— Струва си.

Тя ускори крачка по коридора, раздразнена, че е успял да разпали любопитството й. Смитбек сграбчи ръката й.

— Казаха ми, че сервират много вкусна запечена във фурна лазаня в ресторанта.

Той я поведе към асансьора.

Ресторантът беше пълен с обичайната тълпа от уредници, мускулести пазачи, които разговаряха на висок глас, техници и препаратори в бели лабораторни облекла. Един уредник показваше мостри на насядалите около една маса негови колеги, които възклицаваха в израз на възхищение и интерес. Марго огледа мострите отблизо. Бяха паразитни червеи в буркани с мътен формалдехидов разтвор.

Седнаха и Марго се зае да разреже препечената кора на лазанята си.

— Точно както ти обещах — каза Смитбек, взе едно парче с ръка, отхапа един ъгъл от него и го схруска. — Най-малко от девет часа сутринта ги запарват.

Той задъвка шумно.

— Полицията най-после направи официално изявление. Снощи тук са извършени две убийства. Блестящо е, че го проумяха! Помниш ли всички онези въпроси на репортерите за диви животни? Е, не е изключено да са умъртвени от диво животно.

— Не докато се храня — прекъсна го Марго.

— Точно така. Буквално са разкъсани.

Марго го изгледа.

— Моля те!

— Не те будалкам — продължи Смитбек. — Правят всичко възможно да решат по-бързо случая, особено заради предстоящата изложба. Ченгетата са привлекли специален коронер. Можела да чете по зеещи рани от нокти, както Хелън Келър разчита брайловото писмо.

— По дяволите, Смитбек! — изруга Марго и пусна вилицата си. — Писна ми от кавалерското ти поведение и от кървавите подробности, които ми сервираш, докато се храня. Не е ли възможно първо да приключа с обяда и след това да чуя всичко това?

— Както ти казах — продължи Смитбек, пренебрегвайки избухването й, — по всяка вероятност е специалист по едри котки. Доктор Матилда Живиц. Ама че име, а! Сигурно е дебела.

Въпреки раздразнението Марго едва потисна усмивката си. Смитбек може и да беше досадник, но все пак забавен досадник. Тя избута таблата си.

— Как научи всичко това?

Смитбек се ухили.

— Имам си източници. — Той напъха поредното парче лазаня в устата си. — Всъщност срещнах един приятел, който пише за „Нюз“. Някой се е добрал до информацията чрез свой познат в полицейското управление. Всички следобедни вестници ще я публикуват. Можеш ли да си представиш физиономията на Райт, когато разбере? О, Господи!

Смитбек се изкикоти кратко, преди отново да напълни устата си. Беше приключил със своята порция и се прехвърли на лазанята на Марго. Беше кльощав, а се хранеше като звяр.

— Но как е възможно див звяр да се разхожда свободно из музея? — възкликна Марго. — Пълен абсурд.

— Нали? А това: докарали са човек с хрътка, за да залови копелето.

— Сега вече ме будалкаш.

— Не и аз. Попитай когото искаш от пазачите. В тази сграда има милиони квадратни метра, из които може да скита една едра котка, включително няколко километра вентилационни шахти, достатъчно големи, за да пълзи човек из тях. А под музея е пълно с изоставени тунели. Заели са се съвсем сериозно.

— Тунели?

— Ъхъ. Не прочете ли статията ми миналия месец? Първият музей е построен върху артезианско мочурище, което не можело да бъде пресушено. Затова са издълбали всички тези тунели, за да отклоняват водата. След като оригиналният музей изгорял през 1911 г., построили върху основите му сегашния. Подземията са огромни и на много нива… Голяма част от тях дори не са електрифицирани. Съмнявам се дали е останал жив човек, който да познава разположението им.

Смитбек налапа последното парче от лазанята и побутна таблата встрани.

— А и всички тези слухове за музейния звяр…

Всеки служител в музея беше чувал тази история. Работници по поддръжката, които работеха до късно през нощта, го бяха съзирали с периферното си зрение. Помощник-уредници го бяха забелязвали да се прокрадва из сенките, докато крачеха из слабо осветените коридори, спускайки се към помещенията с мостри. Никой не знаеше какво точно представлява или откъде се е появил, но някои твърдяха, че преди няколко години звярът убил един мъж.

