Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Тръгна подир следите по пясъка. Кой можеше да бъде той? Въпрос, на който щеше да се намери отговор по-късно. Открий онзи тип и го изкарай навън. Беше съвсем просто. След като го заловят, ще се изясни и всичко останало: дали е свързан с Лавъндър; с експерименталното поле; всичко. Всичко ще стане ясно.

Зави под остър ъгъл, следвайки отпечатъците. Стените и таванът изведнъж се оттеглиха назад в обширната кухина, очертанията им станаха неясни на инфрачервения лъч на шлема му. Подът бе осеян с големи, блещукащи кристали. Дори през монохроматичните си очила Хейзън можеше да се досети, че са с различни цветове. Пещерата бе гигантска, далеч по-голяма и по-впечатляваща от мизерния туристически капан от три помещения, който Краус бе заложила. При добро управление това можеше да се превърне в голяма туристическа атракция. И индианските погребения, които бе видял — те щяха да привлекат археолозите, а може би дори някой музей. Дори Медисин Крийк да не получеше опитното поле, тази пещера бе достатъчно голяма, за да привлече хора от цялата страна. Помисли си, макар и не съвсем ясно, че градът беше спасен. Това тук бе по-добро от Карлсбадските пещери. През цялото време градът бе седял върху златна мина, без изобщо да го подозира.

Хейзън отхвърли размишленията си. Можеше да си мечтае за бъдещето, след като тикне онова отвратително копеле зад решетките. Всяко нещо с времето си.

Видя пред себе си зейнала в скалистия под дупка, от която се чуваше ромонът на бърза вода. Заобиколи внимателно и продължи да следва отпечатъците в пясъка.

Бяха отчетливи. И изглеждаха скорошни.

Усещаше, че приближава жертвата си. Тунелът се стесни, след това отново се разшири. Хейзън забеляза нови признаци на обиталище: странни изображения, надраскани по стените с твърд камък; плесенясали индиански фетиши, грижливо подредени в нишите и върху варовиковите колони. Стисна по-здраво пушката и продължи. Онзи перверзен тип, който и да бе той, бе живял тук, долу, доста време.

Тунелът пред него се разшири и излезе в нова пещера. Хейзън се подаде предпазливо иззад ъгъла и спря изумен наместо.

Пещерата бе цялата в украса. Безброй странни фигурки от връв и кости, сплетени заедно, висяха от хиляди сталактити. Имаше малки диорами на мумифицирани пещерни животинки. Виждаха се човешки кости и черепи с всякакви размери: някои подредени покрай скалните стени; други — на йода в сложни и странни фигури; а трети — натрупани на купчини, сякаш в очакване да бъдат употребени. Върху импровизираните лавици лежаха старинни фенери, консервни кутии, ръждясали джунджурии от началото на века, индиански принадлежности и какво ли не. Пещерата приличаше на убежище на луд човек. Точно това и беше всъщност.

Хейзън се обръщаше бавно и осветяваше с инфрачервения си лъч цялата тази гледка. Беше странно, наистина странно. Преглътна, облиза устни и отстъпи крачка назад. Може бе допускаше грешка, като влизаше слепешката тук — в самотна хайка. Може би наистина прибързваше. Изходът на пещерата не би могъл да бъде много далеч. Можеше да излезе на повърхността, да извика подкрепления, помощ…

Точно тогава погледът му се спря върху далечната стена на пещерата. Там скалистият под бе особено неравен и се спускаше надолу в още по-гъст мрак.

Някой лежеше там — неподвижно — върху пода.

Хейзън вдигна дулото на пушката си и тръгна напред. Наблизо имаше грубовата каменна „маса“, отрупана с плесенясали предмети. Виждаха се и разхвърляни чували от зебло. А отвъд тях — проснато на пода тяло, може би спеше.

С готова за стрелба пушка, Хейзън приближи масата предпазливо. Сега, вече по-отблизо, разбра, че предметите върху нея изобщо не бяха плесенясали. Бяха десетки малки кичурчета черна коса: тъмни валма от бакенбарди, къдрави лимби, все още с части от скалпа; къдрави кичури коса и Бог знае още какво до тях. В съзнанието му изникна образът на скалпирания и одран Гаспариля. Отблъсна спомена и насочи вниманието си отново към човека, който при по-внимателно вглеждане изобщо не приличаше на заспал. Изглеждаше мъртъв.

