Пендъргаст гледаше ту нея, ту картата.
— Разбирам — рече той.
— Тук имам деветдесет и три карти — по една за всяко семейство в Медисин Крийк и на невключените в града територии около него. Мога да говоря, цял час, а ако е необходимо и два часа за всяко от тях. — Мардж усети, че се възбужда. Не се случваше всеки ден някой държавен чиновник да прояви интерес към архива й. А и след като Роки почина. Бог й бе свидетел — останаха й съвсем малко хора, с които можеше да побъбри. — Обещавам ви: когато свършим, ще знаете за Медисин Крийк всичко, което ви е необходимо.
Обещанието й бе посрещнато с дълбоко мълчание.
— Разбира се — рече Пендъргаст след малко, сякаш се съвземаше.
— И така, питайте, господин Пендъргаст. Откъде искате да започнем?
Пендъргаст се замисли за миг.
— Може би трябва да започнем от буквата „А“?
— В Медисин Крийк няма фамилни имена, започващи с „А“, господин Пендъргаст. Ще започнем с Дейвид Барнес, от „Край роуд“. Много съжалявам, че не мога да ви предложа стол. Може би като продължим утре, ще ви изкарам един от кухнята си.
Тя върна картата, която държеше, на мястото й, наплюнчи енергично пръсти, извади първата карта от кутията и започна да говори. Телевизорът до лакътя й продължаваше да примигва, но играта, която излъчваше, бе напълно забравена.
Шестнадесета глава
Заместник-шериф Тад Франклин насочи патрулката си към постлания с чакъл паркинг между голямата, стара, викторианска къща и магазина за сувенири. Спря с хрущене на гумите, отвори вратичката и разгъна длъгнестото си тяло на августовското слънце. Протегна се, почеса се по късо подстриганата коса и хвърли един малко притеснен поглед на къщата. Бялата ограда от тараби, която я обрамчваше, се разпадаше, боята се белеше, летвичките бяха накривени във всички посоки. Отвъд нея бе прекалено обраслият с трева двор. Грамадната стара къща с фронтон изглеждаше така, сякаш не бе боядисвана от петдесет години. Прашните канзаски бури бяха оголили дъските от боя и сега подяждаха самото дърво до насмолената хартия под него. Табелата „Пещерите Краус“ със своите големи ивици обелена бяла и червена боя, изглеждаше като излязла от долнокачествен филм на ужасите. Целият този град го потискаше. Трябваше да се махне от Медисин Крийк. Но за да го стори, му трябваше стаж, да натрупа още малко опит под колана. А и се ужасяваше от това как щеше да го каже на шериф Хейзън. Тад знаеше, че шерифът го „отглеждаше“ по своя грубоват бащински начин да заеме мястото му. Не искаше дори да си помисли какво щеше да каже шерифът, когато му съобщи, че ще постъпва на служба в Уичита или Топика. Където й да е, само да не е Медисин Крийк.
Премина с нежелание през вратичката, пое по обраслата с бурени пътечка и изкачи стъпалата към изметната веранда, която обикаляше околовръст къщата.
Стъпките на кожените му ботуши кънтяха, докато крачеше към вратата. Въздухът бе неподвижен и той чуваше пикапите да цвърчат в царевицата. Спря се и почука на вратата.
Тя се отвори толкова бързо, че той подскочи. Специален агент Пендъргаст.
— Заместник-шериф Франклин Моля, заповядайте.
Тад свали шапката си и влезе в гостната, чувствайки се неудобно. Шерифът искаше набързо да провери какво е замислил Пендъргаст и какво още е научил за убийството на кучето. Ала ето, че когато дойде тук, той се почувства притеснен. Не можеше да си представи начин да отвори дума, без причината за посещението му да стане очевидна.
— Идвате точно навреме за обяд — рече агентът, докато затваряше вратата зад гърба му.
Завесите бяха спуснати и вътре бе малко по-хладно, отколкото навън, под слънцето, но тъй като нямаше климатик си оставаше неприятно горещо. Недалеч от входната врата стояха два свръхголеми куфара — куфари гардероби, всъщност, по чиято скъпа на вид кожа все още се мъдреха етикетите на експресната куриерска служба. Както изглежда, Пендъргаст се канеше да остане за по-дълго.
— Обяд ли? — повтори Тад.
— Лека салата с антипасти8. Прошуто ди Сан Даниеле, сирене пекорино с трюфелен мед, зелен фасул бачели и домати. Нещо леко, като за горещ ден.
