Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Кучи син!

Продължи по-нататък, ала нищо не му се виждаше познато. Изруга, върна се в пещерата с колоните и пое по един от другите тунели. Вървеше бавно, стараеше се да запомня обстановката, но усети как сърцето му леко ускори ход. Нищо познато. Капещите скали, перестите кристали, групите лъскави купчинки — всичко изглеждаше непознато.

И тогава чу шум. Някой пред него си тананикаше.

— Ей! — той хукна в тръс, зави зад един ъгъл, спря пред разклонение в прохода.

Тананикането бе спряло.

Хейзън се завъртя наместо и извика:

— Ларсен? Коул?

Отново — нито звук.

— Отговорете ми, дявол да го вземе!

Ослуша се. Нима не го чуваха? Той бе чул шума — кристален като камбана; а защо те не можеха да го чуят?

Чу се ново тананикане — високо и далеч, идваше от левия тунел.

— Ларсен?

Хейзън свали пушката от рамо и тръгна напред. Звукът стана по-силен, по-висок, по-близък. Вече вървеше по-предпазливо, опитваше се да овладее сърцето си, което сякаш тупкаше прекалено силно в гърдите му.

Зърна нещо за миг с периферното си зрение, спря се и се завъртя.

— Ей!

Успя да го зърне за миг, преди то да се стрелне в мрака. Но колкото и за кратко да го бе видял, то бе достатъчно да се увери, че не бе някой от екипа му.

А съвсем сигурно не бе и Макфелти.

Шестдесет и четвърта глава

Честър Раскович зави зад един ъгъл и спря, гротескната гледка пред него бе приковала изцяло вниманието му. Гледаше като замаян. Пътя му препречваше груба, обрасла с косми фигура, която го гледаше с празни очи, със зяпнала, сякаш готова да хапе уста с оголени зъби.

Раскович изцвили от ужас и се дръпна назад, искаше му се да бяга, ала не можеше; очакваше нещото да скочи и да го връхлети. Беше като в кошмар: краката му бяха вкопани в земята, парализирани, неспособни да помръднат.

Пое дълбоко въздух — отново и отново, — и постепенно парализата и страхът се поуталожиха и разумът започна да се завръща. Наведе се малко напред. Не беше нищо друго, а мумифицираното тяло на индианец, седнал на пода с прибрани костеливи колене, с отворена уста, свилите се устни бяха оголили огромен ред от кафеникави зъби. Около него бе подреден полукръг от гърнета, всяко с каменен наконечник на стрела в него. Мумията бе обвита с влакнести дрипи и нещо, което сигурно някога е било бизонска кожа.

Той извърна поглед, преглътна, погледна отново, този път издиша бавно, почти нормално. Онова, пред което се бе спрял, бе индианско погребение. Виждаше останките от украсени с мъниста мокасини върху преплетените крака, до тях парфлеш и няколко разпилени пера.

— Мамка му — изруга високо Раскович, засрамен от паниката си, едва сега осъзнал какво бе сторил.

Беше се провалил. Първата му работа като истинско ченге и той я бе изгубил. И то пред очите на шериф Хейзън! Да избяга като заек. И ето го сега тук, изгубил се в пещера, убиецът е на свобода, а той няма никаква представа накъде да поеме. Усети как го облива вълната на срама и отчаянието — трябваше да си седи в КЩУ, да пази хлапаците да не се качват на водната кула и да издава глоби за неправилно паркиране.

Изведнъж, в изблик на ярост и отчаяние той се втурна напред и ритна жестоко мумията. Кракът му попадна с едно кухо „шльоп“ в главата и тя избухна в облак от кафеникав прах. Отвътре бликна поток от бели насекоми — приличаха на хлебарки албиноси — и мумията се килна на една страна. Долната й челюст се отдели и след като се преобърна няколко пъти по земята, спря сред счупените парчета на черепа. Сребриста змия, скрита под дрипите, се разви мигновено и изчезна в мрака като едва видим призрак.

— О, мамка му! — извика Раскович и отскочи назад. — Дявол да го вземе!

Беше се задъхал, чуваше потока въздух, който гъргореше в гърлото му. Нямаше представа къде се намира, колко дълго бе тичал, накъде трябва да върви.

Мисли.

Огледа се, освети с инфрачервената си лампа влажните каменни стени. Беше дотичал дотук през тесен и висок процеп с пясъчен под. Беше толкова висок, че не можеше да стигне до тавана му. Виждаше отпечатъците си върху пясъка. Ослуша се: никакви звуци, дори и на капеща вода.

