Извади ги и веднага започна да си води записки. Тук бяха семейство Бендър Ланг, Клик и Мелтън Расмусън, Арт Ридър и жена му, Кейхйлови, Мейси и Дейл Естръм с обичайните си приятелчета от фермерския кооператив. Шериф Хейзън стоеше нацупен встрани — не беше го виждал в църква, откакто майка му почина. До него стоеше синът му с раздразнено изражение на подпухналото си лице. А по-нататък, в сенчестия ъгъл стояха човекът от ФБР Пендъргаст и Кори Суонсън, цялата — една огненочервена коса на фитили, черно червило и висящи сребърни дрънкулки. Е, това бе наистина странна двойка.

В залата се разнесе шепот, когато преподобният Джон Уилбър се запъти по обичайния си превзет начин към амвона. Както винаги службата започна с въвеждащия химн — молитвата на деня. По време на четенето след това тишината бе абсолютна. Лъдуиг разбра, че хората се бяха сбрали заради проповедта. Питаше се как ли щеше да се справи пастор Уилбър. Тесногръд и педант, той не се славеше с красноречие. Изпъстряше проповедите си с цитати от английската литература и поезия в опит да покаже ерудиция, но ефектът от това бе, че проповедите ставаха надути и прекалено умозрителни. Но сега за пастор Уилбър бе дошъл часът на истината. Сега градът изпитваше най-голяма нужда от него.

Дали щеше да се издигне до висотата на положението?

Четенето от евангелието приключи; дойде време за проповедта. Въздухът бе наелектризиран. Ето, това бе моментът на духовно окуражаване, за който бленуваха хората, който бяха очаквали, който бяха дошли да намерят.

Проповедникът пристъпи към амвона, изкашля се два пъти в шепа, сви тънките си устни и приглади пожълтелите листи скрити зад изкусната дърворезба на катедрата.

— Тази сутрин ми дойдоха на ум два цитата — каза Уилбър, оглеждайки аудиторията си. — Първият, разбира се, е от Библията. А другият е от една прочута проповед.

В сърцето на Лъдуиг покълна надежда. Това звучеше ново. Звучеше обещаващо.

— Може би ще си спомните обещанието на Бог към Ной в книгата „Битие“: „Дорде съществува земята, сеитба и жътва, студ и горещина, лято и зима, ден и нощ няма да престанат“11. А по думите на доктор Дън: „Господ идва при теб не като утрото на деня, не като пролетната плодна пъпка, а като житния клас при жътва“

Уилбър замълча, за да огледа претъпканата църква над очилата си за четене.

Духът на Лъдуиг изведнъж се сломи, още повече, че се бе възвисил погрешка. Спомни си твърде добре тези цитати. Заблудил го бе импровизаторският маниер на Уилбър. „О, Господи — помисли си той — да не би отново да произнесе жътварската си проповед?“

И все пак, колкото и да бе немислимо, изглежда точно това бе намерението на Уилбър. Той разпери ръце с превзета властност.

— И ето ни отново тук, малкият град Медисин Крийк, обграден от Божията щедрост. Лято. Жътва. Навсякъде около себе си виждаме плодовете на Божията земя, обещаното ни от Бог: царевицата, стеблата, потрепващи под тежестта на зрелите кочани под благото лятно слънце.

В отчаянието си Лъдуиг се огледа наоколо. Това бе същата проповед, която Уилбър винаги произнасяше по това време на годината, поне доколкото Лъдуиг си спомняше. Имаше време, когато жена му бе още жива — тогава Лъдуиг намираше цикъла от проповеди на Уилбър, предвидими като цикъла на годишните времена — за успокояващи и окуражаващи. Но не и сега. Особено пък сега.

вернуться

11

Библия, Битие 8:22. Б.пр.

43
{"b":"200058","o":1}