Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Виж какво ще ти кажа, трябва да получа медицинска помощ. Онова куче отхапа цяло парче месо от мен.

Шърт изсумтя.

— Уилямс, това е просто едно ухапване от куче. Но можеш да кандидатстваш за нашивката „Пурпурно сърце“ за раняване по време на изпълнение на бойния си дълг.

— Не, поне до следващата седмица няма да мога. А раната ме боли сега, по дяволите.

Шърт се извърна. Какъв смотаняк. Може би ще трябва да поиска ротация и друг партньор. Уилямс се бе скапал още при първата неприятност. Да го ухапе куче. Какъв майтап.

Светкавица раздра небето наполовина и за миг оцвети къщата в призрачно бяло. Огромните капки дъжд летяха като куршуми, засилени от виещия вятър. Цяла река се стичаше от рампата към пещерата.

— Майната му. — Уилямс се изправи. — Ще отида в къщата да сменя Райнбек. Ще наглеждам старицата, а него ще изпратя тук.

— Задачата ни не бе такава.

— Майната й на задачата. Нали трябваше да излязат от пещерата след половин час. Аз съм ранен, уморен съм и съм мокър до кости. Можеш да си стоиш тук, като искаш, но аз отивам в къщата.

Шърт изгледа отстъпващия гръб и се изплю. Какъв тъпанар.

Седемдесет и седма глава

Ревът на чудовището изведнъж бе удавен от друг рев, остър и оглушителен в тясното пространство на пещерата. Кори почувства как ужасната маса на звяра изведнъж се стовари върху нея и я притисна жестоко към стената. Той ревеше с все сила от болка в ухото й, а от този рев ноздрите й се изпълниха с миризмата на развалени яйца. Голямата лапа около шията й охлаби хватката си, а след това я пусна; така тя можа да извърне глава и да поеме дъх. Зърна лицето на сантиметри от своето: широко, необичайно гладко, смъртно бледо, с малки очи и изпъкнало чело.

Последва нов изстрел и този път тя чу изплющяването на сачмите по скалата наблизо. Кори пое дълбоко дъх, притиснала се здраво към хлъзгавата опора. Някой стреляше по онзи с пушка отдолу.

Чудовището се отдели от скалата, след това отново се улови, драскаше отчаяно и ревеше като мечка по посока на изстрела.

Тя чу далечния глас на Пендъргаст отдолу:

— Кори! Сега!

Кори се напрегна да проясни главата си. Пусна едната си ръка, посегна отчаяно нагоре и най-сетне намери онази опорна точка, която все й убягваше. Разплакана и задъхана, тя се набра на ръце, придвижи крак — и усети как нещо стегна глезена й като в менгеме.

Изпищя, опита се да освободи крака си, ала звярът я дърпаше свирепо, опитваше се да я откъсне от лицето на скалата. Тя се мъчеше да се задържи, ала той дърпаше прекалено силно. Пръстите й, вече подути и кървящи от борбата й в шахтата, я боляха твърде силно, за да издържи. Кори извика от страх и отчаяние, усетила, че изпуска опората си, и задраска с нокти по камъка.

Последва нов пушечен изстрел и ужасната хватка изведнъж се охлаби. Кори усети остро бодване в прасеца и разбра, че една или повече сачми я бяха улучили.

— Прекрати огъня! — извика Пендъргаст надолу.

Ала чудовището изведнъж бе притихнало. Ревът на пушката, писъците от болка и ярост отекнаха още няколко пъти и стихнаха. Кори изчака, застинала от ужас на скалата. И едва ли не против волята си се улови, че гледа надолу.

Той бе там — едрото като луна лице бе кървава маса. Впери поглед в нея за миг, лицето му бе изкривено в ужасна гримаса, а очите му примигваха бързо. След това ръцете му изпуснаха в спазъм опората си. Погледът му остана вперен в нея, докато се олюля назад и като на забавен каданс се свлече от скалата. След това започна да пада назад — изражението му си оставаше спокойно, докато огромното тяло летеше в пространството. Кори наблюдаваше с ужас как се удари о една скала няколко метра по-надолу, отскочи с шумен плясък и изригнала кръв, след което се преобърна и се приземи тежко досами голямата цепнатина. Остана за миг неподвижен, но изтрещя нов изстрел, който го улучи в едното рамо и го преобърна рязко и тялото му увисна над бездната. Един мъж с пушка в ръка пристъпи напред — шериф Хейзън. Той насочи дулото право в главата на изрода.