Хвърли един последен поглед на вече оскверненото погребение, обърна се и пое обратно през онази цепнатина, без да откъсва поглед от земята. Сега забеляза нещо, което бе пропуснал по време на безразсъдното си бягство — почти всяка ниша и издатък от двете страни на процепа бе отрупана с кости и с други предмети: оцветени гърнета, колчани, пълни със стрели, кухи черепи, гъмжащи с пещерен живот. Това бе мавзолей, индианска катакомба.

Потрепери.

За щастие скоро остави погребенията зад гърба си. Процепът се разшири, таванът се сниши и той отново виждаше опасните на вид сталактити над главата си. Пясъчният под отстъпи мястото си на плитки тераси, облени с вода, подредени в странно струпване, досущ като оризови ниви. Но след като пясъкът свърши, свършиха и следите му.

Пред него имаше два отвора — единият висок и отчасти блокиран от паднали варовикови плочи, другият — открит. Сега накъде?

Мисли, глупако. Спомни си.

Но Раскович за нищо на света не можеше да си спомни по кой път бе дошъл.

Хрумна му да извика, но после реши да не го прави. Защо да привлича вниманието? Нещото, което кучетата бяха открили, можеше да е все още някъде наблизо и да го търси. Пещерата бе далеч по-голяма, отколкото би трябвало да бъде, но въпреки това той би могъл да намери изхода, ако не бързаше и не се паникьосаше отново. А и другите щяха да го търсят, не биваше да забравя това.

Избра по-големия отвор и се почувства окуражен от дългия тунел пред себе си. Изглеждаше му някак си познат. Сега виждаше и още нещо, неопределимо червеникаво петно в очилата за нощно виждане, върху една каменна лавица в тъмна дупка. Подредени предмети. Още едно погребение?

Приближи. Беше още един индиански череп, няколко пера, наконечници на стрели и кости. Но те бяха подредени по много необичаен начин върху каменната лавица. Беше някак обезпокоително — в музеите не бе виждал подобно нещо. А и това не бяха индиански предмети: странни малки фигурки, направени от конци и върви; строшен молив; гниеща поставка за изучаване на азбуката; счупена глава на порцеланова кукла.

Иисусе Христе, тази подредба го ужасяваше. Отстъпи назад. Това не бе странно. Някой бе взел старите кости и ги бе пренаредил заедно с другите неща. По гърба му пробягаха тръпки.

От тъмнината зад рамото му се чу изсумтяване.

Раскович не помръдна. Нямаше повече звуци: спусналата се отново тишина бе пълна. Мина минута, после — две, а Раскович си оставаше като истукан, докато несигурността и ужасът продължаваха да се усилват.

И тогава дойде моментът, когато повече не можеше да се удържи да не се обърне. Бавно — много бавно — той се завъртя, докато не видя източника на шума.

Застина, парализиран отново, дори дъхът не напускаше устните му. То стоеше пред него — гротескно, злокобно, отвратително. Гледката бе толкова ужасна, че всяка подробност се запечата в съзнанието му. Нима това бяха ушити от човек шорти и тиранти връз тези гигантски, изкривени крака: тиранти, украсени с танцуващи кончета? Нима тази риза, която висеше на парцали върху сплъстените му гърди бе наистина щампована с комети и космически кораби? И над тях… нима това лице бе наистина, наистина толкова…

Ужасяващата фигура пристъпи крачка напред. Раскович бе вперил поглед в нея, неспособен да помръдне. Една месеста ръка се вдигна и го цапардоса силно. Той падна на пода на пещерата, а очилата му за нощно виждане отхвърчаха.

Ударът го извади от ужасното вцепенение и той най-сетне можеше да помръдне крайниците си. Запълзя назад, ослепен, а от гърлото му се изтръгна дълъг и пронизителен звук. Чу как чудовището идва към него, издавайки всмукващи звуци. Успя да се изправи и отстъпи с няколко крачки, но при последната кракът му не намери опора. Изгуби равновесие и падна възнак, напрегна се, очаквайки да падне тежко върху твърдия каменен под на пещерата, ала нямаше нищо, съвсем нищо, освен силния порив на вятъра, докато профучаваше в тъмната бездна — надолу, надолу…

75
{"b":"200058","o":1}