— Значи мога да стана и да си вървя, така ли? — попита тя.
— Стига да пожелаете — отвърна Пендъргаст.
Тя се изправи, мина покрай агента от ФБР и покрай шерифа и се запъти към вратата.
— Не си забравяй ключовете от колата — извика й Хейзън.
Тя спря до вратата и протегна ръка. Шерифът стоеше там и ги люлееше на пръста си. Не понечи да й ги подаде. Тя пристъпи напред и ги сграбчи.
— Колата ти е отзад на паркинга — каза той. — Можеш да уредиш по-късно сметката от седемдесет и пет долара за докарването й на буксир дотук.
Кори отвори вратата и излезе навън. След охладената от климатика килия все едно се гмурна в гореща супа. Примигвайки на светлината, зави зад ъгъла и пое по уличката към малкия паркинг зад офиса на шерифа. Ето го нейният гремлин и там, облегнат на него, бе перверзникът в черен костюм. Щом приближи, той пристъпи напред и й отвори вратата. Тя влезе, без да каже и дума и хласна вратата подире си. Мушна ключа в таблото и след като завъртя няколко пъти стартера, двигателят изкашля и запали, изпускайки голям облак мазен пушек. Мъжът в черно отстъпи встрани. Тя изчака един миг, след което се наведе през прозорчето.
— Благодаря — рече сърдито.
— Удоволствието беше мое.
Тя натисна педала на газта и колата угасна. Мамка му!
Запали я отново, натисна няколко пъти педала на газта. Изригна още пушек. Мъжът от ФБР стоеше още там. Какво, по дяволите, искаше той? Трябваше да си признае, че изобщо не приличаше на перверзник. Най-накрая любопитството я облада и тя отново се подаде от прозорчето.
— Добре, господин специален агент. Каква е уловката?
— Ще ви кажа, докато ме откарвате обратно до къщата на Уинифред Краус. Там съм отседнал.
Кори се поколеба, след което отвори вратичката.
— Качвайте се. — С едно движение помете останките от сандвичи „Макдоналдс“ от предната седалка върху пода. — Надявам се, че няма да предприемете нещо глупаво.
Агентът от ФБР се усмихна и се мушна на седалката до нея с мекотата на котка.
— Можете да ми се доверите, госпожице Суонсън. А аз мога ли да ви имам доверие?
Тя го погледна.
— Не.
Тя включи на скорост и изхвърча от паркинга, оставяйки подире си гъст облак дим и добре отличаващи се трийсетсантиметрови следи от гуми върху шерифския асфалт. Докато излизаше от уличката със свистене, с удоволствие забеляза как нисичкият шериф излиза гневен и започва да крещи нещо, точно когато гъстият черен облак от ауспуха й вече го поглъщаше изцяло.
Единадесета глава
Търговската част на Медисин Крийк, Канзас, се състоеше от три сиво-кафяви карета от тухлени и дървени фасади. Кори стигна до края им за броени секунди. Когато натисна до дупка педала на газта, ръждясалата рама на гремлина затрепери. Между двете предни седалки имаше купчина от трийсетина касетки: любимият й дет метъл, мрачна, индустриална и грайндкор музика. Тя ги разрови с една ръка, отхвърли „Дисчардж“, „Шинджуку тийф“ и „Флешкроул“, за да избере накрая „Лъстморд“. Синкопираният, богат звук на „Ерес, част първа“, изпълни малката кола. Майка й забраняваше да пуска силно музиката си в къщата, затова тя бе монтирала един касетофон в стария гремлин.
И като се сети за любимата си, грижовна родителка, тя осъзна, че завръщането й у дома щеше да бъде ужасно. В този момент майка й щеше да е полупияна, полумахмурлия — най-лошата комбинация. Тя реши да откара този тип Пендъргаст до стария дом на Краусови, след това да паркира под високоволтовия електропровод и да убие няколко часа с книга в ръка.
Хвърли един поглед на спътника си.
— И така, защо е този черен костюм? Да не е починал някой?
— И аз, като вас, съм пристрастен към този цвят.
Тя изсумтя.
— Каква е тази уловка, за която говорехте?
— Необходима ми е кола с шофьор.
Кори се разсмя.
— И какво — аз и моят просторен АМС гремлин?
