Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Добре, рече тя на мрака. Няма да се отказвам.

Сантиметър по сантиметър започна да премества тялото си, търсеше острия скалист ръб, като внимаваше ръцете й да бъдат зад гърба. Намери го, вдигна свързаните си глезени и започна бавно да ги търка о ръба, стараеше се да бъде безшумна, да не привлича вниманието. Но той бе толкова погълнат от работата си, че не забелязваше какво прави тя. Гледаше гърба му с присвитите си очи, докато протъркваше охлабилото се въже с острия ръб на калцита. Той временно бе изоставил трупа на Тад и сега се бе навел над три малки чувалчета от зебло и ги пълнеше с… Тя се извърна, реши, че по-скоро не би искала да узнае.

Търкаше и търкаше, докато накрая усети, че въжето поддава. Извъртя се насам-натам, за да го разхлаби още. Единият й крак се изплъзна от него, после и другият.

Остана да лежи по гръб, за да размисли. Беше се освободила. А по-нататък?

Грабва фенера и хуква с все сили. Ще следва пътеката. Тя трябваше да води нанякъде.

Да, грабва фенера и хуква с все сили. Той ще я преследва, разбира се, но тя бе бърза, бе на второ място в спринта сред момичетата от класа си. Може би щеше да го надбяга.

Лежеше и дишаше дълбоко, а сърцето й тупкаше бързо от страха за предстоящото. Сега, след като бе на път да предприеме действия, тя започна да измисля десетки причини защо би било по-лесно просто да си лежи тихичко. Той имаше нещо, с което да се занимава. Може би просто ще я забрави и…

Не. Трябваше да се измъкне по един или друг начин.

Огледа се още веднъж, ориентира се. Пое дълбоко дъх, издиша, пак вдиша и задържа дъха си.

След това преброи до три, скочи, грабна фенера и хукна. Зад гърба й се понесе нисък, нечленоразделен вик.

Хлъзна се по мокрия камък, едва не падна; намери отново опора и затича право към вертикалния процеп в черния търбух в далечния край на пещерата. Дупката водеше към дълъг процеп, който се превръщаше в странна галерия от тънки, капещи израстъци и зловещи на вид варовикови образувания. По-нататък имаше плитко басейнче, над което покривът се спускаше стръмно; тя прецапа водата, пропълзя през тясното място, вдигнала високо фенера. Озова се в по-голяма пещера, изпълнена от пода до тавана с гъсто разположени сталагмити, много, от които — свързани с висящите отгоре сталактити, за да формират странни жълти и бели колони.

Дали я следваше? Дали не бе на крачка, готов да я сграбчи отново…?

Тя подскачаше между светлите, лъскави колони, задъхана от ужаса и усилията си, а светлинката се отразяваше от големите скални дънери. Фенерът се удари в един от тях и светлината потрепери. Кори бе обзета от нов страх — ако светлината угаснеше, всичко щеше да свърши.

Намали темпото, забави.

Изпълзя около една колона, блъсна се в рухнал от тавана блок калцит и лошо ожули едното си коляно. Спря за миг да се огледа и да си поеме дъх. Беше стигнала до далечния край на пещерата. Тук посипана с камъни пътека водеше нагоре. Погледна назад, после напред и забеляза груби знаци, изсечени в стените сякаш с каменно острие: странни концентрични кръгове, фигурки като пръчици, неистово очертани грамадни облаци. Но сега не бе време за разглеждане на забележителностите и тя се закатери по склона, подхлъзваше се и падаше, когато нестабилните камъни поддаваха. Наранените й китки закървиха отново. Пътеката ставаше по-стръмна и когато вдигна фенера над главата си тя забеляза един скален праг, който изглежда бе горният й край. Улови се за него със свободната си ръка и се надигна.

Пред нея се разкри лъскав варовиков тунел — син, като че направен от лед, от чийто таван се спускаха перести кристали. Продължи да тича.

Тунелът бе съвсем равен и се виеше леко напред-назад. По средата му течеше тънко поточе вода. И тук сините стени бяха изписани със странни, груби, непознати образи. Кори се втурна напред, нозете й зашляпаха във водата и шумът от стъпките й странно отекваше в дългия тунел. Не се чуваха обаче ответни стъпки.

Не можеше да повярва, но бе избягала. Беше го надбягала!

