Тад пишеше с всички сили. Това бе добра работа. Шерифът ще е доволен. Но пък, от друга страна, нали и той е получил същия доклад. Продължи да си води бележки, просто за да бъде сигурен.

— Проследих босите следи, които водят до и от местопрестъплението. Използван е същият царевичен ред, който води до Медисин Крийк. Следите се губят в реката и затова не могат да бъдат проследени. Прекарах сутринта при госпожа Тийландър, администраторката на града, за да се запозная с местните жители. Боя се, че тази задача ще ми отнеме много повече време, отколкото предварително…

Откъм задната част на къщата долетя треперещ глас:

— Господин Пендъргаст?

Пендъргаст сложи показалец пред устните си.

— Госпожица Краус е станала — прошепна той. — Няма да й се отрази никак добре, ако ни слуша какво си говорим. — Обърна се и с по-висок тон рече: — Да, госпожице Краус?

Тад видя фигурата на старата жена да се появява на прага, увита въпреки горещината с халат и бързо се изправи.

— А, здравей, момче — каза старата дама. — Не се чувствам добре, нали разбираш, а господин Пендъргаст е толкова любезен да се погрижи за мен. Не ставай, не ставай.

— Да, госпожо.

Тя се отпусна тежко на стола до масата, лицето й бе угрижено.

— Трябва да ви кажа, че това легло ужасно ме уморява. Не знам как се справят инвалидите. Господин Пендъргаст, бихте ли ми налели чаша от онзи ваш зелен чай? Струва ми се, че успокоява нервите ми.

— Много се радвам — изправи се Пендъргаст и отиде до печката.

— Просто е ужасно, нали, Тад? — рече тя.

Помощник-шерифът не знаеше какво да й отговори.

— Онова убийство. Кой би могъл да го извърши? Дали някой знае?

— Имаме някои версии, които проверяваме — отвърна Тад. Това бе отговорът, който шерифът винаги използваше.

Госпожица Краус придърпа халата по-здраво около шията си.

— Чувствам се ужасно, просто ужасно да знам, че такъв човек е на свобода. И че дори може да бъде един от нашите хора, ако може да се вярва на вестниците.

— Да, госпожо.

Пендъргаст сервира чай на всички и настана тишина. Тад можеше да види през дантелените пердета простиращите се до хоризонта царевични поля в монохромно ръждиво жълто. Очите се уморяваха само да го гледат. За пръв път, откакто работеше по този случай, му хрумна, че ако го решат успешно, би могъл да получи възможността, която очакваше. И изведнъж посещението у Пендъргаст не му се стори чак толкова трудна задача. Ала госпожица Краус заговори отново и той се обърна вежливо да я изслуша.

— Боя се за нашия малък град — казваше Уинифред Краус. — При това убийство аз наистина се боя за него.

Кори Суонсън спря рязко своя гремлин и вдигна облак прах, който бавно се заспуска като спирала във въздуха. Господи, колко горещо беше. Тя погледна към дясната седалка. Пендъргаст отвърна на погледа й като леко повдигна вежди.

— Това е мястото — рече тя. — А още не сте ми казали защо сме тук.

— Ще направим посещение на някой си Джеймс Дрейпър.

— Защо?

— Доколкото разбрах, твърдял разни работи за Клането в Медисин Крийк. Мисля, че е време да научим повече за това.

— Бръши Джим твърди всякакви неща.

— Съмнявате ли се в него?

Кори се изсмя.

— Той и едно „здрасти“ не може да каже, без да излъже.

— Аз знам, че в крайна сметка лъжците казват повече истини, отколкото онези, които твърдят, че говорят истината.

— Как така?

— Защото истината е най-безопасната лъжа.

Кори подкара леко колата и поклати глава. Нямаше никакво съмнение вече: той бе странен, странен, странен.

Мястото на Бръши Джим се намираше встрани от „Дийпър роуд“ и бе оградено с бодлива тел. Дъсчената двустайна къщичка бе доста навътре от пътя; една канадска топола пред кея й създаваше илюзия за уединеност. Тя бе заобиколена от море от строшени автомобили, стари трейлери, ръждиви котли, изхвърлени хладилници, перални, стари телефонни стълбове, компресори, няколко корпуси на лодки, нещо, което приличаше на парен локомотив, както и други неща, прекалено потънали в разруха, за да може да бъде определено предназначението им.