— Ъ-ъ-ъ, разбира се. Страхотно.
Ако трябваше да ядат италиански манджи, що да не се придържат към пицата? Пристъпи още една крачка, не знаеше какво да каже. Бе един часът. Кой обядва в един? Той бе хапнал в обичайното време — в единайсет и половина.
— Госпожица Краус не се чувства добре. На легло е. Аз я замествам.
— Разбирам.
Тад последва Пендъргаст в кухнята. В единия й ъгъл бяха подредени кашони с етикетите на „Федерал експрес“ и DHL — достигаха на половината височина до тавана. Тезгяхът бе отрупан с поне половин дузина опаковки на храни с чуждестранни имена: Балдучи, Забар. Тад се запита дали Пендъргаст не бе италианец или французин. Определено не се хранеше като американец.
Пендъргаст се зае с приготвянето на обяда — движенията му бяха ловки и пестеливи, бързо подреждаше странната на вид храна в три чинии — салам и сирене и нещо като салата. Тад го гледаше и местеше шапката си от едната ръка в другата.
— Само ще отнеса тази чиния на госпожица Краус — рече Пендъргаст.
— Добре. Окей.
Пендъргаст изчезна в задната част на къщата. Тад дочу тихия глас на Уинифред, едва доловимите отговори на Пендъргаст. След малко агентът се върна.
— Добре ли е тя? — попита Тад.
— Добре е — отвърна тихичко Пендъргаст. — Заболяването й е повече на психологическа, отколкото на физическа основа. В такива случаи закъснелите реакции са нещо обичайно. Можете да си представите какъв шок бе за нея, когато научи за убийството.
— Всички бяхме потресени.
— Разбира се, не би могло да е иначе. Аз наскоро приключих разследването на един неприятен случай в Ню Йорк, където убийствата са по-чести, за съжаление. И съм свикнал, господин Франклин, доколкото едно човешко същество може да свикне с това. А за всички вас, не се съмнявам, че това е било — и е — най-нежелано, ново преживяване. Моля седнете.
Тад седна, сложи шапката си на масата, реши, че не й е мястото там, постави я на един стол, после отново я грабна, боеше се да не я забрави.
— Аз ще се погрижа — каза Пендъргаст и я окачи на близката закачалка.
Тад се размърда на стола си, чувстваше се все по-неудобно с всяка изминала минута. Пред него бе поставена чиния.
— Буон апетито — рече Пендъргаст и даде знак на Тад да започва.
Младият мъж взе вилицата и набоде парче сирене. Отряза хапка и го опита предпазливо.
— Трябва да го полеете леко с този миеле ал тартуфо бианко — усмихна се Пендъргаст и му предложи малко бурканче с мед с необичаен аромат.
— Ще го ям чисто, благодаря.
— Глупости.
Пендъргаст взе малка лъжичка и поля с малко мед останалото сирене на Тад.
Тад отхапа още едно парче и откри, че никак не беше лошо.
Ядяха мълчаливо Тад намери, че храната му допада, особено някои от малките парченца салам.
— Какво е това? — попита той.
— Чингиале Дива свиня.
— О!
Сега пък Пендъргаст поливаше всичко останало с дървено масло, както и с някаква катраненочерна течност. Поля и чинията на Тад.
— А сега, господин помощник, мисля, че сте дошли за брифинг.
Фактът, че го каза толкова открито, улесни до крайност нещата.
— Ами, да. Така е.
Пендъргаст избърса устни и се облегна назад.
— Кучето се е казвало Джиф и е принадлежало на Анди Кейхил. Доколкото разбрах Анди е запален изследовател и е обикалял навсякъде с кучето си. Моята помощничка скоро ще ми съобщи резултатите от разпита му.
Тад потърси бележника си, извади го и започна да си води записки.
— Изглежда кучето е било убито предишната нощ. Може би си спомняте, че за няколко часа след полунощ бе облачно и както личи, убийството е било извършено тогава. Разполагам с резултатите от аутопсията, пристигнаха току-що. Втори, трети и четвърти прешлен са буквално размазани. Няма следи да е използвана някаква машина или инструмент, което е под въпрос, защото ако са използвани голи ръце, подобно смачкване би изисквало значителна сила. Опашката изглежда е отрязана с груб инструмент и не е открита на местопрестъплението, както и каишката с табелката с името му.