Продължи да върви колкото смееше по-бързо. Навлезе в голяма пещера, чийто под бе покрит с килим от натрошени сталактити. Запълзя по тази циклопска зидария, следвайки, където бе възможно следите от пътеката. И ето, тя продължаваше почти отвесно в дъното на пещерата.

Захапа дръжката на фенера и започна да се изкачва. Опорите за ръцете и краката й бяха хлъзгави и заоблени. Но страхът я тласкаше напред, помагаше й да забрави за болката в китките и глезените си. Колкото по-нататък отидеше, толкова повече щеше да се отдалечи от него. А и пътеката трябваше да води нанякъде, рано или късно би трябвало да намери изход. Най-сетне с въздишка на облекчение стигна догоре, издигна се и…

Той беше там. Чакаше я. Чудовищното му тяло, покрито с петна от кръв и чужда плът, кошмарното, невъзможно лице, застинало в крива усмивка.

Тя изпищя и бледните му черти се изкривиха. Последва висок и писклив смях. Смехът на детинско доволство.

Кори се опита да се промуши покрай него, но голямата ръка я обгърна и я прикова към земята. Падна зашеметена възнак. Смехът му отекваше истерично. Фенерът се търколи по пода, свещта се топеше. Той стоеше над нея, пляскаше с ръце и се смееше, с изкривено от веселие лице.

— Разкарай се от мен! — изпищя тя и зарита с крака, за да се отдръпне.

Той протегна ръце, улови я за раменете и я изправи рязко на крака. Дъхът излиташе от гадната му уста като от отдушник на кланица. Кори изпищя и той отново се изкикоти. Тя се загърчи в опит да се освободи от хватката му, ала той я държеше с железните си ръце, смееше се, стискаше.

— Не ме наранявай! — извика тя. — Боли ме!

— Х-у-у-у! — рече той и ведно със странния му висок глас от устата излетяха зловонни слюнки. Изведнъж я пусна, изтича настрани и изчезна.

Тя се опита да стане, взе фенера и се огледа обезумяла. Бе обградена от сталактитова гора. Къде бе той? Защо бе избягал? Тя пое по пътеката — и изведнъж той изскочи със силен вик иззад сталагмит и я връхлетя, събори я и смехът му отново изпълни пещерата. След което изчезна отново.

Кори се изправи на колене, силно задъхана, чувстваше се оглупяла от ужас и от неразбиране. Изчака главата й да се проясни от болката. Беше тихо и тъмно. Светлината бе изгаснала.

— Хей-й-й-й! — долетя гласът от тъмнината, ведно с шума от пляскащи ръце.

Тя приклекна в мрака, свита, отчаяна, бояща се да помръдне. Драскане, лумването на кибритена клечка и фенерът бе запален отново. И ето го чудовището — надвесено над нея, гледаше я похотливо, лигите течаха от отворената уста, разкриваща остатъци от развалени зъби. Фенерът хвърляше мъждива светлина. Той изкряка и се скри зад една колона.

И едва сега Кори разбра. Той играеше на криеница!

Тя преглътна, разтреперана, опита се да намери гласа си.

— Искаш да играеш с мен, така ли?

Той спря, след това изпиука подобие на смях. Проскубаната му брада се поклащаше, дебелите му устни бяха влажни и червени, а петсантиметровите нокти проблясваха, докато свиваше и разпускаше юмруци.

— Играй! — извика той и тръгна към нея.

— Не! — изпищя тя. — Почакай! Не така…!

— Играй! — изрева той, разлетяха се слюнки и той вдигна масивната си ръка. — Играй!

Кори се сви в очакване на неизбежното.

И точно тогава нещото изведнъж изви глава. Гротескните му очи се завъртяха влажни в орбитите си, дългите кестеняви ресници замигаха. Ръката му увисна във въздуха, докато гледаше в мрака.

Изглежда се ослушваше.

След това я вдигна, метна я на рамо и отново пое със страховита скорост. Кори имаше съвсем смътна представа от сложната поредица от галерии и помещения. Затвори очи.

И тогава почувства, че той спря. Отвори очи и видя малка дупка, почти като тръба в основата на варовикова стена. Плъзна се от рамото му, усети как той набутва краката й в дупката.

— Моля те, недей…!

Тя се опита да се улови за стените, стискаше и драскаше, ноктите й се трошаха в камъка. Той положи длани върху раменете й, блъсна я силно и тя се плъзна надолу, последния метър — в свободно падане — и тежко се приземи върху каменния под.

71
{"b":"200058","o":1}