В един миг едрите ръце на чудовището се бяха впили в ръба. А след това се отпуснаха и то се плъзна леко, пропадайки после като камък в бездната. Кори не помръдваше, вслушана, ала не се чу нищо повече — нито плясък, нито вик на крайна болка, който да отбележи последните му мигове. То изчезна, погълнато от тъмните недра на земята. Шерифът стоеше там, без да успее да произведе последния изстрел.

Пръв заговори Пендъргаст.

— Сега е лесно — рече той на Кори с нисък, но твърд глас. — Ръцете да следват една подир друга. Виждам оттук останалата част на пътя. Опорните точки са добри, а до горе остава най-много метър.

Кори пое дълбоко въздух и изстена — цялото й тяло трепереше.

— Можете да си поплачете, когато стигнете до върха, госпожице Суонсън. А сега трябва да се катерите.

Деловият му тон прогони ужаса, който я бе приковал към скалата. Тя преглътна, протегна ръка, намери нова опора, сграбчи я, намери и къде да стъпи. А когато посегна отново нагоре, ръката й улови ръба на издатината — бе успяла да стигне до върха. В следващия момент се набра и се претърколи. Остана просната по лице върху студения под на прохода и се отдаде на риданията си. Беше жива.

Минута, а може би две остана сама. А после Пендъргаст вече бе коленичил до нея, прегърна я и гласът му прозвуча нисък и окуражителен:

— Кори, вече си добре. Него го няма, а ти си в безопасност.

Тя не можеше да говори; можеше само да плаче от облекчение.

— Него го няма, а ти си в безопасност — повтори Пендъргаст и хладната му бяла ръка я погали по челото — в един миг се появи отново образът на баща й, толкова ярко бе видението, сякаш той присъстваше и физически. Някога я бе утешавал по подобен начин, когато се бе ударила на детската площадка… Споменът бе тъй ясен, че тя преглътна следващото ридание, задави се и се изправи в седнало положение.

Пендъргаст отстъпи назад.

— Трябва да сляза при шериф Хейзън. Той е тежко ранен. Ще се върна веднага.

— Той…? — успя да произнесе Кори.

— Да, той спаси живота ти. Както и моя.

Пендъргаст кимна и в следващия миг вече го нямаше.

Тя се отпусна отново на каменния под. И едва сега истинската буря на чувствата я завладя напълно: страхът, болката, облекчението, ужасът, шокът. От тъмата полъхна ветрец и разроши косата й. Носеше със себе си позната, ужасна миризма: на онзи казан в пещерата, където убиецът я бе замъкнал в началото. Но заедно с нея се носеше и мирисът на нещо друго, на нещо почти забравено — на чист въздух.

Може би тогава задряма или просто се изключи. Ала следващото нещо, което помнеше, бе тропотът на стъпки по камъка. Отвори очи и видя агент Пендъргаст. До него стоеше шерифът: окървавен, с разкъсани дрехи, а там, където трябваше да бъдат ушите му стърчаха само хрущяли.

Кори примигна и вторачи поглед в него. Изглеждаше толкова уморен и пребит, колкото едно човешко същество може да понесе, ала въпреки това стоеше на крака.

Пендъргаст заговори:

— Хайде. Вече не сме далеко. Шерифът се нуждае от помощта и на двама ни.

Кори залитна и се изправи. Залюля се за миг и Пендъргаст я задържа. След това поеха бавно в тунела. И когато мирисът на свеж, приятен въздух започна да се усилва, Кори вече знаеше, че най-сетне бяха на път да излязат от пещерата.

Седемдесет и осма глава

Уилямс закрачи тежко по пътечката, с всяка крачка раната го болеше все по-силно. Царевиците покрай пътя бяха разкъсани до неузнаваемост, кочаните ги нямаше, по пътя бяха разпилени стебла, потрошените върхари шумоляха силно, блъскайки се един в друг. Той разточително изруга дъжда и вятъра. Трябваше да тръгне още преди час. А сега бе мокър до кости и ранен. Страхотна комбинация за една хубава пневмония.

Запрепъва се по верандата, под стъпките му хрущеше стъкло, явно бурята бе избила някой прозорец. Вече виждаше слабата светлинка, идваща отвътре.

86
{"b":"200058","o":1}