Марго реши да смени темата.

— Рикман още ли те притеснява?

При споменаването на името й Смитбек направи гримаса. Марго знаеше, че Лавиния Рикман, шеф на връзките с обществеността в музея, беше ангажирала Смитбек да напише книгата. Освен това беше орязала авансирането и хонорара му. Независимо че не беше доволен от някои клаузи в сключения договор, изложбата обещаваше да се окаже толкова успешна, че благодарение на нея продажбите на книгата като нищо биха могли да се изкачат до шестцифрено число. За Смитбек сделката далеч не беше неизгодна, помисли си Марго, особено на фона на съвсем скромния успех на предишната му книга за Бостънския аквариум.

— Рикман? Притеснения? — Смитбек изсумтя. — О, Господи! Тя е самата дефиниция на притесненията. Слушай, искам да ти прочета нещо.

Той измъкна няколко листа от една тетрадка.

— „Когато доктор Кътбърт сподели идеята за изложба на тема «Суеверие» с директора на музея, Райт силно се впечатли. Бяха налице всички предпоставки за сензационен успех — нещо от сорта на «Съкровищата на крал Тут» или «Седемте нива на Троя». Райт се досети, че това означава много пари за музея и несравнима с нищо възможност за получаване на субсидии чрез корпоративно и правителствено спонсориране. Но някои от по-възрастните уредници не бяха убедени — за тях изложбата имаше привкус на сензация“. — Смитбек приключи с четенето. — Виж какво направи Рикман.

Той й подаде листа. Абзацът беше зачеркнат по диагонал, а в полето беше написано с дебел червен маркер: „НЕ!“

Марго се изкикоти.

— Какво толкова смешно има? — възмути се Смитбек. — Тя издевателства над ръкописа ми. Погледни това.

Той заби пръст върху друга страница.

Марго тръсна глава.

— Тя иска всичко да е в изгода на музея. Вие двамата никога няма да сте на едно и също мнение.

— Тя ме влудява. Отстранява всичко, в което има и най-незначителна полемика. Иска през цялото време да разговарям единствено с тази мижитурка, дето организира изложбата. Знае, че той ще ми каже само онова, което му нареди неговият шеф Кътбърт. — Смитбек се приведе съзаклятнически към нея. — Не си срещала подобен доносник в живота си. — Той вдигна очи и изпъшка. — О, Господи, ето го!

До масата изникна млад възпълничък мъж с очила в рогови рамки, закрепил таблата си върху изтъркана кожена чанта за книжа.

— Мога ли да седна при вас? — попита скромно той. — Боя се, че това е единственото свободно място в цялото заведение.

— Разбира се — отвърна Смитбек. — Сядай. Тъкмо говорехме за теб. Марго, запознай се с Джордж Мориарти. Това е човекът, който организира изложбата „Суеверие“. — И той размаха листовете срещу Мориарти. — Виж какво е направила с ръкописа ми Рикман. Единственото, което не е задраскала, са твоите цитати.

Мориарти прегледа набързо страниците и погледна Смитбек с почти детинска сериозност.

— Не съм изненадан — каза той. — Кому е нужно да изкарваш наяве кирливите ризи на музея?

— Хайде стига, Джордж! Тъкмо това прави една история интересна!

Мориарти се извърна към Марго и попита:

— Вие сте тази, която се занимава с етнофармакология, нали?

— Точно така? — отвърна тя поласкана. — Откъде знаете?

— Интересувам се от постиженията в тази област. — Той се усмихна и я погледна за миг. — В изложбата има няколко витрини, посветени на фармакологията и медицината. Всъщност исках да поговорим за една от тях.

— Разбира се. За какво по-точно?

Марго огледа Мориарти по-подробно. Напълно отговаряше на средностатистическия музеен служител: среден ръст, леко закръглен, нормално кестенява коса. Смачканото му яке от груб вълнен плат се различаваше от общоприетите за музейните служители казионни дрехи в меланж. Единствените необичайни неща бяха масивният ръчен часовник с форма на слънчев часовник и очите му — необикновено светлокафяви и излъчващи интелигентност иззад роговите рамки.