Докато се спускаше по черния подходен път Кори даде майко повече газ и гремлинът потрепери, закашля се и изгасна. В първия момент цареше пълна тишина. След това вратата на къщата се отвори с трясък и в сянката на верандата се появи някакъв мъж. Когато излязоха от колата, той пристъпи на светло. Досущ като повечето жители на Медисин Крийк Кори правеше всичко възможно, за да избягва Бръши Джим, ала въпреки това й се стори, че изглеждаше така, както винаги бе изглеждал: купа светлочервена коса и брада, които поглъщаха цялото му лице, и не се виждаше нищо, освен две черни очи като мъниста, устни и част от чело. Беше обут в дебели дънки, високи, с шоколадов цвят обувки, със синя риза с изкуствени седефени копчета и бе нахлупил омачкана филцова каубойска шапка. На дебелия му врат висеше кожена вратовръзка с тюркоаз, достатъчно голям да строшиш с него черепа на муле, а възелът бе отчасти скрит от гъстата му брада. Беше доста над петдесетте, но с тази негова стърчаща във всички посоки коса изглеждаше с десетина години по-млад. Улови стълбчето и се взря с подозрение в тях.

Пендъргаст закрачи към верандата с развети пешове на сакото.

— Спрете там, където сте — извика Бръши Джим, — и обявете по каква работа сте. Веднага.

Кори преглътна с мъка. Ако имаше да се случи нещо лошо, то щеше да се случи сега.

Пендъргаст спря.

— Доколкото разбрах, вие сте господин Джеймс Дрейпър, праправнукът на Айзая Дрейпър?

След тези думи Бръши Джим леко се поизправи. Но недоверчивото му изражение не изчезна.

— И?

— Аз се казвам Пендъргаст. Интересувам се да науча повече за Клането в Медисин Крийк от 14 август 1865 година, от което единственият оцелял е бил вашият прапрадядо.

Споменаването на клането предизвика драстична промяна в изражението на Бръши Джим. Подозрителните огънчета в очите му донякъде се стопиха.

— А младата дама, ако е такава? Коя е тя?

— Госпожица Кори Суонсън — отвърна Пендъргаст.

Сега Джим се изправи още повече.

— Малката Кори? — рече изненадан. — Какво е станало с хубавата ти руса коса?

„Ядох твърде много патладжани“ — едва не отговори Кори. Ала Бръши Джим бе непредвидим, палеше от четвърт оборот и тя реши, че едно свиване на раменете бе най-безопасният отговор.

— Изглеждаш ужасно, Кори, цялата в черно. — Той постоя малко така, вгледан в двамата. След това кимна: — Е, можете да влизате.

Последваха го в задушните покои на къщата му. Имаше малко прозорци и това бе тъмна, пълна с неясни предмети къща. Миришеше на застояла храна и на повредени препарирани животни.

— Сядайте и вземете по една кола.

Бръши Джим отвори хладилника и той хвърли един добре дошъл квадрат светлина. Кори се покачи на един сгъваем стол, а Пендъргаст — след като набързо огледа стаята — седна на единственото свободно място от покрития с телешка кожа диван, незаето от броеве на „Аризонски магистрали“. Кори никога не бе влизала в тази къща и се огледа неуверено. Стените бяха окичени със стари пушки, бичи кожи, с дъски със забити острия на стрели, с реликви от Гражданската война, с плакети, показващи различни видове бодлива тел. Върху цяла лавица бяха подредени мухлясали стари книги, подпрени в края от неполирано вкаменено дърво. В единия ъгъл стоеше на пост цял препариран кон, с изтъняла и проядена от молците кожа. Подът бе покрит с мръсни дрехи, строшени седла, парчета кожа и най-различни други дреболии. Беше забележително: цялото място приличаше на прашен музей, посветен на реликвите на Дивия Запад. Кори бе очаквала да види паметни вещи от Виетнам: оръжия, емблеми, фотографии. Но нямаше нищо подобно, нито следа от войната, която, както твърдяха, бе променила завинаги Бръши Джим.

Бръши Джим подаде на Кори и Пендъргаст кутийки с кока-кола.