Промъкна се напред и напрегнатостта му изведнъж се удвои, след като разбра, че трупът е изкормен. На мястото на корема зееше празна кухина.

О, Господи. Още една жертва.

Приближи, ръцете му бяха овлажнели и се хлъзгаха по приклада, а краката му бяха сковани от страх. Трупът бе „аранжиран“ — повечето от дрехите му бяха разкъсани, бяха останали само няколко дрипи, лицето му бе покрито със спечена кръв. Изглеждаше дългурест и много, много млад — почти хлапак.

Хейзън спря и с ръка, която трепереше неконтролируемо, извади кърпичка и изтри кръвта и мръсотията от лицето.

След което се смръзна наместо. В душата му изригна буря на отвращение и на смазваща загуба. Това бе Тад Франклин!

Залитна, олюля се.

Тад…

После всичко у него изригна изведнъж и с вой на тъга и ярост той започна да се върти, да се върти, да се върти и да „помпи“ с пушката си във всички посоки — огнените експлозии, съпроводени от звъна на трошащите се сталактити се посипаха като кристален дъжд.

Седемдесет и трета глава

— Какво беше това? — попита Уийкс, като мигаше бързо-бързо в мрака.

— Някой стреля с дванайсети калибър. — Пендъргаст стоеше неподвижен и се ослушваше. След това погледна към оръжието на Уийкс. — Обучен ли сте да използвате това оръжие, полицай?

— Разбира се — изсумтя Уийкс. — Имам грамота за отлична стрелба в частта си от Академията в Додж.

В интерес на истината, по онова време частта К–9 се състоеше само от грима кадети, но не бе задължително Пендъргаст да знае всичко.

— Тогава заредете и бъдете готови. Дръжте се винаги вдясно от мен и ме следвайте точно.

Уийкс почеса врата си; винаги се обриваше от влагата.

— Според мен трябва да потърсим подкрепа, преди да продължим нататък.

Пендъргаст заговори, без да си дава труда да поглежда през рамо:

— Полицай Уийкс, чухме виковете на нарочената от убиеца жертва. Току-що чухме стрелба. Дали, по ваше мнение, наистина разполагаме с време да изчакаме подкрепа?

Въпросът увисна за кратко в хладния въздух. Уийкс усети, че се изчервява. И точно тогава един слаб вик — висок, тънък и определено женски — отекна в пещерите. В следващия миг Пендъргаст скочи и пое в тунела. Уийкс се запрепъва след него, припкайки с пушката си.

Плачът сякаш се издигаше и спадаше с приближаването им, от време на време утихваше, за да се засили отново след малко. Бяха навлезли в по-широка и по-суха част от пещерата. Равният под бе отчасти покрит с големи петна пясък, осеян с отпечатъци от боси нозе.

— Знаете ли кой е убиецът? — попита Уийкс, неспособен да прикрие раздразнителния си тон.

— Човек. Но само като форма.

— Какво би трябвало да означава това?

На Уийкс не му се нравеше начина, по който агентът от ФБР винаги успяваше да говори загадъчно.

Пендъргаст се наведе за малко, за да разгледа отпечатъците.

— Онова, което трябва да знаете, е следното: идентифицирайте целта си. Ако тя е убиецът — а вие ще го знаете, мога да ви уверя, — тогава стреляйте на месо. Не се помай вайте с разни любезности.

— Няма нужда да се държите гадно — сопна се Уийкс, но замлъкна, когато видя колко остро го изгледа Пендъргаст.

Човек, но само като форма. Образът на онова нещо — то изобщо не му заприлича на човек — как вдига едно от връхлетелите го кучета и го разчленява, без да му мигне окото, завладя нежелано съзнанието му. Уийкс потрепери. Ала Пендъргаст не му обърна внимание, пое бързо напред с изваден пистолет, като спираше само от време на време да се ослуша. Звуците изглежда бяха затихнали напълно.

След няколко минути Пендъргаст спря за справка с картата. След това под негово водачество те отново се върнаха по оставените от тях следи. Звукът се чу за кратко, след което отново стихна. Най-накрая Пендъргаст коленичи и започна да оглежда отпечатъците, въртя се напред-назад безкрайно дълго, вторачваше се отблизо, а носът му понякога бе само на сантиметри от пясъка. Уийкс го гледаше и ставаше все по-неспокоен.

82
{"b":"200058","o":1}