— Пристигнах с автобус и намирам, че е доста неудобно да вървя пеш.
— Сигурно се майтапите. Ауспухът е пробит, това нещо харчи по четвърт галон масло на седмица, няма климатик и кабината така се пълни с пушек, че трябва да държа прозорците отворени дори през зимата.
— Предлагам възнаграждение от сто долара на ден за колата и шофьора, плюс стандартното заплащане от трийсет и един цента на миля за гориво и амортизации.
Кори никога не бе виждала сто долара накуп. Това не можеше да е вярно, беше някаква върховна глупост.
— Щом сте важна клечка от ФБР, къде ви е колата с шофьора?
— Тъй като на практика съм в отпуск, не ми се полага кола.
— Добре де, но защо аз?
— Много просто. Необходим ми е някой, който познава Медисин Крийк, който има кола и няма какво друго да прави. Вие отговаряте на изискванията. И вече не сте „младши“7 шофьор, нали?
— Наскоро навърших осемнайсет. Но ми остава още една година в гимназията. След това се махам от този кенеф Канзас.
— Надявам се да приключа с работата си далеч преди училището да започне следващия месец. Важното е, че наистина познавате Медисин Крийк — така е, нали?
Тя се засмя.
— Ако да мразиш, означава да познаваш… Помислихте ли какво ще си рече шерифът за подобно споразумение?
— Очаквам да се зарадва, че сте си намерили доходна работа.
Кори поклати глава.
— Не сте много наясно, нали?
— Точно тази липса на информация смятам да попълня. Оставете на мен да се разправям с шерифа. А сега, сключихме ли сделка, госпожице Суонсън?
— За сто кинта на ден? Разбира се, че сключихме. И моля ви, изглеждам ли ви като госпожица „Суонсън“? Наричайте ме Кори.
— Ще ви наричам „госпожица Суонсън“, а вие мен — „специален агент Пендъргаст“.
Тя извъртя нагоре очи и отмахна пурпурен кичур от челото си.
— Окей, специален агент Пендъргаст.
— Благодаря ви, госпожице Суонсън.
Той извади от сакото си портфейл и отброи пет стодоларови банкноти. Тя почти не можеше да откъсне поглед от парите, докато той спокойно отвори вързаната с тел жабка, постави ги вътре и отново завърза капака.
— Записвайте пропътуваните мили. А допълнителните часове извън осемчасовия работен ден ще се заплащат по двайсет долара на час. Петстотинте долара са предплата за първата ви работна седмица.
Той извади и още нещо от джоба на сакото си.
— А това е клетъчният ви телефон. Дръжте го включен непрекъснато и го зареждайте всяка нощ. Не водете и не приемайте лични разговори.
— На кого да се обаждам в този шибан Медисин Крийк?
— Нямам никаква представа. А сега бъдете така добра, завийте обратно и ми покажете града.
— Готово.
Кори погледна в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че е чисто. След това завъртя рязко волана, като едновременно натисна и газта, и спирачките. Гремлинът се занесе и се обърна на сто и осемдесет градуса по посока на града. Тя се обърна към Пендъргаст и се ухили.
— Този номер го научих, когато играехме „Голямата кражба на коли“ на училищните компютри.
— Много впечатляващо. Аз обаче настоявам за едно нещо, госпожице Суонсън.
— И какво е то? — попита тя, докато ускоряваше по пътя за града.
— Като моя служителка не трябва да нарушавате закона. Всички правила за движение по пътищата трябва да се спазват стриктно.
— Окей, окей.
— Мисля, че ограничението на скоростта по този път е четирийсет и пет мили в час. И не сте си закопчали колана.
Кори погледна скоростомера и видя, че караше с петдесет. Намали до позволената скорост, след това намали и още, когато навлязоха в очертанията на града. Опита се да измъкне колана изпод седалката, колата се залюля настрани, тъй като я управляваше с коляно.
— Може би ще е по-разумно да спрете встрани и да свършите това.
Кори въздъхна раздразнено и спря, извади колана и го закопча. Потегли отново със свирене на гумите.
Пендъргаст се облегна назад. Дясната седалка бе счупена и той зае полулегнало положение, при което главата му едва достигаше равнището на прозореца.